“С името на Иван Ефремов”

За тези под 35 години: Иван Ефремов е доайенът на съветската фантастика.

За тази титла са претендирали немалко съветски фантасти, всеки по свой начин. Повечето, като Александър Казанцев или Григор Адамов – с партийно задълбаване и изтипосване на гадните капиталисти. (Още си пазя колекция томове на Казанцев – ако някой не вярва, че съветският комунизъм беше вид религиозен фанатизъм, мога да му ги дам, да се убеди.)

Ефремов я заслужи с това, че беше невероятно красив и истински мечтател. В “Мъглявината Андромеда” прокомунизмът е на минимума, без който книгата просто нямаше да излезе. (Не случайно при първия й прочит цензорите му я върнали с “Това не е наша, съветски тип творба. Преработете я, нека действието се развива някъде в капиталистическия свят…”) Но размахът на мечтата, вярата в творческото начало и интелектуалната мощ на човека, любовта към хората, силата на красотата са буквално непознати в днешната киберпънково-мизантропска фантастика. В “Часът на Бика” героите, идващи от едно (предполага се) комунистическо светло бъдеще, попадат в едно антиутопично минало, уж продукт на развитието на мръсния капитализъм, в което обаче без много усилия човек разпознава именно съветската система на всевластни партийни мафии и култове към личността. “Таис Атинянката” е едновременно приключенско произведение от класата на най-добър трилър и възторжен химн на красотата на човека – и физическа, и вътрешна. Така е и с “Острието на бръснача”…

Всички книги на Ефремов излъчват едно неописуемо огромно усещане за оптимизъм. Но не комичен заради абсурдни размери, а хармоничен и могъщ колос, който крачи с тътен и земята се огъва под стъпките му. И невероятно истински и убедителен, заради силата на разбирането си за красотата… Не са малко авторите, без които човек е пропуснал нещо важно. Но Ефремов определено е сред тях. Човек трябва да е брониран зад впечатляващи стени от тъпота, скудоумие и мизантропия, за да не може да ги оцени.

Вероятно това е причината софийският клуб на любителите на фантастиката, основан през 1974 г., да бъде наречен на негово име. Да, клубът вече наистина е на 35 години. И старите “клубни муцуни” по този повод организираха юбилейно издание – “С името на Иван Ефремов”. Един от най-именитите клубни членове – астрономът, откривател на “планемо” обектите (и писател на чудесни фантастични разкази) Валентин Д. Иванов го нарича “вопъл на душата”. И е прав. Този сборник е вопъл на души, научени от произведенията на Ефремов колко огромна и могъща е човешката красота и мечта.

Бих искал да напиша за него повече, но Вальо се е справил по-добре от мен. По-долу цитирам рецензията му едно към едно. (И ако му кажа, че съм го “пиратствал”, ще видя незапомнено на лицето му изражение – неразбиране какво искам да кажа. Вальо е от тези хора и автори, които са като Слънцето – светят на целия свят не за пари или слава, а защото просто не могат иначе.)

—-

В един от предговорите към този юбилеен сборник, който отбелязва едновременно трийсет и пет годишнината от създаването на клуба за фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“ и вековния юбилей на неговия патрон, се споменава, че това е „бутикова“ книга. Но ние живеем в епоха на бутиково книгоиздаване, така че тираж от двеста и петдесет бройки едва ли би могъл да впечатли някого. За мен най-характерното в сборника е еклектичността му – материалите в него са толкова разнородни, че надали би се намерил човек, който да хареса всичките, обаче е
много вероятно всеки, който го разтвори, да открие нещо за себе си.

Книгата е условно разделена на три. Първата част е посветена на учредяването, историята и съвременната дейност на клуба. Втората е за връзките между Ефремов и България, или по-скоро за това как ние българите възприемаме писателя и учения Иван Ефремов. Третата част, която е най-малка по обем, е своеобразен коктейл от спомени и размисли за Ефремов от руски автори фантасти, критици и фенове. В нея са включени и три опуса на самия Иван Антонович: есе, където той излага възгледите си за писателската работа, къс исторически разказ за любовта в древна Гърция и фрагменти от романа „Часът на Бика“, които поради цензурата не са излезли в българското му издание от 1970 година. Според мен точно тези материали са най-ценни, защото и най-подробните обяснения, и най-задълбочените анализи не могат да кажат за един писател толкова, колкото биха казали десетина страници, написани от самия него.

Монотонно изреждане на съдържанието в един сух параграф като горния не дава правилна идея за сборника. Още от първите редове си личи, че издаването му не е акт на бездушно честване на пореден юбилей. Тая книга е вопъл на душата във време, когато от екрани и страници ни обливат с тонове помия за човека (хартията, както и мониторът могат да понесат всичко!) и повечето писатели с неприкрито чувство на задоволство ни повтарят, че той, човекът, е прасе, което живее в кочина, и единствените му призвания са да се отъркаля в калта и да освини света.

На този фон се появява Иван Ефремов (но не облечен целият в бяло, а с протрита ватенка и ръце, обсипани с мазоли, сякаш току-що е избутал камиона на палеонтологичната експедиция от поредния пясъчен капан), и казва: призванието на хомо сапиенс е да прави добро и да адраства
себе си, вътрешно човекът е добър и дори лошият може да стане добър.

Непростими изказвания в епоха, през която основните оправдания са „всички правят така“, „както другите, така и аз“ и „такива са времената“. Най-лесно е да наречеш един такъв смутител на спокойствието във фирмата „агент на прогнилия капитализъм“ или „комунист“ (подчертайте необходимото). А би могъл и просто да го игнорираш.

Обаче не всички са склонни да забравят Ефремов, нито да го обвиняват в нещо друго, освен в краен оптимизъм и несломима вяра в човека (не мога да се сдържа и да не употребя тоя поизтъркан, но уместен лаф), и те са си направили труда да издадат ей този бутиков сборник, който е толкова книга с околофантастични спомени, колкото и вопъл на душата срещу затриването на паметта за един от най-големите позитивисти в научната фантастика.

„С името на Иван Ефремов“ някой ден сигурно ще се превърне в прекрасен източник на информация за изследователите на българския фендъм. По-внимателният читател лесно ще разбере какво е означавало феновското движение за участниците в него. Аз попаднах в клуба късно, като студент втори курс през учебната 1988/1989 година, когато промените започнаха и ни предложиха безброй възможности и изкушения. Ала за много хора от поколението, само с няколко години по-възрастно от моето, клубът е бил (а за някои до голяма степен си остава) начин на живот: живот извън системата (партийна, профсъюзна, пенсионна, мафиотска…), извън мерките, „извън картината“. Но дори шепата години на пряко общуване ми оставиха незабравими спомени и ме обрекоха на неочаквани докосвания.

Понякога преживяванията бяха болезнени – например, когато с още неколцина млади клубаджии ходихме на свиждане на Ивайло Рунев в Раковото отделение или когато аз отидох у тях да се сбогувам с този мъдър и тих човек, около седмица преди да почине. Той само лежеше на канапето и едва се усмихваше, обезсилен от болката и от обезболяващите. А стаята наоколо бе потънала в книги. Пропуснах погребението му, защото моят собствен баща беше в болница в провинцията и после с Юрий Илков–Генерала и още няколко човека отидохме на молебена за четирийсетте дни от смъртта му. Бях започнал да пиша статия за енциклопедията на Ивайло. Сега не си спомням за какво, но статията така и си остана недописана, а пък енциклопедията – недовършена.

Преди да замина да правя аспирантура в Щатите, редактирах първия и единствен брой на световно неизвестния вестник „Тера фантастика“ (и разбрах, че журналистиката, дори жанровата, не е за мен или по-скоро аз не съм за нея), за който написах уводната статия, озаглавена „Братко фен“. Това са редовете, с които се гордея най-много (и които в сборника са приписани на Генерала – една от малкото неточности, каквито улових в книгата).

Съдбата ме разходи из три континента, обаче клубът си остана с мене. По различни, често неочаквани начини. Няма да забравя как на някаква автогара в Мюнхен, докато чаках бъдещата си съпруга, четях библиографията на българската фантастика, съставена от Евгений Харитонов – още един безценен източник, който не би се появил без помощта на хората от „Ефремов”. А ако го нямаше интереса към книгите, който клубът подхрани в мен, едва ли бих имал сюрреалистичното преживяване да обсъждам последния роман на Сергей Лукяненко с един испанец в холандски влак. Томчето в ръцете му, което послужи за повод да се заприказваме, беше чудесно английско издание на „Нощен дозор“ с твърди корици. Човекът си го беше купил от Мадрид.

Започнах сборника „С името на Иван Ефремов” преди десетина дни в самолета от Сантяго за Антофагаста, докато от слушалките се лееше чилийски рок. Малко по-късно четох как Антенор и Калироя се любят сред прясно разораната нива в топлата есенна нощ край брега на Средиземноморието, в двайсет и седмия ден на месец Боедромион. С това име древните гърци са наричали месец септември. Тук също беше септември и дори почти същата дата, но по странните закони на астрономията сега в Чили настъпва пролетта, а и под прозореца ми вместо топла нива с рохкава пръст се ширеше каменна високопланинска пустиня. Обаче силата на земята, силата на любовта и силата на Ефремовото перо ме пренесоха две хиляди години назад и десетки хиляди километри на североизток и аз бях някъде другаде.

За мен само това преживяване е достатъчна похвала на сборника и за него даже не е необходимо човек някога да е прекрачвал прага на Младежкия дом в пресечката на булевард „Заимов“.

Търсачите на обективно мнение за юбилейния сборник навярно са се разочаровали от написаното дотук, но аз нито мога, нито искам да бъда обективен. И клубът „Иван Ефремов“, и книгите на Иван Антонович за мен са източник на сила и на любов, и на вдъхновение, и най-вече – на оптимизъм. Затова мога само да бъда признателен на Юрий Илков, Александър Карапанчев, Атанас П. Славов и всички останали, които са помогнали сборникът да види бял свят и да ги поздравя за чудесното начинание. Седмицата, през която прочетох тия близо триста страници, беше период на болка и на радост, защото не е лесно да преживееш отново собственото си минало, заедно с всичко добро и лошо. Еферемов – клубът и писателят – ме срещнаха с фантастиката, на тях съм задължен за всички чудесни последствия от тази среща и това е едно от най-хубавите неща, които ми са се случвали.

Благодаря!

Валентин Д. Иванов