Наскоро в рамките на десетина дни си отидоха двама мои близки, които много обичах. И двамата след дълги и мъчителни боледувания. А бяха хора, които заслужаваха да живеят завинаги. Може би всеки заслужава – но те наистина.
Не, не пиша това, за да си прося съболезнования. Моля ви, не ми ги пишете, дори ако са най-искрени. Не съм за ожалване. В живота ми има дупка, която само времето ще запълни, но има и чувство за свобода. За тях – че най-сетне се отърваха от мъките (които аз им продължих немалко, ако и да се стараех да им давам по-малко мъчения и повече радост). И за мен – защото се освободих от огромно натоварване и стрес. Колкото и да е срамно да го кажа, е някакво облекчение. А в такъв момент всяко облекчение е добре дошло.
Пиша, защото сблъсъкът със смъртта на истински хора ме наведе на размисъл.
Ако си отида внезапно, в нещастен случай или под удара на инфаркта, ще е бързо. Няма да имам време за размисли и действия… Но ако имам време, ако ме отнесе бавна болест или старостта, дали ще напусна света достойно? Нямам предвид погребалните формалности – аз не съм плътта, която ще остане за малко след мен. Мисля за времето, докато ще съм още тук.
Дали когато дойде моят час, ще имам силата да не се уплаша. И вместо да треперя, да подкрепя близките ми. За мен страданието ще бъде в своя край, но тяхното ще продължава – те ще имат повече нужда от подкрепа от мен.
Дали ще мога да приема нещата спокойно и с разбирането, че да си отидем, когато му дойде времето, е единственият начин на този свят да има място за децата ни. Дали ще кажа с чиста съвест: “Аз осмислих, и с това изпълних живота си. Нека могат да осмислят и изпълнят своя и тези, които идват след мен.”
Дали още дълго преди да дойде часът, когато радостите от живота започнат да угасват, ще имам силата да живея съдбата си, без да забравям, че тя е каквато я създам и заслужа. И дали когато силите ме напуснат, но животът още мъждука, няма да забравям всеки ден да се боря. Да правя каквото мога, за да съм в полза на околните вместо в тежест. Защото дори парализиран и на легло човек може да е в полза вместо в тежест, ако духът му крепи околните по-силно, отколкото те крепят тялото му.
Дали няма да въздишам как “ако младостта знаеше”, всъщност завиждайки й заради “ако старостта можеше”? Защото младостта именно трябва да не знае. За да може хиляди млади да не успяват, понеже не знаят, но някои да успяват именно затова – и да разширяват кръгозора човешки. Точно както старостта именно трябва да не може. За да може младите да показват, че могат, вместо да разчитат на знаещите стари. За да може пиленцата да изпробват крилата си, за ги заякват, и да покоряват небето. Защото без това няма никога да са живели – ние, старите, ще сме живели живота им вместо тях.
Дали няма, изправен пред смъртта, да съм готов на срамни и жалки компромиси? Нерядко старостта носи страх, непознат на младостта. Дали няма да забравя, че ми остава твърде малко, за да ставам тепърва за срам и позор? А и дотогава също. Животът ни е огромен като вечност, но в същото време и кратък като миг пред вечността – ако вече сме се родили, значи не ни остава достатъчно, за да си струва да продаваме достойнството си… Поне така мисля.
Дали ще ме помнят ми е все едно – няма да ме има. Може би е по-добре да ме забравят по-бързо. Ако съм се изложил, срамът на близките ми ще е по-кратък. Ако не съм, тъгата им по мен ще е по-кратка… Но никак не ми е все едно колко сътворено добро ще остане от мен, в какъвто и да е вид. Не знам защо, след като няма да ме има… Всъщност, знам. Защото мисълта за това ми дава щастие сега, докато още ме има. А защо не ми дава щастие идеята да ме помнят дълго – не зная. И не ме интересува.
Защо ми дава щастие ли? Защото децата ми, физически и духовни, ще живеят така в един по-добър свят. И защото тези, които се занимават с това да унищожават доброто, ще ненасмогнат да смачкат повече. Било защото ще пропуснат създаденото от мен добро, заети да тъпчат друго. Било защото ще унищожат до прашинка създаденото от мен, но докато са заети с него, друго добро ще оцелее. И ще понесе чрез съществуването си следата, че съм бил – незапомнена от никого, но даваща щастие на много.
… Препрочитам написаното, преди да го публикувам. Звучи ми като шаблони, сглобени от изтъркани до кухота думи. Искам да го кажа иначе, по-истински, а не умея. Може би няма как – аз го разказвам с думи, а на мен ми го разказаха чрез смъртта си…
Няма значение. Който не иска да ме разбере, на света няма думи, способни да стигнат до него. Който иска, дори така ще почувства казаното. Вътре в себе си.
Без смъртта животът е невъзможен. Защото смъртта е част от живота.
Но въпреки, че хората разбират това, на някои инстинктът им за самосъхранение надделява и желаят да са безсмъртни или поне да увеличат живота си с десетина процента като се хранят здравословно, приемат хранителни добавки с екстракти от грозде и т.н. А дали това наистина води до удължаване на живота е спорно.
Обаче стремящите се към безсмъртие или удължаване на живота забравят нещо важно – в същност промяната е част от живота. Един човек на възраст 10 години е съвсем различен от същия човек на 20 години. В същност разликата между същия човек в тези две възрасти е по-голяма от разликата между двама души на една и съща възраст и с подобно телосложение.
Във всеки един момент във времето човек се променя, престава да съществува личността от момента X и в момента X+1 започва да съществува подобна личност, но различна от тази, която е съществувала в момент X.
Човек се променя дори и да не умира. Не само тялото (повечето от атомите, които изграждат тялото ни се заменят с нови), но и нематериалната част на човека се променя. Това, което му е било забавно когато е бил на 10 години изобщо не го вълнува на възраст 20 години. Човек получава нови знания, забравя стари. Целият свят се променя и с него отделната личност.
Аз лично виждам само една причина за ограничената продължителност на човешкия живот – еволюцията. Защото сегашната продължителност на живота е оптимизирана от еволюцията. Хора с твърде голяма продължителност биха еволюирали до сегашното състояние за твърде много време (може би даже надвишаващо продължителността на съществуването на планетата!). Хора с твърде малка продължителност на живота не биха имали време да се погрижат потомството им да получи необходимите знания и умения, нямаше да имат време да създават и развиват технологии.
Тъй като мозъкът е с краен размер би следвало да може да побере крайно количество информация. Затова периодично изтрива старата или ненужна информация. Ако по някакъв начин успеем да удължим живота на даден индивид, то ще се наложи на практика почти всичката постъпваща информация да се трие. И тук отново се връщаме на проблема с промяната – дали може да твърдим, че това е един и същ човек в момента X и в момента X+n?
Продължителността на живота трябва да е достатъчно малка за да е възможно еволюирането на съответния биологичен вид съобразно промените на околната среда. Ако животът е твърде продължителен, промените на околната среда ще убият тези дълго живеещи индивиди и биологичният вид ще изчезне.
Не така обаче стои въпроса със съвременния човек (или човекът от близкото бъдеще). Защото хората вече притежават нещо, което други живи същества нямат – науката. Сега хората имат технологии, които могат да ги поддържат живи дори и условията на планетата да се променят значително. За съжаление не всички ще оцелеят (даже в момента много хора умират просто защото нямат достъп до чиста вода!), но значителен брой хора ще оцелеят – достатъчни за да не изчезне вида. И няма нужда от еволюция на телата – достатъчна е еволюцията на идеите!
Възможно ли е поради липса на еволюционен натиск хората да забавят значително еволюцията си? След като съществуването на множество хора може да зависи от малък процент от населението + технологиите, които тази малка част от населението владее?
На скърбящ човек няма какво да се каже, защото смъртта ни оставя безмълвни. Приех тежко близкия си сблъсък със смъртта, не исках да чувам, да ям, или да приемам действителността, защото ми изглеждаше недопустима и нереална. Разбира се, знаех, че отричането на реалността е защитна реакция, която няма да ме изведе към добро.
Моите мисли бяха, че ако се наложи да умра на легло, неспособен да го напусна, или пък ако мозъкът ми започне да ме предава, би следвало да търся начин за евтаназия, без да ангажирам приятели или близки роднини, които не биха били способни да направят това за мен. Не знам доколко съм прав.
6. Защото аз вече ставам жертва, и времето на моето отхождане настъпи.
7. С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих;
8. прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване.
Никой не може да предрече ” ще можем ли?” Важното е да не спираме да опитваме.
Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм заспал.
Аз съм в хилядите ветрове в единна цялост.
Аз съм диамантеният блясък на снежец.
Аз съм слънцето, огряло, жито зряло.
Аз съм нежен, кротък, есенен дъждец.
Не стойте край надгробния ми камък, не ридайте.
Мен там ме няма, аз не съм умрял!
Мери Фрай
Павле, редно е да се напише, че си цитирал БИБЛИЯ, ВТОРО ПОСЛАНИЕ НА СВЕТИ АПОСТОЛ ПАВЛА ДО ТИМОТЕЯ, ГЛАВА 4. Защото ми се чини, че на много хора тия неща биха харесали и биха се чудили откъде са. Това може би ги би подтикнало да попрочетат Библията. А който не е чел Библията, добре е да я прочете, не за друго, но все пак да знае за какво все пак иде реч в света. Защото в Библията много неща има, добре са написани. Не е зор да си учен, че да ги разбереш.
Пич, (thumbs up). Но не е честно, да знаеш!
@Дончо: Кое не е честно? 🙂