“Факторът на добротата”

Кънчо Кожухаров е един от най-известните сред българските любители на фантастиката. Започнал като член на софийския клуб “Иван Ефремов”, в един момент той пое и тежката преводаческа корона. Преводите му са вече… ммм… четиринадесет? Там някъде. А по някое време и прописа. Отначало “фантастизира” историята. След това, покрай журналистическата си практика в опозиционен вестник, издаде три тома за корупцията в България… Естествено, крайно време беше да издаде и фантастика.

Всъщност “Факторът на добротата” не е първото му произведение – Кънчо има и по-ранни романи и разкази, но не беше издавал от три-четири години. Е, очевидно интервалът не е бил проспан. 🙂

Не бях чел досега нищо от него – срам не срам, пропуснал съм. И първата ми реакция беше: “Айде сега, още един клубен кадър чукча писател. Щом и аз прописах, е ясно докъде стигнахме…” Но тъй като той не беше забравил старите приятели, и ми подари бройка от книгата, просто нямаше как да не й метна едно око – опре ли се до фантастика, е успявал да ме откаже единствено Ник Перумов. Докато се връщах, се изкуших да отворя книгата и да се зачета. А някъде по-късно се усетих как пресичам бодро “Васил Левски” при СУ, забол нос в книгата, и глух и сляп за света наоколо. Добре, че бях на пешеходна пътека. Книгата беше преполовена, а аз бях пресякъл центъра, забравил колата си близо до мястото на срещата с Кънчо. Страх ме беше да си помисля как ли съм пресичал улиците – не помня да съм обръщал внимание на светофари…

Докато се върна до колата, бях привършил книгата. Преди да потегля, изчаках петнайсет минути – прочетеното да се улегне в ума ми. След това, докато въртях кормилото към нас, се замислих.

Подет от мисълта “бе това е наш Кънчо, какво ми се прави на писател сега” (знаете, никой не е пророк в своето село), бързо намерих на книгата кусури. Българоцентризмът е типичен за доста наши автори – е, и тук го има (за щастие, с мярка). И ще ме прощава, ама главният герой само дето не се и казва Кънчо Кожухаров… Защо обаче четивото ме беше погълнало така юнашки? Напоследък съм попрочел това-онова от писатели, на които светът прави метани, и не ме е увличало чак толкова.

Добре де, трябва да си призная, колкото и да завиждам на “конкурента” – “Факторът на добротата” е страхотно увлекателна книга. Държа ме в напрежение до последния момент. И два пъти по-обемна да беше, пак щеше да не е скучна. Без непрекъснати батални сцени и без постоянно взривяване на звезди и планети, но екшънът е до дупка. От време на време се изкушавах да гадая какво ли ще се случи малко по-нататък, и тъкмо когато си мислех, че съм хванал машинарията, следваше поредната изненада. От време на време с горчилка си казвах, че Кънчо е платил данък на разбираемостта – тъй де, днес интелектът и особено общата култура са малко на заден план, меко казано. И хоп – в следващия момент се изумявах колко много интересни и полезни неща е зачекнал (а енциклопедичността му хич не ми е изненада, все пак го познавам).

Огромно достойнство на книгата е, че поднася нещата си ненатрапливо и без претенции. Казва ти “Аз съм едно евтино книжле за непретенциозни читатели”, но когато я зачетеш, се оказва, че вътре има изумително много хич не евтини неща. Простичко и разбираемо засяга един огромен куп интересни теми, след което с изуверска усмивка ги зарязва в скута ти. Увлекателни са, нали? Ми почети за тях и другаде, има къде и какво…

Най-големите й ценности за мен са две. Едната е увлекателността – този тип увлекателност, която печели читателя, и го кара да потърси и други подобни неща. Която го запалва за фантастиката, и за четенето, дори в днешните времена, когато образци за подражание са мутрите… А другата е красивата и нежна любовна история, подкрепена с няколко чудесни стихотворения. Трудно е да се пише научна фантастика с любовна история, която да не може лесно да бъде вулгаризирана. Кънчо се е справил майсторски.

Не, не го разхвалвам излишно, понеже ми е приятел. Напротив, точно затова се опитвам да пиша твърде сдържано, без неоснователни хвалби, и без да крия недостатъците, които съм видял. Ако ме питате дали това ще е моята единствена и любима настолна книга – надали.

Но ако ме питате дали бих си купил тази книга, ще отговоря с чиста съвест – без нито капка колебание. Може би е личен вкус, но ми хареса. Струва си.