Днес, покрай мои познати, срещнах един млад програмист. Турчин по произход, симпатяга и веселяк, той разказа една разкошна история. Много ми се иска да я споделя, доколкото си я спомням, с неговите думи.
Преди десетина години, тъкмо бях навършил петнайсет, сестра ми се разболя. Така и не разбрах какво й е било точно. Май ще да е имало общо с приятеля й – покрай това нещо се разделиха… Лекарите в окръжната болница казали, че се лекува лесно. Тя обаче беше изгубила всякаква воля за живот. Не искаше да си пие хапчетата, не искаше да живее. Не се хранеше. И направо се топеше пред очите ни.
Баща ми много искаше да отиде до София, и да пита лекари там. Отпуска обаче щяха да му дадат чак следващата седмица. И изплашената ми майка, колкото и да сме невярващи и модерни хора, отиде до местния ходжа, да го помоли да се моли за сестра ми.
– Какво й е? – попитал той. – Да знам за какво да се моля.
– Няма воля за живот, не и се живее. Болна е от нещо иначе дребно, но се е предала, и гасне.
– Че това и без молитви се оправя, джанъм. Защо да безпокоим Бога за дреболии? Ей сега ще дойда до вас, ще поговоря с нея, ще видите как ще й дойде желанието за живот. Разправи ми за нея, що за човек е тя?…
Когато майка ми се върна, ходжата беше с нея. Нашият град не е милионен, сигурно съм го срещал неведнъж, но не бях му обръщал внимание. Дребничък, невзрачен човечец с посивяла брада. Само очите му святкат – хем добродушно, хем весело и лукаво… Поздрави ни, размени няколко думи, и влезе в стаята на сестра ми. И без да иска ли, нарочно ли, не притвори вратата напълно – чувахме ги какво си говорят.
– Приготвила си се да идеш при Бога ли, чадо? Похвално е. Който не се крие от Бога, му е драг и скъп. Не се плаши, чадо. Бог ще те приеме направо в рая, където мъки и скърби няма, и щастието е вечно.
Сестра ми отговори със слаб глас нещо, не успях да разбера какво.
– И правилно, чадо. На осемнайсет години човек няма големи грехове, за да трябва да се бои. Чудесно време е да се представи пред Твореца. Не се плаши, пристъпвай смело. Ще се моля за теб, и те подкрепям от сърце и душа. Няма по-прекрасно място от рая.
Ние зад вратата се споглеждахме в недоумение. Този ходжа да я убеждава да живее ли дойде, или да я убеждава да умре?! Лицето на майка ми беше побеляло, а това на баща ми започваше да се налива с кръв.
– В рая всичко е чудесно, чадо. Там домът ти ще е, какъвто винаги си мечтала. Рози и трендафили ще цъфтят непрекъснато, и ще изпълват въздуха с благоухание. Ще си щастлива и радостна да си вярна на съпруга си, да го уважаваш и почиташ…
– Съпругът ми ли?! Че аз нямам съпруг! – Този път чухме думите на сестра ни чудесно. Слабостта в гласа й беше изчезнала.
– Ще имаш, чадо, разбира се, че ще имаш. В рая всяка жена има съпруг. Нали имаш любим приятел тук? В рая той ще е твоят съпруг. На него ти ще прислужваш, и той ще ти дава щастие…
– Какво?! Оня тъпанар?! Ще ми е съпруг?! И ще му прислужвам? И уважавам и почитам?!
– Точно така, чадо. Затова раят е рай. И ще му прислужваш, и ще го уважаваш и почиташ, и туй ще те прави най-щастлива измежду щастливите…
– Моля?!?!
– И ще се разбираш с другите му жени от половин дума, противоречие няма да има между вас, нито завист, а доброволно ще си го отстъпвате…
– Какви други жени, бе! – Сестра ми вече направо крещеше.
– Как какви, чадо? Коранът така казва – в рая на всеки мъж се полагат по двайсет жени. И ти ще бъдеш една от двайсетте жени на съпруга ти, и ще си щастлива и горда…
– Каквоооооо?!
– Такъв е раят, чадо, в премъдрия Коран го пише. Затова и е рай. Ще бъдеш щастлива да служиш на съпруга си, и на гърдите ти ще е татуирано неговото име, и ще се гордееш с това и ще…
– Вън! Вън! Пръч смотан! Брадата ще ти оскубя! Вън! Да се измиташ, че като грабна ръжена, о гърбината ти ще го потроша! Вън!
– Ама нали си на път към рая, чадо, защо така…
– Вън!!! Да ви пикая и сера на рая, и на всичкото! Двайсет жени на един мъж?! И с татуирано името му… Въъъъъън, боклук такъв! – Направо се смаях. Не бях чувал досега подобен език от сестра си.
Ходжата тихичко излезе от стаята й и притвори плътно вратата. След това се облегна на стената до нея, запуши с две ръце устата си и се закиска беззвучно така, че му потекоха сълзи. С малко недоумение се обърнах към баща ми и майка ми – и те се смееха така, че аха да им стане лошо…
Не беше нужно сладкодумецът да разказва повече. Очевидно остроумният ходжа беше свършил чудесна работа… Аз пък, да си призная, съм чел Корана, но не мога да си спомня наистина ли пише в него такива неща, или не.
Пък и според мен няма значение. Ако има рай, мисля, че на поне един от героите в тази история мястото му е там.
И съм убеден, че дори двайсетте му жени да се изпокарат, той със сигурност ще измисли как да ги сдобри. 🙂
мда. тоя ходжа и отец иван с приюта. дотук 2-ма нормални свещеници, които се грижат за миряните…
Ами тоя ходжа точно изпълнява работата си – грижа за душата. Това, че теоретичният бекграунд не е адекватен не пречи, щом резултатът е 🙂
Важен е човекът, не е важно какво пише в книгите. Напомня ми на добър учител по литература, който дава свобода на учениците, а не ги учи на литературен анализ.
По-добре добър мюсюлманин отколкото лош християнин. По-важно е човек да бъде добър.