Синтетичната каша от аварийните пакети беше отвратителна. След третата лъжица усетих, че просто не мога повече. Вдигнах поглед - срещу мен Ррамрр лакомо омиташе порцията си. След последната глътка много старателно облиза чинията с дългия си розов език.
- Харесва ли ти?
- Колкото и на теб - пробоботи даргът.
- Защо тогава...? - Кимнах към лъснатата му чиния.
- Въпрос на чест.
- Да изядеш нещо гадно?!
- В морален аспект храната е твоята плячка. Убиеш ли нещо, трябва да го изядеш докрай. Иначе си обикновен убиец... - Малиновите очи на другаря ми просветнаха, и масивното му ръчище старателно избърса козината по сивата муцуна. - За пръв път ли патрулираш с някой от хищническа раса?
- Не, но синтезаторът за храна не се е развалял... И виж, никога не бих нарекъл някоя раса хищническа...
- Я зарежи проклетата политкоректност! - изръмжа добродушно Ррамрр. - Изръси ли се някой от Онези, ще мрем заедно. Кво ми се фърцуниш?
- Просто исках да кажа, че... - Не че не им викахме зад гърба им “песове”, но все пак...
- Че никога не би казал, че расата ми е създадена от генетичен материал на какви там бяха... Абе, разни животни, измрели още по време на Галактическата Империя. Аз пък никога не бих казал, че твоята се е получила по случайност от генетичен материал на маймуни. Сега доволен ли си колко коректни сме и двамата? - Той се ухили, разкривайки комплект зъби, от който ме полазиха тръпки. - Отпусни се, момче. Кой патрул ти е тоя?
- Трети.
- Не си влизал в схватка?
- Не... А ти?
- Два пъти.
- Вярно ли е, че Онези имали видов синтезатор, още от времето на Империята? И че всеки път са различни?
- Може и да е вярно. Първия път бяха някакви дребосъци, с ей такивка корабчета. - Ръцете му се разтвориха малко над ширината на масивните рамене. - Добре, че изобщо ги забелязахме. Опукахме ги с оръдията, така и не разбрахме какви са... Втория път беше кораб десет пъти колкото нашия, с цял кошер инсектоиди. Колкото мен големи, и пъргави като дяволи. Добре, че веднага вдигнахме секторна тревога. Взехме ги на абордаж, изкормихме няколко, преди да ни захлупят с парализиращо поле. Щяха да ни разпитват, ама точно навреме до нас се изтърси от подпространството “Решителни”, в пълна готовност за стрелба. Предадоха се моментално. Страхливци! - Той се изплю.
Вдигнах рамене.
- Иначе от тях щеше да остане само твърдо лъчение. И от теб.
- Е, и?
- Не те ли беше страх?
Очите на дарга припламнаха, и той застрашително се надвеси над мен. Усетих как залепвам за столчето, и сърцето ми слиза в петите.
- Аз съм хищник. Бия се или умирам. Предават се майму... Извинявай. Не исках да го кажа. - Той сякаш се смали, отстъпи и се присви.
Поех си дъх.
- Няма проблем. Екипаж сме, можем и без коректностите. В края на краищата си прав, наистина произли...
Внезапно в кабинката се разнесе вой на сирена, и светлината запримигва в червено. Със светкавичен скок спътникът ми се озова в пилотското кресло. Преди да успея да направя каквото и да било, корабът се разтресе от резкия старт на двигателите, направи невероятен лупинг, и се оказах на мястото на стрелеца.
- Готви се, момче - изръмжа даргът. - Сега ще ги... Какво?!?! - Дебелите му пръсти бясно заиграха по пулта.
Опитах се да идентифицирам целта, но не можех - екранът сякаш беше закрит от нещо. Минаха секунда-две, преди да разбера, че нещото всъщност е противниковият кораб. Пред него нашият беше като прашинка.
До мен се чу тихичко изпискване - подпространствената връзка. Ррамрр бързо заговори:
- Патрул 712 иска обща тревога! Обща тревога! Звезден крайцер на противника!
- Звезден крайцер?! Ако си правите майтап, ще ви разстрелям! - изхърка устройството за свръзка.
- Дори над категория крайцер е. Влизаме в бой.
- Какво?! Спасявайте се...
Юмрукът на Ррамрр се стовари върху устройството за свръзка и го смаза. Зъбите на спътника ми се оголиха, и той се обърна към мен.
- Момче, време е да мрем. Готов ли си?
Кимнах. Иначе щеше да ме убие, и след това да докладва, че съм загинал геройски в схватката. Както би направил за всеки свой. Честта на хищника.
Даргът се изправи в креслото и с двоен юмручен удар разби панелите, които покриваха предпазителните блокове. Бръкна вътре и изтръгна с рязко дръпване пломбите, които ограничаваха мощността на двигателите. Докато осъзная какво става, се бухна в креслото и даде пълна тяга. Ускорението се стовари върху мен, и изгубих съзнание.
Свестих се точно в момент на невероятен завой. Корабчето ни се виеше буквално до стената на противниковия кораб.
- Загубихме предния и левия щит, но сме до тях - бързо заговори Ррамрр, усетил, че съм в съзнание. - Добре, че и двата пъти само ни докоснаха, такъв калибър май нямаме и на крайцерите... Готви се за скафандъра.
- К-к-къде?
- Да се бием.
Точно под нас изникна тръба, в чийто отвор можеше да влезе миноносец. Централното им оръдие. Корабчето ни се устреми точно към отвора, и се завъртя над ръба му.
- Какво правиш! Гръмнат ли...
- Ще мине край нас.
Изглежда и противниците го бяха разбрали. Оръдието се занакланя, но Ррамрр сякаш танцуваше на косъм извън обсега му. Когато оръдието се извъртя докрай, той внезапно форсира двигателите. Заобиколихме титаничния ствол, и чак тогава видях какво е искал да постигне спътникът ми. Между ствола на оръдието и бронята на корпуса се беше отворила пролука. Докато осъзная, че я виждам, се провряхме през нея, пъхнахме се под бронята и се залепихме за корпуса.
- На абордаж! - изкомандва даргът, и за две-три секунди сякаш се вля в скафандъра си. Докато аз намъквах моя, той изкърти един панел от стената на кабината, и измъкна изпод него резервната енергийна батерия.
- Готов? След мен! - Той смаза с един удар и окъси пулта за управление на херметичния люк. Външната и вътрешната врата се отвориха едновременно, и тласъкът на изтичащия въздух ни изхвъли навън.
Блъснах се тежко в корпуса на вражеския кораб, и ударът ми изкара дъха за момент. Докато се мъчех да се съвзема, Ррамрр с две могъщи дръпвания откърти страничното оръдие на корабчето ни, бързо го свърза към батерията и го сграбчи, сякаш беше обикновен бластер. От дулото бликна енергиен лъч и проряза незащитената стена на кораба. Даргът се впи в стойката на оръдието, но от прореза не излизаше въздух.
- Нехерметичен отсек! Супер! - Той изряза в корпуса един разтег широка дупка и двигателите на скафандъра му припламнаха. - След мен!
В тунела, в който попаднахме, спокойно можеха да се движат в редица петдесетина патрулни катера. С достатъчно място помежду си. Другарят ми летеше пред мен, и озадачено оглеждаше стените.
- Док за торпедоносци? Надали. Сервизен тунел за ремонт на фрегати? Не прилича... Това отпред хангар ли е? - Ракетните двигатели на скафандъра му просветнаха, и той набра скорост към края на тунела. - Я да... А стига бе!
Миг по-късно и аз влетях в “хангара”. И не можах да издам нито гък.
Пространството около мен беше командна кабина, подобна на тази на корабчето ни - но сигурно хиляда пъти по-голяма. А сред нея седеше, облечен в матов брониран скафандър, и почти я изпълваше пилотът на кораба - същество с размерите на тежка фрегата.
Докато го гледахме втрещени, над главата му замига екран, трийсетина пъти по-голям от кораба ни. На него се появи ред символи, които знаех от школата - езикът на Онези. Предупреждение, че в кораба има проникване. И че е локализирано в пилотската кабина. Главата на колоса бавно се надигна към екрана. След това, също толкова бавно, той се занадига и заизвърта към нас.
- Тоя е лесна плячка - отекна в слушалките гласът на Ррамрр.
- Какво?!
- Такъв голям значи бавен. И сам в кораба. Отвличай му вниманието!
Бронята на скафандъра на противника ни изглеждаше способна да отбие изстрел на крайцер. Нямах представа какво може да се направи срещу нея със страничното оръдие на патрулен катер. При мисълта за Ррамрр и честта на хищниците обаче послушно включих двигателите на скафандъра си и се понесох пред главата на полуобърналото се към нас чудовище. Тя се заобръща бавно подир мен, и огромен крайник се занадига да ме улови. С лекота се гмурнах под него и го заобиколих, преди да успее да промени посоката си, обратно пред колосалния шлем. Нямаше никаква надежда да ни хване. Но скоро ситуацията щеше да се промени.
- Свърши ли ни пропеланта, ще ни смачка като мухи! - провикнах се.
Ррамрр се изсмя късо.
- Не си хищник, момче.
- Какво правиш?!
Сякаш като отговор на думите ми, внезапно в предната част на шлема на исполина нещо промени цвета си. Носещият се след мен исполински крайник бавно промени посоката си, и се насочи към шлема.
- Главният му визьор е аут. Изпържих енергопровода през съчленението с шлема - докладва дрезгаво гласът на дарга. Вгледах се, и го забелязах - планираше над рамото на противника ни. От оръдието му тънък лъч се впиваше в шлема. Докато проследя посоката му, улученото място също потъмня.
- Вторичният също. Има и резервен, но се включва ръчно. Стандартна за Онези схема на скафа - обясни Ррамрр делово, сякаш си седяхме в корабчето. - Докато го включи, ще го убия. Пази се.
Другарят ми бързо направи няколко кръга около шлема на чудовището, като избягваше ловко размахвания на сляпо крайник. След това внезапно се спусна и залепи отстрани на шлема, близо до долния му ръб.
- Лостът за отключване на шлема. Неброниран... - Дулото на оръдието блъвна лъч отново.
- И да влезеш, докато го прогориш до жизнен център...
- Момче, не си хищник.
Очаквах от отворилата се дупка да изригне струя въздух, но не би. Вакуум ли имаше в този скафандър?!... Докато се чудех, фигурката на дарга запрати настрани оръдието и се вмъкна в дупката. С ръце ли смяташе да убива това чудовище?!...
Около минута изтече в гробна тишина. Вече мислех, че Ррамрр е загинал, когато той внезапно излетя от дупката в скафандъра.
- Бързо зад ръба на входа!
- Какво ста...
Той долетя до мен и ме сграбчи като преса. С една маневра се оказахме зад ръба на входа на тунела в кабината. Точно навреме - оттам внезапно нещо проблясна ослепително.
- Какво беше това?
- Лепнах батерията върху централния енергиен възел на скафандъра му, отвътре, и я окъсих - обясни уморено даргът. - Минават десетина секунди, тя експлодира, разрушава управлението на енерговъзела, той след още десетина секунди също експлодира. - Той подаде глава иззад ръба, огледа и ми кимна.
Насред кабината се носеше колосалният труп на противника ни. Горната част на скафандъра беше разтворена като консервна кутия. През нея се виждаше тялото на съществото вътре, с рана в него, способна да побере патрулна станция. Из кабината летяха парчета плът колкото десантен кораб и съсиреци кръв, по-големи от катера ни.
Огледах колоса. По ръба на раната се виждаше, че сивата му набръчкана кожа е цял разтег дебела. Нищо чудно, че скафандърът му беше нехерметичен... Помислих си какво щеше да стане, ако не се бяхме справили, и ме полазиха студени тръпки. С такава броня, оръдия и физика вероятно можеше да разгроми наш тежък крайцер. И да смаже и най-големите ни бази за час-два... Малко по малко осъзнавах какво е постигнал спътникът ми. Какво всъщност значи честта на хищника. И най-вече какво е подвиг.
- Ррамрр, ти си герой! Невероятен си! За теб ще разказват легенди като за Зирайн и Оубо! Ако не те произведат моментално поне в капитан на фрегата... Ррамрр? Какво ти е?
Спътникът ми гледаше мъртвия колос и трепереше. Очите му бяха разширени, венците в полуотворената уста - бледи. Козината по муцуната му изглеждаше през стъклото на шлема посивяла и влажна.
- Ррамрр, опомни се! Няма от какво да се боиш! Мъртво е! Ти го уби!
- Точно така - тихо потвърди даргът. - Убих го...
- И какво му е страшното?
След кратко забавяне спътникът ми едва-едва отговори:
- Сега трябва да го изям.