Защо блог?

(Преди да почна да пиша това, нещо ме накара да метна едно око на няколко други блога. Оказа се, че не съм оригинален – първият запис най-често е на същата тема…)

Човек се различавал от животните, понеже бил ползвал инструменти. (Наскоро доказаха, че и маймуните го правят.) Та, блогът е инструмент. Нещо като нож, чук или каквото щете. Който използваме според наклонностите си – кой за каквото му харесва.

Казват, че е инструмент за душевен ексхибиционизъм. Не е ли обаче всяко споделяне същото, дори не в блог?… Често го казват блогери, смутени от импулса, който ги човърка отвътре. Защото нещо ги кара да се чувстват засрамени, може би дори мъничко изплашени. Но продължават да блогват. Защото нещо друго ги тласка да го правят. И търсят в цинизма обяснение – а може би оправдание.

Други са наясно. За тях блогът е мода, фръцкане по виртуалното стъргало. Описват ежедневието си, и не разбират защо не са интересни на никого – нали уж и тези, дето ги четат хиляди, правят същото? Пишат много, но не казват нищо – нямаш ли съдържание, или не искаш ли да даваш, няма какво да се излее през пръстите, да попие в не-хартията на екрана и да потече оттам към околните. Маймуните също работят с инструменти… Но пък инструментите работят върху тях. Правят ги постепенно, по мъничко, хора.

За трети блогът е средство да се утвърдят и покажат по-велики, отколкото са. С надеждата да станат Нещо, да не бъде вече животът им сплав от скука и завист. Някои от тях са изкусни в играта, и лъжат много хора дълго време. Но не разбират, че по-горе по стълбата човек среща само повече от същото, което и по-долу – отражението на това, което са отвътре. Че врагът, когото трябва да победят, и стъпалото, което трябва да изкачат, са вътре в тях.

За някои блогът е начин да търсят сродни души. Човек е свикнал с йерархия от социални кръгове, тесни кръгове от близки хора, около тях – по-широки… А Интернет сервира света на тепсия, милиони хора отведнъж. И човекът се изкушава вместо да се пригажда към околните, за да постигне близост, да търси естествено по-близки. Удобство на цивилизацията, сравнимо с готвената храна. Но има и цена – изгубената гъвкавост. Няма ли как да имаме и двете?

За някои най-сетне блогът е път към себе си. Да, за които не се познават е самоиздирване – и в това няма нищо лошо. Мисля обаче за другите, които знаят какво са, но искат да бъдат нещо по-добро. Те не имитират честност и доброта, вътрешно богатство и сила, а се мъчат да ги постигнат истински. Блогерите, които споменах по-горе, са най-често такива.

Много от тях не знаят какво точно ги движи, защо им е да се разкриват пред околните. Усещат някакъв стремеж, но не могат да го формулират в строги думи и принципи. Или се боят – да не би отгледаният вътре в тях от живота цинизъм да види приелия форма и плът копнеж, и да го захапе, и смаже между челюстите си… Защото усещат, че копнежът е крехък – а им се иска да го опазят и защитят в себе си. Понякога без да знаят защо, но го искат.

А когато преодолеят страха в себе си, идва страхът от другите. Страхът да се разкриеш, да покажеш слабите места и уязвимостите си, за да не се вкопчат в тях хищниците наоколо. Признанието, че си раним, и че се чувстваш уязвим без бронята на прикритостта… А преборят ли и този страх, идва болката от ухапванията. Защото хищници наоколо има, и ще има.

Докато човек не разбере, че болката може да бъде победена. Че страхът е унижение, а достойнството – спасение от него. И че откритостта помага да одялаш характера си от нещата, които не си струва да бъдат част от него. (Много програмисти познават този принцип.) Тогава вече защитата на човека не е уютната и дебела броня, която падне ли, рухва и той. Защитата му е неговата вътрешна сила, която му позволява да омаловажи болката, и да понася раните. Не нещо, които той има, но може да му бъде отнето – а нещо, което той е, неразделна част от същността му.

За да порасте един ден силата му дотам, че раните да не го плашат. И да си позволи да осъзнае, че ранимостта и чувствителността му са цената на това да бъде Човек. Да има истинска и искрена топлина към другите. И да я дава без страх дори на тези, които не я заслужават, и хапят в отговор. За да удави злото им в болката си, и така да ги направи по-добри. И накрая да породи в тях същия копнеж, който някога е тласнал него.

И усетилите копнежа в себе си тръгват по този път. Със запъвания, стряскания, спирания, обърквания на посоката, кой както умее, кой колкото бързо може – но вървят. Спрат ли за твърде дълго, нещо ги влече да продължат, въпреки страха. Може да не умеят да го дефинират, но го усещат – и вървят. Към това да бъдат не роби, и дори не господари на себе си – а творци на себе си…

Има и много други възможни причини човек да си направи блог. Тази, последната, ми харесва. Да, описанието звучи ужасно високопарно и натруфено – но вината е в моето неумение, не в самата идея. Нека я кажем по по-простичък начин: да си открит и свестен човек е по-приятно, и се живее по-щастливо.

Достатъчно повече, за да си струва. Дори това да си направиш блог. 🙂