Reductio ad terrorisum

В логиката е общоприет изразът “reductio ad absurdum” – свеждане на едно твърдение до абсурд, с цел да бъде опровергано. Методът често е полезен логически инструмент, защото нагледно демонстрира неверността на твърдения. С него обаче нерядко и се злоупотребява, като логиката му се насилва и изкривява, за да представи за абсурдно твърдение, което просто не изнася на злоупотребителя. Например: “Хората, които не обичат деца, нямат деца. Х няма деца, следователно не обича деца.”

По подобие на този израз чикагският професор Лео Строс в книгата си “Естествено право и история” въвежда израза “reductio ad Hitlerum” – на развален латински, свеждане на едно твърдение до Хитлер. Наскоро след Втората световна война Хитлер е името, свързано с всичко отрицателно. Затова и желаещите да опровергаят или просто оплюят дадено положение често го представят като свързано с Хитлер.

В средите на философите и логиците методът “reductio ad Hitlerum” обикновено се смята за признак на погрешно, или най-малкото съмнително твърдение. От една страна, Хитлер не е открил или въвел на практика нищо ново – редно е да бъде посочена връзката на положението с истинския източник. Свързването му вместо това с Хитлер предполага търсене на популистки ефект вместо на научност. От друга страна, Хитлер, както всеки човек, е имал и положителни черти – бил е любящ баща, непушач и непиещ, и т.н. В този смисъл, “reductio ad Hitlerum” е твърдение от типа на “Хитлер е бил непушач и масов престъпник. Х също е непушач, следователно също е масов престъпник”.

Напоследък обаче имиджът на Хитлер като еталонното зло, използвано за охарактеризиране на всяко друго, започна да избледнява. С този имидж все повече се сдобива новото плашило на 21 век – тероризмът. Съответно, все по-често наблюдаваме нов вид аргумент – reductio ad terrorisum (пак на развален латински).

Reductio ad terrorisum се състои в изкарване на всичко, което се зловиди на някого (и най-вече на правителства, официални институции или големи бизнеси) като вид тероризъм. Използването на този метод включва следното:

– Нещото бива еднозначно отречено и обявено за зло, което няма как да бъде дискутирано или поставяно под съмнение. Всеки, който посмее да поставя въпроса дали то наистина е тероризъм, бива обявен за негов сподвижник, тоест терорист.
– Подразбира се становището, че тероризмът е архи-престъпление, което надхвърля мащабите на обичайните престъпления. Че в името на борбата срещу него са позволени всякакви средства, и могат да бъдат нарушени или дори отменени всички закони.
– Подразбира се становището, че компетентни дали нещо е тероризъм, или не, са Големите Институции – правителство и прочее. Предполага се, че обикновените хора нямат компетентността да направят тази преценка.

Целта на метода е властта и близките до нея да се освободят от ограниченията, които законите им налагат в постигането на целите им, и от контрола на гражданите върху тях. Затова те обявяват всяка форма на противопоставяне срещу тях за тероризъм. Подкрепящите това противопоставяне, по логиката на властта, са терористи. Ако се откажат от противопоставянето, милостиво могат да бъдат “опростени”, макар и вече завинаги “под подозрение”. Ако не, то срещу тях могат да бъдат използвани всякакви средства и санкции, включително изрично забранените от закона, и без нужда от съдебно доказване на съпричастността им към реална терористична организация. Властта ги дефинира като “твърде опасни, за да се бори срещу тях по обичайните начини”, и действа енергично “в името на безопасността и спокойствието на народа”.

При нужда властта може да симулира съществуване на реална терористична организация, или да манипулира хора да създадат такава, или да подсили вече съществуваща. Обикновено това се прави, когато позициите на властниците са несигурни, или апетитите им – нараснали, и се нуждаят от повод за репресии и/или отмяна на ограничаващи ги закони. Пример: преди години бях разговарял с бивш оперативен работник от ДС, работил “във връзка” с атентатите от турски екстремисти покрай възродителния процес. Той иронично заяви, че турците били “много тъпи” – на един-двама от атентаторите се наложило не само да им подхвърлят удобни начини да се сдобият с експлозиви, но и буквално да им проведат косвено обучение как се прави бомба. Те имали желанието да правят атентати, де, ама били толкова зян, че се наложило да им помогнат…

Понякога властта направо създава терористични организации, най-често с външнополитически цели. Например, израелските тайни служби създават през 70-те години “Хамас”, за да подкопаят влиянието сред палестинците на оглавяваната от Ясер Арафат “Фатах”. По време на съветското нахлуване в Афганистан американските тайни служби създават и финансират “Ал Кайда”, като средство да мобилизира афганистанците срещу съветската армия. Такива организации обаче с времето проявяват тенденцията да се измъкнат от контрола на създателите си, и често (и закономерно) се обръщат срещу тях. Когато това стане, те се оказват удобният “враг пред портите”, с който управниците оправдават вземането на антидемократични мерки.

Пряко тайно сътрудничество между терористи и авторитарни управници вероятно е рядко. Ако обаче терористичната организация западне, или властта на авторитарните управници отслабне, или желанието им да ограничат правата в обществото се засили, сътрудничеството става вероятно. Всяка от двете страни се крепи на съществуването и силата на другата. Властта оправдава своеволията си с опасността от тероризма, а попълненията на терористите са мотивирани най-често от своеволията на властта. Взаимната полза е твърде голяма, за да бъде пренебрегната.

От гледна точка на властта, тероризмът е не само “враг пред портите”, който оправдава пред обществото вземането на извънредни мерки. Тъй като могат да са навсякъде, терористите са и идеалният “вътрешен враг”. Те са удобно оправдание за отмени на граждански свободи и права, изолиране на властта от контрола на гражданите, развръзване на ръцете й за тотален контрол над обществото, и репресии срещу всички форми на граждански активизъм. При нужда те могат да бъдат удобно оправдание дори за отмяна на законодателството като цяло (напр. на конституцията), и установяване на авторитарен режим. Ако Макиавели живееше днес, вероятно немалка част от “Владетелят” щеше да бъде посветена на използването на тероризма като оправдание за засилването на властта.

(Съгласни ли сте безусловно с последното твърдение? Ако да, внимавайте. То пък е reductio ad Machiavellism. Възможно е да е вярно, но това трябва да го прецените със своя ум, извън контекста на този текст… Ето ви мъничък урок на тема критичен подход към похвата reductio ad.)

Като цяло, похватът reductio ad terrorisum е подобен на reductio ad Hitlerum – използването му е признак на най-малкото подозрителна логика и съждения. Също, то е признак, че зад твърдението е възможно да се крият намерения, много опасни за демокрацията и гражданските свободи в обществото. Причината е, че на практика всички възприети мерки срещу тероризма представляват ограничавания на гражданските права и свободи – тоест, reductio ad terrorisum не става за оправдаване на почти нищо друго. Независимо дали намеренията се изповядват от лакоми за власт негодници или просто от заблудени и наплашени хора, те водят до прилагане на именно такива мерки. И независимо дали мерките са планирани предварително и умишлено, или са приети с въздишка като неизбежно зло, те водят до именно такива резултати.

Затова reductio ad terrorisum е червената лампичка, “детекторът за негодници” на всеки съзнателен гражданин. Още по-сигурен детектор е предлагането на “сурови мерки” срещу тероризма, които всъщност са ограничаване на граждански свободи и властови репресии. Наглед “грижа за реда”, тези мерки са идеалната хранителна среда за тероризма, най-сигурният начин той непрекъснато да получава нови и нови подкрепления. Колкото по-сурови са репресиите, толкова по-изобретателни и интелигиентни хора биват радикализирани до степен да се присъединят към тероризма, и толкова по-жилав и силен става той. Реално класическите мерки срещу тероризма представляват гасене на огъня с бензин. Има само един начин що-годе интелигиентен политик да не разбира това – да го разбира, но всъщност да го цели.

Истината е, че терористи винаги е имало, и ще има – лудите няма как да свършат. Едно е обаче с тероризъм да се занимава някой и друг случаен луд. Съвсем друго е да го правят отлично организирани големи групи от хора, мотивирани да умрат, за да постигнат целта си. Лудите все пак са малко, никак не е лесно да докараш значителен брой хора до готовност да станат самоубийци. Обикновено с такова количество репресивни ресурси разполага единствено властта, или толерирани от нея могъщи организации. Затова и появата на reductio ad terrorisum като популярна обществена идеологема като правило означава едно – властниците търсят или създават повод да авторитаризират управлението си. И мъдрият гражданин е в положение “враг пред портите” – тоест, време е да вземе извънредни мерки.

Някои актуални примери за reductio ad terrorisum:

– Обявяването преди няколко дни в Тунис на протестите срещу корумпираната власт за “тероризъм”
– Обявяването от някои американски (а и не само) политици на изнесените от Уикилийкс телеграми и видеото “Collateral Murder” за “подпомагане на тероризма”
– Обявяване от някои държатели на интелектуални права на нарушаването им за “тероризъм” (наред с “рекет” и, разбира се, “пиратство”)
– Обявяване (на много места по света) на изнасянето на информация за корупция във властта за “подпомагане на терористи”
– Обявяване (на много места по света) на борбата за граждански свободи за “подпомагане на тероризма”, или дори направо за “тероризъм”

Никак няма да е трудно да бъдат добавени и други, но мисля, че и тези са достатъчно за илюстриране на написаното.

Останалото си е за всички нас.