Булгакон 2010: Разказът

В предишния си запис бях споменал, че отивам на Булгакон. След две години пропускане. Е, време е да разкажа какво и как се случи (или поне какво и как закачих).

Измъкнах се от работа, покрит от колегата ми – Петър Добринов – още в петък по обяд. И следобяда старичката ми, но вярна кола вече ни носеше с Ели към морето. Обичам да карам бавно и да се наслаждавам на пътя, така че стигнахме до Варна вече по тъмно. Уви, не видях от колата морето, както се бях наканил. Но за пръв път тръгнах по пътя отвъд Златни пясъци и Албена, към Балчик.

Хотел “Калейдоскоп” се оказа апокрифен – не го знаеше никой от попитаните. За щастие, Юри Илков – Генерала се оказа на място, и излезе да ме посрещне. Оказа се, че между хотел “Париж” и бензиностанцията след него към морето се отклонява едно толкова мъничко пътче, че съм го подминал на два пъти… Секунди по-късно вече бях спрял пред хотела.

Не зная какъв е произходът му – определено е строен още по соц-време, може би като нечия почивна база. От десетина години го държи под аренда Тихомир Тачев – организатор и безсменен председател на балчишкия клуб на любителите на фантастиката “Александър Грин”. На неговото гостоприемство дължим организирането на Булгакона там.

Бяха ме предупредили, че за посетителите на конвента е предвидена цена от 17 лева за човекоден, която включва спането и три яденета дневно. Въпреки че активният сезон вече е поотминал, цената ме беше направила дълбоко скептичен какво ще намеря. И, както фен със стара закалка, си носех всичко – от постелки до консерви.

Първата приятна изненада обаче беше още на регистрацията – необичайно топлото и възпитано посрещане, дори като за от брат по щуравост. 😉 А втората се оказа прилично поддържаната, спретната и най-вече чистичка стая. От удобни лампи, през хубави дюшеци и чисти чаршафи, та до резервни възглавници и завивки, санитарен възел и хладилниче в стаята – нищо не беше пропуснато. Изгледът към морето беше полуприкрит от пищната зеленина, но не достатъчно, за да се почувстваме лишени от него.

Третата изненада беше вечерята. Бях убеден, че отдавна сме я пропуснали – наближаваше десет часа. Когато отидохме в столовата обаче, персоналът се разтича и след минута-две седяхме пред пълна маса. Очакването за мизерна храна също не се оправда – станахме от масата преяли. А четвъртата изненада, която моментално оцених, се оказа безжичният Интернет. (Който бута фирма, знае колко важно е да си четеш пощата и да си наблюдаваш сървърите честичко.)

Мероприятията на Булгакона се предвиждаха да започват от 2 часа следобеда, така че имахме на следващия ден цялата сутрин на разположение с Ели. Употребихме я за посещение на двореца на румънската кралица, останал от началото на миналия век, и поддържан в разкошно състояние. Направо станахме разногледи, а Ели се скъса да снима. Архитектите, създали това чудо, определено са били майстори. Трудно е да се опише с няколко думи, освен ако не са “идете и го вижте с очите си”.

И на закуската, и на обяда преядох отново. След това се зарекох, че ще си контролирам лакомията (и почти се справих). Продължава ум да не ми побира как Тихомир успява да си покрие разходите при тези цени – в София е невъзможно да ядеш така за толкова пари, дори в най-евтина квартална гостилничка. Никак не бих се учудил, ако не успява, но прави жест на фенството.

Тази година Булгаконът беше комбиниран с конвента “Златен кан”, така че двата бяха открити накуп. Последва представяне на нови български фантастични книги – сборника „Забравени страници”, подбран и издаден от Георги Недялков; алманахът „Фантаstika 2009”, сборникът „Непознатите Стругацки” (посветен на малко известни неща от творчеството им), „Факторът на добротата” на Кънчо Кожухаров (писал съм за нея тук), и т.н.

Последва една страшно любопитна дискусия, водена от Ани Илиева (по-известна на читателите на фентъзи под псевдонима Йоан Владимир), под заглавието “Фендъмът като патология”. Всъщност дискусията беше поглед към наскоро предстоящата дипломна работа на Ани върху фендъма като явление. И ако доста от феновете бяха приели закачката, и се бяха замислили насериозно норма ли са, или патология, дискусията сигурно щеше да е още по-полезна. Но интересна беше и така.

(За тези, които се интересуват от личното ми мнение: да, според мен фендъмът определено е патология. Нормата е мнозинството. Нормалните хора си тъпчат гушите, чудят се как да изкарат пари без работа, гледат турски сериали, клюкарстват по адрес на съседите и кроят дребни интрижки срещу колегите си. Не се грижат да четат неща, които ти дават нещо, да мислят, да разсъждават и да мечтаят… Така че фендъмът е патология. И слава богу. Изприщвам се, като си помисля, че може да съм един от нормалните…)

(Апропо, писането на блогове също е патология, точно както и четенето им. И пак слава богу.)

Тази година имахме няколко гости от Русия и Украйна, и с тях имаше много интересна дискусия. За съжаление единственото, което позапомних от нея, бяха разказите на Юрий Зеленый и Лидия Глускина за това как са рисували заедно. (Картините им ми харесаха много. Помолих Ели да ги снима, и може би по-нататък ще пусна снимките тук – измолих разрешение от Юрий. А може и да не ги пусна – има ги в Интернет, просто потърсете имената на авторите.)

Концерт на бардовете така и не разбрах дали се състоя – пропуснах този момент. Но улових, че прожектираха “Карнавалът” – филм, създаден на основата на романа на Любен Дилов “Парадоксът на огледалото”. Филмът не само използва фантастичните елементи в книгата, но и прави политически внушения, стигащи далеч извън нея. Нищо чудно, че когато излезе (през 1988 г., една година преди промените) почти никой не разбра…

Следващият ден, уви, беше дъждовен. Shit happens. Използвахме това с Ели, за да проспим сладко цялата сутрин. Happiness happens, too. 🙂

Следобедът започна с обявяването на наградите от конкурса “Златен кан”. Записах си най-старателно кои бяха наградените, след което изгубих листчето. Майстор съм на тези изпълнения. Надявам се да измоля списъка им от Кънчо, за да го вкарам в уикито. Последва обзор на издаваната за последната година българска фантастика, направен от Дилян Благов. (На когото ще дърпам ушите, защото успява да събере купища ценна информация за българската фантастика, но все не успява да я въведе в уикито. 🙂 )

След това дойде ред на Тихомир Димитров – Тишо. Лекцията беше за бъдещето на електронните книги в България, така че я очаквах с огромен интерес. И за мен беше едно голямо откровение.

Свикнал бях да мисля, че да промотираш сам творбите си е признак на фукльовщина, дебелоочие, безсрамие и каквото щете още от сорта. Дори представянето, което Кънчо направи на “Факторът на добротата” – скромно, без самохвалства, тънки опити за прикрити рекламки или каквото и да е отблъскващо – не успя да пробие бронята на предубеждението ми. Може би обаче подготви почвата, за да успее да я пробие Тишо.

Не зная как и той успя. Може би с позитивизма си и непрекъснатото насърчение, което излъчва, и с удоволствие дава на всеки. Може би с това, че е вложил усилия и пари колкото да създаде прилична фирма, за да рекламира книга, която самият той е качил за свободно сваляне от Интернет. А може би и с това, че смята да пуска и следващите си книги също за свободно четене, и да се издържа от кой каквото реши да плати за тях, без да е принуден… И, разбира се, с това, че книгите му са стойностни, поне за мен. Така си представям истинския автор – човек, уверен в способностите си, който не се бои да даде свобода на читателите си. И който вярва в доброто у хората, и че почитателите на кадърния няма да го оставят гладен, дори ако той не им измъква насила парите от джоба…

Накратко, Тишо ми показа как човек може да промотира творбите си, без да върши нищо от това, което ме е отблъсквало в самопромотирането. За което му благодаря от сърце. Защото от известно време насам разбирам, че ако добрите хора не си окажат подкрепа, не успяват – а ако не успеят, околните не подхващат примера им, и не стават добри. Не зная дали и аз ще последвам примера му. Или, ако го последвам, дали ще успея да го правя също така чисто от мръсотии. Но му благодаря.

По програма трябваше да последва изложение за Човешката библиотека, от Калин, който обаче беше възпрепятстван да дойде. Затова с Ели се разходихме още мъничко, и се прибрахме за вечерята и банкета. Докато те течаха, бяха връчени наградите на Булгакона (а също и за няколко предишни Булгакона). Надявам се един ден и те да влязат в уикито – уви, не смогнах да ги запиша.

Наистина хубав плаж – пясък, плитко море, топло време, слънчице – открихме с Ели чак в понеделник. Плажът се оказа централният балчишки, до главния вълнолом – неголям, но достатъчен за септемврийските летовници. Невидели с години плаж и море, прекарахме два разкошни, незабравими часа…

След това си тръгнахме. С твърдото решение отсега нататък да ходим на всеки Булгакон. И на всеки друг фестивал на любителите на фантастиката, на който смогнем. И при възможност – на Балчик, в скромното хотелче с гостоприемни домакини, далеч от грижите и всекидневието.

… Много обикновен разказ, нали? Без патоси и величия. Обикновен като всичко истински хубаво в живота.