Работният ден току-що е свършил. (Всъщност, работната седмица.) И една доста честа гледка е как човек се протяга, звънва на гаджето, половинката, приятели, излишното да се зачеркне, и пита: “Какво ще гледаме сега”?
Или “В коя дискотека ще ходим”, “Къде ще сме утре на риба / екскурзия / почивка”, “На кой ресторант ще вечеряме”… Това, с което всички отъждествяваме почивката – или поне тези, на които предстои почивка, а не още работа.
Само че какво е работа, а какво – почивка? Ако вярваме на Том Сойер (а той е мъдър човек, или поне авторът му), тези две понятия са доста относителни. Каквото ни доставя удоволствие е почивка – другото е работа. Правилно е отбелязал Хоръс Джаксън Браун – “Намери си работа, която да ти доставя удоволствие, и няма да ти са наложи да работиш нито ден през живота ти.”
Почивката е в нашите представи естественият антипод на работата. Работата по принуда обикновено е създаване на нещо смислено и полезно. Следователно почивката трябва да е нещо разрушително, безсмислено и безполезно. Примерно дискотеката да е траш метъл, вечерта да е натряс… добре де, подпийване, и т.н. И определено трябва да не е създаване. Всъщност, точният въпрос би бил: “Какво ще консумираме сега?”.
Да, ама не. Намират се понякога луди и сбъркани, които за почивка създават по нещо. В най-безобидния случай лепят модели на сгради от кибритени клечки, или бродират ненужни никому гоблени. В малко по-опасния подрязват дръвчетата около блока, или – недай боже – метат около него. (А нормалните им се чудят на акъла.) В най-тежките случаи дори истински творят за почивка – пишат програми, композират, коват беседки, правят чешми из планината. За смайване на останалите, без да искат нищо в замяна – почивката и сътвореното са наградата им.
Останалите сигурно щяха да ги пратят да се лекуват, ако не беше желанието да изкелепирят от авантата покрай тия луди. Кой нормален човек работи, когато може да си почива? Тъй де, единствено консумацията е почивка. В къщи мама и тате те предупреждават да не се въртиш много около тях, че не се знае. Не дай боже да си момиче за женене, и да харесаш такъв – родителите стават така единодушни срещу него, както никога през съпружеството си… Дълга тема.
А ако въпреки всичко пренебрегнеш предупрежденията и присмеха, и се присъединиш към тях, откриваш, че те просто са по-свестни от другите. Че сред тях няма нужда да мислиш единствено за келепира си – всеки ще ти помогне с удоволствие, особено ако закъсаш. Че няма нужда да действаш винаги най-напред с лактите – всеки охотно ти дава път, дори ако му се усмихваш, и особено тогава. Че дори ако вземеш да им помагаш и даваш ей така, от добро сърце, няма да те помислят за откачен – а ще те ценят още повече отпреди.
Че от свят на унижението, безчестието и омразата ще си прекрачил в свят на доброто. Не онова, дето го е наредил Бог, Партията или Демокрацията, а най-обикновеното, човешкото, дето няма нужда от обяснения и причини. Че животът ти от живот на отпадък и отрепка се е превърнал в живот на Човек – като естествена и логична награда за избора ти.
И тогава, когато работният ден (и седмица) привършат, може би ще звъннеш някому, за да попиташ “Какво ще творим сега?”. Може би “Какво ще пишем”, или “Какво ще свирим”, или “Какво ще построим”, или “На кого ще помогнем”… Вариантите са много.
Същността под тях обаче е една и съща.
Право в десятката, Григоре. Както винаги 😉 Макар че аз да си призная, от време на време ми писва да ‘творя’, та оставам малко време и за консумация. Иначе през доста седмици в събота и неделя трябва да ставам по-рано отколкото през седмичен ден – все отлагам неща за уикенда и накрая се събират много дреболии за вършене… Ама няма начин – докле сме млади, трябва да сме активни и да не си пилеем времето.
хора като теб заслужават само УСПЕХИ
Ей Гриша,
хубавото е, че имаш на кого да звъннеш и да попиташ, какво ще творим сега. Защото когато се организира чистенето на Витоша, например, аз не успях да намеря с кого да отида и не отидох сама – не успях да се накарам.
Онзи ден, смед като отказах да си изхвърля фаса през прозореца на една кола /подканена да го направя от собственичката на колата, в която се возих/, отговорът беше – ми аз не знам защо, но в Америка си изхвърлях боклука, където трябва, ОБАЧЕ ТАМ ИМА МНОГО КОШЧЕТА!!! И това оправдава хвърлянето на нейния фас през прозореца, а не в пепелника до ръката й. Не само, че сме такива, но и не искаме да се променим, защото е по-лесно да се оправдаваш с някой друг.
Айде да си направим клуб, та да ходим да чистим Витоша заедно, знам че ще ни е приятно и всъщност ще си почиваме.
Таня: Докато до ръката на собственичката на колата има пепелник, би я оправдала единствено пълната липса на кошчета – а все пак кошчета по улиците и кофи за боклук около мястото, където тя паркира, сигурно има предостатъчно. Така че не приемам довода.
А иначе – горещо за клуба за чистенето на Витоша съм, но не знам ще успявам ли да намеря времето. За каквито и да било други видове почивка за последните 4 години съм успявал да намеря по няколко часа годишно. Дано за в бъдеще това да се промени, но не смея да го обещая.