Връщането на дълговете… и още нещо

Човек се ражда, живее и умира. Когато се роди, е безпомощен, и дълго време има нужда други да се грижат за него. Често преди да умре е същото… И който не иска да остане в дълг към света, докато живее, се грижи за другите.

Много от “ипостасите” човешки са също така. Професионалистът има нужда от обучение и опит, преди да навлезе в силата си. Семейният човек също не се ражда такъв. Нито читателят, или катерачът по планини, или дори клиентът на ресторант… Така е и с блогъра. И той има нужда от помощ, докато придобие смелост да направи блог. И от още, докато преодолее първите препятствия при писането – неувереността, колебанието, нетърпеливостта да събере читатели, неумението да разкрие пред тях богатството вътре в него…

Спомням си своето раждане като блогър. И искам да благодаря на Сашо Велин, че ми даде първия тласък към софтуера, който задвижва, освен много други неща, и блога ми. На Йовко Ламбрев, който ненатрапливо и деликатно ме убеди, чрез пример и добра дума, да си направя блог. На Пейо Попов, който беше между първите, оповестили блога ми. На… Господи, колко много са! Неуслужливата ми памет отказва да изброи всички – а са го заслужили. Простете ми, че не споменавам изрично имената ви, и ви благодаря от сърце, и от душа!

И се чудя – дали съм върнал дълга си? Подкрепил съм немалко хора в идеята да си направят блог. Някои от тях бодро пишат, и радват околните, и им дават онази искрица, без която животът ни е сив и скучен, просто съществуване между две дати. Други са се отказали, но може би един ден пак ще продължат. И много се надявам да има и още, на които да кажа: “Този път е хубав – пробвай го”. И след това щастливо да напиша за раждането на новия блогър, за появата на нов прозорец към една уникална вселена. И да се почувствам малко по-добър.

Защото блоговете не са обикновено забавление. Нито са графоманство, или ексхибиционизъм. В една мутренска, мафиотска, корумпирана държава блоговете са територия, свободна от миазмите на мафията. Глътка чист въздух – но и нещо повече. Място, където обикновените хора решават кого ще подкрепят, просто с интереса си към него, а кого ще оставят в забрава. Защото всичко, което е нужно, за да подкрепиш ценността и да отритнеш смрадта е просто да си избереш кого да четеш.

И така малко по малко изплуват и се задържат стойностните, истински хора – и дават на околните пример, че животът е не само подлости и рушвети. Че има как, и си струва да живееш истински, да се чувстваш човек, и да го отстояваш. Кошер пчелички, всяка от които лесно можеш да смачкаш поотделно, но с решимостта си да се подкрепят неведнъж са прогонвали свикналите да бъркат до лактите в меда.

И малко по малко отвоюват територия и в реалния свят. Правят го място, мъничко по-поносимо за живеене. Излетите върху виртуалната не-хартия на екраните мисли, мечти и радости идват обратно при нас, истински. Сякаш сме магьосници, сътвореното от които оживява, и повиканите от тях сенки на благородни рицари прекрачват в истинския свят, и изправят щитовете и мечовете си срещу злото.

… Неведнъж съм писал – магията не просто съществува, тя е навсякъде около нас. Мислим си, че я няма, защото сме твърде свикнали с нея, за да можем да я разпознаем. Защото и самите ние я творим, непрекъснато. Защото всички ние сме магьосници.

Остава единствено да разберем това, и да го повярваме. И да осъзнаем силата, която то ни дава.