– Извинявайте, може ли само за момент?
– Да?
– Извинявайте, аз бях тук в София на лечение, изкарах два месеца в болница. Днес излязох. И чак тогава видях, че не ми стигат шейсет стотинки за билет за автобуса. Не може ли?…
… – Извинявайте, аз работя отсреща, по изолацията на сградата. Днес ми се обадиха от нас, че майка ми е починала. Не ми стигат шейсет стотинки за билет за автобуса, пък колегите ми днес са отпуска, виждате, не работят. Не може ли?…
… – Извинявайте, аз дойдох днес в София да пазарувам, а ми се обадиха от къщи, че детето го е бутнала кола, да се прибера спешно. И аз хукнах, ама докато пазарувах са ме обрали, и не ми стигат шейсет стотинки за билет за автобуса. Не може ли?…
Варианти – колкото щете. Ако има случайно пък и подходящо събитие – земетресение в някой край на България, или наводнения, или голям пожар – направо е нашествие. Обясняват ти с треперещи ръце и сълзи на очите. Само в момента, в който се разсееш нанякъде, изпод отпуснатите клепачи проблясва преценяващият поглед на професионалист…
Номерът не е нов, но напоследък е популярен. Едно, че все още предизвиква състрадание по-лесно от “моля ви, нямам какво да ям”. И второ, че намалява риска от започналото да се появява напоследък “работи нещо половин час, ще ти дам един лев”.
Най-често въпросните профита или имат приличен опит в уличните побои (ако са мъже), или “гардовете” са на едно звънване разстояние (ако са жени). Въпреки това обаче, смятам следващия път, когато срещна такъв, да преценя внимателно още един път дали наистина ме лъже – и ако реша, че го прави, да му отръскам един ама наистина здрав бой. Особено ако наблизо има подходящ вход или двор, в който да мога да ги вкарам, че да не ни намерят лесно гардовете им.
Хич даже не е прекалено. Малко са хората, които могат от пръв поглед спокойно да отличат профитата от наистина закъсал човек, и да помогнат на втория. Останалите, след като ни измамят веднъж-два пъти, кастрираме състраданието си и преставаме да даваме на всички. Естествена реакция е. Така че тези профита не само се хранят с нашата човечност и доброта – те я унищожават, и превръщат плодородната почва, на която тя е расла, в безплодна пустиня.
Затова един здрав бой е минимумът, който заслужават. А ако тези, които ги бият, станат повечко, може и да почнат да се отказват от измамите. И да работят нещо полезно. От това ще спечелим и ние (мъничко), и те (неизмеримо много).
И най-вече да оставят просенето на тези, които са наистина закъсали, и нямат друг избор. Наистина закъсалите са, заради които е морален дълг на всеки от нас да натупа здраво мошениците.
Аз не давам на просяци, дори да са видимо изглеждащи зле, но веднъж тези ме излъгаха наистина, май беше първият път, когато се сблъсках с този вид просяци.
Някаква девойка просеше на гарата, като разказваше сърцераздирателна история, как избягала от къщи, където я биели и искала да отиде при баба си. Отидох на гишето и и купих билет, като се обърнах тя се беше наредила на опашката да го връща 🙂
Когато минах след няколко дни отново беше там, и като отдалече я попитах, още ли не е стигнала при баба си, тя доста бързо офейка.
Сега някой и часа да ме пита го подминавам като пън. Въпреки това, три-четири пъти след това ми се е случвало пак да давам пари на такива паразити, дори да знам, че са жалки мошеници…
Колкото и да се старая да не се случва, понякога, ако ме сгащят, им давам. Много съм състрадателен, от този тип дето все е притесняват дали не са отговорни за нещастието на околоните…
Казвам когато ме сгащят, защото наистина трябва да ме изненадат, иначе здравият разум ми идва със забавяне няколко секунди след импулса на състрадание.
предполагам, че се срамувам от това си поведение и когато съм с познати имам имунитет и не се трогвам и от най-слъзливите просешки молитви.
Интересно, от месец-два насам постоянно ми се случва същото но на гарата. Първия път след като отминахме, дълго се чудих дали не сме оставили някой човек наистина в нужда. Но след като се случва и всеки следващ път, а явно не само на нас, значи грешката е вярна 😀 Аман от паразити.
Тука атакуваният непрофесионалист е в ситуация люн-люн:
* ако даде: поощрява явлението, финансира неясни цели (дори наистина да е за храна –> финансира мускулите на побойника)
* ако не даде: остава с чувство на неизпълнен дълг и вътрешен дискомфорт, после няколко пъти съжалява, че не е дал 0.60, дори само за да се чувства спокойно; дори да е убеден, че твърдението е лъжа, никога не може да бъде абсолютно сигурен и пак няколко пъти се занимава да го мисли.
Та разбирам поривът за агресия 🙂 Ама това също е предвиден ход от страна на професионалистите, предполагам 🙂
Един (пет, десет) бой няма да откаже измамника, само за в бъдеще ще го направи по-внимателен към детайлите, а и по-агресивен към жертвата, ако прецени че срещу него няма сериозен противник.
Всеки човек си има слаби места, всеки процес — също. Слабото място по дефиниция изисква слаба сила, за да нанесе поражения. Това трябва да се намери.
Да помислим.
По същество тази измама не се различава особено като концепция от другите, например телефонните обаждания, че някой роднина е в беда и трябва да платите едни пари. Разликата е в единичната печалба и в честотата на атаките. Или класическият многообичан електронен спам. И т.н. Възникват ми асоциации…
Непълен списък с контрамерки от другите измами:
* Спам-филтър: това би означавало някакси да “не чуваме” атакуващия. “Не се спирам”, “не обръщам внимание”, дори някои хора започват да приказват едновременно (заглушаване на сигнала).
* Контраатака: Григор не може да набие всички, и то достатъчно бързо! Пък и, таковата, е незаконно, … Вариант е жертвата да започне същата атака, да се обяснява колко е зле и няма пари, но това съм чул да е проработило само веднъж — атакуващият е било циганче искало пари на майки с колички в сладкарница; майката започнала да му се оплаква, докато накрая изумена получила 2 лв. от просячето — “На! ти ма како, да си имаш и ти!”.
* Затрудняване на атакуващия до степен на обезсмисляне на атаката: тук има предостатъчно много варианти и повечето ми се струват, че изискват слаби усилия. Пример: “Кво?”–“Ами аз тука едни стотинки…”–“Колко?”–“Шейсет, Господ да ви благослови!”–“Ей, кофти работа! А за ядене имаш ли си?”–“Да/Не”–“Ама ти да не си наркоман, че аз на наркомани не давам!”–“Нее, как!”–“Абе аз тебе май те познавам, не си ли ти от Лесичово?”–“*?!?!??”–“Имаше едно момче дето…” Това всичкото в движение, жертвата се бърка по джобовете сякаш ей-сега ще извади портфейл. Сигурен съм, че индивидуалните въображения могат да родят вдъхновяващи резултати 🙂
*
Като се замислям сега, има един вариант, който не съм пробвал.
Като дойде някой такъв да ме моли, да звънвам на полицията да дойдат и да му помогнат. Било да му дадат стотинки, било да му помогнат да се превози докъдето (или додругаде 🙂 ). И ако мошеникът се заопитва да се изнизва, много решително първо да го помоля да изчака полицията, а после, ако трябва, и да го позадържа. Или поне да вървя след него и да диктувам по телефона на полицаите накъде се опитва да се измъкне.
Дали полицаите няма също да се хванат – не знам. Нещо хич не ми се вярва, те са доста ориентирани как стоят тези неща. Нещо повече – ако се окаже, че човекът има реална нужда от помощ, сигурно ще им е такава рядкост, че нищо чудно и да му помогнат някак. Имат нужните ресурси и влияние. А пък ако е познайник, когото срещат за пореден път, нищо чудно в един момент да им писне непрекъснато да ги разкарват заради него, и да приложат по-убедителни мерки. Без да се налага аз да ги прилагам.
Може, разбира се, и да не поискат да дойдат. Ако обаче хората започнат да викат и журналисти, за да отразяват нещата, ще им се наложи да идват. (Хубаво е да имаш за премиер мутра популист. 🙂 ) Така че системата в крайна сметка току-виж сработи.
Или поне нищо не коства на никого да участва в нея. Да пробваме, а? 🙂 Който я одобрява, нека я разпространи както умее. Да драсне за нея в блога си, ако го има. Да разкаже на приятели, познати, колеги… Току-виж пък успеем да понамалим една особено отвратителна измама.
Ако е за 60 стотинки, пращай ги направо на касата за билети – мисля, че за единични случаи (каквито се предполага, че са), никой няма да им откаже билет от гишето. Или подръка, заедно до гишето – нека плати 15 лв от себе си, и 60 ст от теб, ама без право да върне билета. Кой е прецакания тогава?
Гадни паразити. Мразя ги. Аз съм ултра краен, и тези неща ме вгадяват. (Пък и айде да си кажем честно – на кой от всички НАС някога му се е случвало такова нещо в реалния живот? Ако е нещо толкова супер спешно, ще се кача гратис, ако трябва, и ще се крия по тоалетни из влака, или ще се разправям пътувайки с кондуктора.)
Гадното е, както казва Григо, че покрай сухото гори и мокрото. Но да имам угризения, че подминавам тези боклуци? Никога!
… да добавя – аз самия преди година дадох доста повече от 60 ст. на някакъв чичко. Подробно го разпитах, изчаках да пусне сълза, и после му дадох няколко левчета с уговорката, че ако ме е излъгал, ще дава всичките си пари занапред за лекарства, и че ще умре от гонорея в страшни мъки. Замисли се, ама взе парите…
Цялата слабост на стратегията им е в това, че те не се обръщат към когото трябва. Ако на мен се наложи, първо ще обикалям всички гишета по гари и автогари да моля за 60 ст. после ще обиколя всички кафета, капанчета и ресторанти; после ще предложа да преместя някому кашони, каси, стока от склад и т.н. за тези стотинки – само и само да се прибера, ако ми е спешно. Не вярвам да не ми се отвори парашута. А когато някой на улицата идва и ми мрънка – 100% измама, много ясно.
… и пак аз – а колко пъти просещите носят голям сак с багаж със себе си??
“а колко пъти просещите носят голям сак с багаж със себе си”
Хаха много уместен въпрос 😀
Иначе идеите и на Петър и на Григор са готини, мисля да приложа някоя от тях следващия път.
на мен ми се е случвало, като бях войник, оставих си куртката и отидох да се избръсна преди да изляза отпуск и като отидох на гарата се оказа че някой в казармата ме е обрал и нямах нито стотинка. върнах се в поделението което беше на 3-4 километра да искам на заем от някой познат
Мерките, които описваш в записа и смяташ да предприемеш със сигурност водят до пустинята, за която говориш. Прилагането на насилие срещу измамата може да те превърне в нещо, което не искаш да си. Само си помисли как ще чувстваш след като излизаш от онзи двор, в който си се отървал от гнева си и напердашил измамника.
Ако има “пазар” за такива деяния и хората се доверяват и хващат на такива лесни и съвсем очевидни схеми, колкото и бой да ядат измамниците ще се намират начини хората да бъдат мамени.
Свободата е на върха на копието, само че неговата употреба е до толкова колкото да държиш далеч враговете си. Другото според мен си е чиста жестокост и безсилие …
@юлий обърна внимание, на една истина, която често забравяме – щом има “търсене”, ще има и “предлагане” – в случая балами и тарикати.
А “здравата ръка” не решава проблемите. Справка – когато през средновековието публично са бесили джебчиите, техни незаловени колеги по време на екзекуцията са “работили” между зяпачите.
Но какво е решението, не се сещам. Освен да се дава колкото може по-голяма гласност на всеки подход на измамниците.
Да, по мое мнение в потребителското общество Проблема никога не е в мен, нито в @Григор или @Божо, а във всички останали. т.е проблемите не са в конкретни хора, а във съвкупността, която сумира поведението на всеки един.
http://bit.ly/dt5JgT
аз ако са млади просто ги подминавам. Не съм набил досега никой, но здрав и прав който проси си заслужава тупаника.
Няколко пъти пред кварталния магазин съм им предлагал да влязат с мен и да им дам на касата колкото не им стига, нито един не дойде 🙂
Иначе на баби давам.
При нас едно циганче просеше по масите в заведението и един му каза, че има само едри пари. То му отговори, че няма проблем, щом трябва, ще му върне ресто.
Хм, мисля, че истински изпадналите в нужда едва ли ще просят. По-скоро ще опитат всевъзможни легални начини да се оправят или ще рискуват да навлекат върху себе си някаква глоба/ разправия, без да ангажират непознати хора.
Преди години едно момче (точно преди казарма, по онова време беше) си направи експеримент с квартална бабка в местното кафене. Тя имаше навика да си проси цигари за кафето, или кафе за цигарата. Цял предиобед, през няколко минути той й предлагаше ту цигара, ту напитка и тя нито веднъж не отказа. В някои моменти на масата й имаше по няколко фанти, кафета, капучино…, и събра повече от кутия цигари в насипно състояние. Бабето ходи поне 5 пъти до тоалетната, но не изпусна авантата! Между другото има(ше) доста сериозна пенсия и дори някои привилегии. Накрая младежът истински се разгневи и тегли една тирада за своята баба на село, с мижавата текезесарска пенсия, за която е срамота да притеснява дори съседите си при нужда. А за луксовете и глезотиите – та такива скромни и работливи бабки никога не са си ги позволявали, дори и когато са имали възможност. После цяла седмица 🙂 кварталното бабе заобикаляше това кафене. Само толкова.
Сериозно, Григоре, наистина ли мислиш, че като напиеш просяка, той ще влезе в правия път? Само ще го научиш на агресия. Теб кой те е научил да биеш ъъъ, непослушните? И кой ти е дал мъдростта да виждаш кои си заслужават боя и кои – не? Но поне като набиеш просяка, ще ти мине праведния гняв, и ще остане чувството за добре свършена работа 🙂
Иначе те уважавам, и най-често съм съгласен с мнението ти. Но когато почнеш с макаренковщините, винаги съм несъгласен. Яд ме е, като умните хора говорят ъъъ, дивотии.
Ахахах, имах предвид “набиеш просяка” а то излязло “напиеш”. Кой знае какво говори това за подсъзнанието ми 🙂
@Атанас Боев: Ако не съм го набил достатъчно, може и да не влезе в правия път. Ако съм, ще влезе. И съм съгласен, че когато има други средства освен боя, е добре да бъдат пробвани първо те. Просто този тип мошеници (просяци е друго) разбират единствено от бой.
Не ми се струва добра идея заради малко престъпление (просене с измама) да се извършва по-голямо престъпление (побой).
@Валентин: Според мен боят в случая е не престъпление, а гражданско задължение. Престъплението е да оставиш измамника да продължи да обира който успее, и да учи на липса на милост и състрадание останалите.
И аз като Пешо давах само на баби, защото дори когато съм била наистина безпарична не съм си позволявала да прося. Особено на тези баби, които не просят, а ти предлагат някакви стръкчета цветя. Но веднъж видях една комшийка стиснала люляк да проси така и оттогава не давам. Тази жена си е отгледала децата, че и внуците и са вече големи и работят, има собствено жилище в хубав квартал, дава още едно под наем и има достатъчно пари в това съм убедена. Та май спрях и на тях да давам вече.
Сещам се също така за един случай, в който си отивам на село и пазарувайки в магазина се засичам с бабата съседка, която си броеше стотинките, предложих и да и дам колкото не и стигат, но тя категорично отказа.
Дано някой път не пропусна да дам на някой наистина нуждаещ се, заради измамниците.
Не давам на просяци. Отдавна вече не им вярвам, че са толкова зле. Преди години ми се случи следното-
към края на работния ден( в офиса бях сама) дойде едно човече дребно, черничко, с нов спортен екип и маратонки. Иска пари, нагло и безцеремонно, аз казвам че нямам, защото беше истина – имах в себе си 11 стотинки(полжението беше много безпарично). Тогава той започна да ми се кара , как можело така аз работещата да не му дам пари, нали работя, какво ги правя та не ги давам на него, длъжна съм била. Останах като ударена от това изявление и му предложих да си изкара парите от джоба за да видим кой от двама ни има повече и той с цялото си нахалство извади 20 лева на дребно. Тези 20 лева бяха седмичната ми заплата по онова време. Това беше капакът, не ми остана друго освен да се развикам и да го изгоня. Той избяга защото аз бях с поне 25 кг по-тежка от него, някак друга категория. Тръгнах си към къщи. И каква беше изненадата ми(или не) когато видях един бежов мерцедес със закачена за него каравана-пушкаджийница, а на мястото на водача същото онова човече и около него хлапета и едра госпожа с поне кило злато по врата и ръцете си.Какво да кажа повече. Минаха 15 години от тогава, но най-вероятно тази случка ще я помня цял живот. Не им вярвам вече, на никого от тях. Състраданието ми беше изкоренено, стъпкано и заличено.
Само много се разстройвам, че така е само у нас. Срам ме е да кажа, колко са любезни и добронамерени хората в някои страни от Западна Европа. И как веднага са готови да помогнат… Това какво е, сякаш, ние българите сме от друга планета?!
Малко късно се включвам по темата, но тя е актуална дори след повече от половин месец, така че смело продължавам. Давала съм и не съм давала, в зависимост от вида на човека, но последният случай беше фрапиращ за мен – прибирам се посред бял ден към блока, на едното кьоше пушат две жени – едната на видима възраст около 40, другата – на около 60 години – спретнати, чисти. В момента, в който заобикалям, и двете след мен: моля ви!моля ви! Обръщам се и двете в един глас – дайте ни 2 лева (забележете, че мизата се е качила доста над 60 ст., не си играят на дребно хората) Толкова бях стъписана, защото не очаквах точно те да ме попитат, а точно си бях дяла последните стотинки за билетче и им отказах. В този момент по-младата ме пита с цялата си наглост, продължавайки да пуши безцеремонно: Как така нямаш? ЗАЩО нямаш? с тон на учителка, която ми иска обяснение. Не стига, че ти искат пари и то не малко на днешно време, ами ти държат и сметка защо не им даваш?!!! Но случаи като тези няма да ме отказват като видя болно дете или възрастен човек в нужда – понякога те имат нужда не само от средства, но и да си кажат две-три думи с някой. А циганетата ги оправям с “Абе бате, дай две стотинки и на мен. Нямам за хляб” – с техните камъни по тяхната глава и се отказват в голям процент от случаите да се занимават с мен.