Наскоро една от основните фигури в българската Уикипедия – Спирития (по-известна на родителите си като Вася Атанасова 🙂 ), попадна на проектозакон за българското културно наследство. А в него се намери един член, който накара първо нея, а после и повечето уикипедианци да подскочат – член 226а. Във вида, в който е предложен към момента, той гласи:
Който разпространи копие на културна ценност или елементи от нея във фотографско, компютърно, видео- и друго изображение, използва изображението като „търговска марка” по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за марките и географските означения, при производство на стоки, етикети и дизайнерски решения или за други търговски или рекламни цели без съгласие на собственика на културната ценност или на директора на съответния музей, се наказва с глоба в размер от 5 000 до 15 000 лв., а на едноличен търговец и юридическо лице се налага имуществена санкция в размер от 15 000 до 50 000 лв.”
Първата реакция на екипа беше, че подобно нещо рискува да обяви за незаконни поне 2/3 от снимките в Уикипедия. За щастие, скоро последва интервю в “Дневник” със заместник-министъра на културата Тодор Чобанов. В него той даде пояснение – всеки може да снима културни обекти, но търговията с изображенията ще се заплаща. Използването за научни и образователни цели щяло да бъде безплатно.
На пръв поглед това успокои уикипедианските страхове. Моите обаче – ни най-малко, въпреки че не тъгувам и не предвиждам в обозримото бъдеще да търгувам с изображения на културни ценности. Включително тези по повод Уикипедия. И смятам, че е редно да предупредя всеки, който чете тук – случва се нещо, което не бива да се случва.
Част от посланието на този член всъщност е много положително, поне в моите очи – забраната избражения на културни ценности да се регистрират като търговски марки. Според мен това така или иначе е косвено забранено от Закона за авторските права. Ако някой регистрира като търговска марка изображението, да кажем, на Мадарския конник, никой друг няма да има право да регистрира за търговска марка такова изображение, дори не същото – или пък да го използва без разрешението на собственика на търговската марка. Тоест, частно лице или бизнес, които не са собственици на Мадарския конник, внезапно придобиват изключителни, монополни права върху неговия изглед. Подобно нещо според мен косвено противоречи на ЗАПСП, и е забранено по тази линия. Но както и да е, няма лошо да е забранено и от този закон.
Съвсем иначе стои въпросът с продаването на изображения (например снимки) на културни ценности. Не съм юрист, но според мен изискване на разрешение или заплащане за подобно продаване противоречи пряко на основите на законодателството като цяло, и на ЗАПСП конкретно. Причините са следните.
Снимката на каквото и да е, примерно на културна ценност, представлява произведение на изкуството – точно както и самата културна ценност. Това означава, че тя включва две различни същности – материална и информационна, “интелектуална”. Те се управляват от две различни области на правото – материалната собственост и интелектуалната собственост.
Снимането на културна ценност представлява правене на произведение, производно на друго. Съгласно закона, това може да стане само с разрешение на собственика на основното произведение. На пръв поглед това дава юридическо право на собственика на основното произведение да налага условия върху употребата на производното. Но само на пръв поглед.
Негативът на снимката, или електроните в картата на фотоапарата по никакъв начин не са производни на скалата на Мадарския конник, или на златото на ритоните на Панагюрското съкровище. Материалният собственик на оригинала няма юридическо основание да определя използването им, а още по-малко използването по-нататък на фотохартия, или други електрони в какъвто и да е апарат – те на свой ред не са производни на тези. Производна в процеса на правенето на снимка е единствено информационната, “интелектуална” нейна част – и то единствено на информационния, “интелектуален” художествен дизайн на оригинала. Иначе казано, при правене на снимка процесът на създаване на производно произведение не включва материалните елементи на произведенията, а единствено интелектуалните. Тоест, материалните права в случая са неприложими – приложими са единствено интелектуалните права.
Ако собственикът на материалния носител на произведението е собственик и на интелектуалните права върху него, той е в правото си да налага изисквания. Това му право обаче се определя от собствеността му върху интелектуалните права, а не върху материалния носител. Носителят на интелектуалните права може да налага изисквания дори ако не е собственик на материалния носител. Оригиналните ръкописи на много от стихотворенията на Вапцаров са собственост на музея в Банско, но собственици на интелектуалните права върху произведенията му са наследниците му – те са, които определят кой може да издава Вапцаров, и как. Обратно, собственикът само на материалния носител не може да определя използването на негови производни произведения – музеят на Вапцаров няма право да решава кой може да издава стиховете на поета.
Интелектуалните права обаче, за разлика от материалните, са крайни като продължителност. (И така трябва да бъде. Писал съм неведнъж подробно защо точно – и защо сегашният период е неоправдано дълъг.) 70 години след смъртта на автора на произведението интелектуалните права върху него изтичат, и то става обществено достояние.
Една малка част от българските културни ценности, съгласно този закон, са все още в авторски права. За тях собствениците им (държавата или други лица) принципно имат правни основания да налагат условия върху използването на производни произведения. Повечето български културни ценности обаче са създадени твърде отдавна, и с гаранция са изминали 70 години от смъртта на авторите им – тоест, интелектуалните им права са обществено достояние. Правно основание за налагане от когото и да било на условия върху използването на производни на тях произведения липсва.
Ако бъде написан закон, който постановява такова правно основание, то той би противоречил на основите на законодателството, и с това би носил огромни косвени вреди. (А ползата от него би била символична – не очаквам събраните чрез него суми да са повече от няколко десетки хиляди лева годишно. Сравнете ги с пропуснатата косвена реклама на българската култура.) Отделно, такъв закон би противоречал на европейското законодателство (в Европа знаят важността на основите на законодателството, и ги спазват), така че просто не би имал юридическа сила. Бъде ли оспорен пред съда на ЕС, ще бъде изрично отменен. И освен че България ще плати делото, и ще дължи обратно с лихвите всички събрани суми, юридическият ни авторитет в ЕС ще понесе тежък плесник.
Материалната собственост върху носителя принципно може да бъде използвана за частично ограничаване на достъпа към културните ценности, дори ако интелектуалните им права са изтекли. Например собственикът би могъл да не разрешава достъпа до ценността на фотографи, или да налага условия за такъв достъп. В същото време, той няма правото да забрани разпространението на техни снимки или подобия, защото не притежава интелектуалните права върху тях – те вече са на всеки. В някои държави от ЕС вече се поставя открито въпросът – дали ограничаването на физическия достъп на фотографи не е противозаконно ограничаване на достъпа до интелектуални права, които са обществено достояние.
Екипът на Уикипедия смята да поиска среща със зам-министър Чобанов, на която да опише подробно безпокойството си по повод така предлагания законопроект. Според нас забраната изображения на културни ценности да бъдат регистрирани като търговски марки е похвална идея, ако и да е подразбираща се в ЗАПСП, и ние с удоволствие ще я подкрепим. В същото време обаче, налагането на условия върху каквото и да е разпространение на изображения на културни ценности, особено ако тези ценности са с изтекли авторски права, противоречи на основите на правото, и е недопустимо. Ако бъде въведено, то би ограничило културното влияние на страната ни, би създало възможност тя да бъде натоварена с излишни разходи, и би накърнило юридическия й авторитет. Затова ние сме против него.
Надявам се да получим в това подкрепата на всички българи, които ценят Уикипедия. Колкото и самохвално да звучи, все пак екипът й сме създателите на най-потребявания български интелектуален продукт. Създаваме го със собствения си безвъзмезден труд, и го правим свободно и удобно достъпен за всички. Може би е нагло и мегаломанско, но мисля, че струваме повече от която и да било група български политици. И че затова заслужаваме да бъдем подкрепени – особено когато се борим не за пари или привилегии, а за това Уикипедия да бъде още по-богата, илюстративна и достъпна.
И още нещо, лично от мен. Според вас, изображения на чии културни ценности трябва да стоят на българските продукти, примерно? На гръцки? Румънски? Сръбски? Турски? Защото кой може да застави един бизнес да рекламира по този начин българската култура, ако трябва да си плаща за това?… Не съм клиничен патриот, но според мен недомислиците трябва да имат някаква граница. Още повече, че това е само началото им – ако трябва да изброя всички юридически и ежедневни абсурди, до които би довела подобна законотворческа логика, този запис ще надмине по обем “Под игото”.
И нищо чудно да стане някой ден културна ценност. 😉
Скоро имаше статия в Slashdot на подобна тема. В Обединеното кралство организяцията „English Heritage“ (държавна), която стопанисва … да речем паметници на културата, твърди, че приходите от продажба на снимки на Стоунхендж ѝ принадлежат. [1] Не е само у нас. Нещото „интелектуална собственост“ става все по размазано и неясно петно по целия свят.
[1]http://yro.slashdot.org/story/10/10/21/0019257/All-Your-Stonehenge-Photos-Are-Belong-To-England
заемам се веднага (е, не веднага, имам работа по двора за зазимяване) с активно и съзнателно нарушаване на този закон.
@Вълков: Приказката за лудия и зелника не е само българска. И при положение, че информацията става основният източник на доходи и блага (както примерно през Средновековието е била земята), е нормално всеки и чичо му да се опитват да обявяват каквото могат за свое феодално владение. Не е нормално останалите хора да им разрешават, ако искат в културата им да остане друго освен въпросната приказка.
@Григор: Коментарът ми всъщност беше възмущение от това явление (не само у нас), а не защита с „така го правят в нормалните държави“. Явно не се е разбрало. Мисълта ми беше, че е плъзнало и по други места. Вероятно могат да се намерят и други примери. Съгласен съм с теб, особено в частта „не е нормално останалите хора да им разрешават“.
Само че земята се феодализира много по-лесно от информацията! А и колкото информацията да е източник на доходи, източник на прехрана си остава земята…
А не би ли трябвало този закон да бъде хармонизиран с еврпейското законодателство? Доколкото знам, самото снимане не е забранено, забранено е използването на снимката без разрешение, и то само ако има регистрирани авторски права върху обекта на снимката, които пък са обект на времетраене, т.е. не са вечни.
Мога да дам пример от Франция: снимането на Айфеловата кула е напълно свободно и използването на снимките за каквито и да е цели, защото кулата е на над сто години, а нейният автор е починал преди повече от 75 години (законното времетраене на авторско право + военни години). Забранено е обаче използването на нощни снимки на същата кула, защото осветлението й е предмет на регистрирано авторско право.
В този смисъл, и Мадарският конник и Стоунхендж би трябвало да бъдат свободни за снимане, освен ако не бъдат “украсени” по някакъв начин подлагащ на авторско право начин.
@Вълков: Чудесно. Вече имаме съгласие по въпроса дали трябва това да се позволява. Сега остава да започнем да действаме в насока да не го позволяваме.
@Глиги: Да, информацията се феодализира по-трудно – но няма страшно, в нейното феодализиране пък се влагат повече усилия…
@demiurge: Бе кво европейско законодателство, кви пет лева? Пари, брат, париии….
Нямам какво повече да добавя след изчерпателната статия и коментарите след нея. Само ще помоля за позволение да разпространя линк към темата. Моля.
това европейско законодателство откъде идва? Да не би някой от нас да участва в него?
Глупаво е да спазваш закони, за формата и смисъла на които не са те питали (а на практика дори са ти отнели възможността да си дадеш мнението за тях).
Гриша, кой държал “авторското право” върху Вапцаров? Наследници? Че малко ли облаги са получили по време на соца?
Много добра статия! При това по проблем, който ме касае пряко.
Ако има с какво да помогна, аз и другарчетата-възстановчици, казвай.
@Моки: Разбира се. Целият блог е под свободен лиценз. 🙂
@Шаркан: Принципно Вапцаров е в авторски права до 2012 г., така че юридически примерът е валиден. А дали е морално валиден е съвсем друг въпрос.
@Бъдъмба: С присъединяване към инициативата да бъде променен съответно членът от закона.
За съжаление има твърде много закони, които не бива да съществуват. Законите трябва да се редуцират и да се направят по-прости. Защото сега се губят твърде много ресурси в борбата с множество престъпления и нарушения на закона вместо ресурсите да се насочат само към истинските престъпления и нарушения, които нанасят истински, а не въображаеми вреди.
Валентин,
+1000!
не само редукция, но и промяна на начина на тяхното формулиране, приемане, промени, отмяна.
Само “отдолу”, по схемите на пряката демокрация, широко разбираната гражданска законодателна инициатива и последователния федерализъм.
Хората по места най-добре знаят какви правила за съвместно живеене искат (а ако сбъркат, ще се сърдят на себе си и ще коригират правилата, стремейки се към най-широко одобрение на конкретните текстове, което е единствената реална гаранция тези правила (закони) да бъдат спазвани).
Докато при централизирано генериране на закони практически ВИНАГИ ще се получава, че законите защитават малцинствени интереси защото се правят по поръчка.
Общото благо не може да се формулира от група избрани, които имат собствени групови интереси, че и привилегии, за за запазването на които се борят с ВСИЧКИ средства.
Pingback: Grigor Gatchev – A Weblog » Blog Archive » Уикипедия и ЗКН: Какво свършихме