Наскоро имах удоволствието да слушам интервю за радиото на писателя Любомир Николов. В него той спомена: “Приказките по начало са били за възрастни. Просто с времето сме постъпили с тях както със старите мебели – напъхали сме ги в стаята на децата.” Описанието много ми хареса, и в компания го споменах на един познат.
– Ами да, често правим така – намеси се друг присъстващ, чул от разговора само тази фраза. – Отглеждаме си децата със стари неща, и така ги осакатяваме. Ако трябва ще гладувам, но детето ми ще носи задължително нови дрехи. Хем ще се научи да ги пази…
Донякъде бях съгласен с него. Неглижираното дете с подбито самочувствие често остава осакатено. Наистина не бива така… Но умът ми неволно се върна отново към началната тема на разговора. И към причината, заради която аналогията ми беше харесала толкова.
Като дете обожавах именно местата, пълни със стари мебели. Прашасали, разхвърляни, разкривени и прокъсани къде ли не, те имаха своя атмосфера, присъствие и дух. За разлика от лъснатите, перфектно подредени и студени нови мебели, които обаче нямаха историята и богатството им. Може би подсъзнателно съм ги асоциирал с навикванията: “Внимавай да не ги счупиш! Не размествай столовете! Да не катурнеш масата!”. И оттам с най-омразното на всяко дете – нещо да не е за игра… Но имаше и друго.
Новите мебели изглеждаха в детските ми очи лъскави, строги и дисциплинирани, но празни от вълшебството, което направо струеше от старите. Ценени и пазени от бедното ми семейство, те ме учеха, че нещата имат стойност, и трябва да бъдат пазени. (Да пазя нещата, защото уважавам вложения в тях човешки труд, се научих много по-късно.) Бяха като млади милиционери с изгладени новички униформи, винаги готови да те сложат на мястото ти, и да покажат блясъка на страната ни пред чужд държавен глава. Но неспособни на топла дума, или окуражаване. Имаха правота и показност, но нямаха мъдрост… Старите мебели бяха като побелял резбар, който усмихнато разказва как се казват птиците и овцете, с които украсява дървото, и къде се е запознал с тях. Или като прегърбена баба, която топло реди стари приказки, докато в кухнята къкри най-вкусната гозба на света…
Старите мебели не просто имаха история. Историята ги беше одухотворила, беше им вдъхнала живот, и когато започнеше някоя игра, те ставаха участници в нея. Дори ако другите деца ги нямаше, със старите мебели никога не бях сам. Те не чакаха да измислиш игра, в която да ги вплетеш – измисляха я и я подхващаха, и те увличаха в нея, докато успееш да ги погледнеш. Дупките по изтърбушения плюшен фотьойл се превръщаха в гърла на вулкани, или гнезда на птици. Зяпналото чекмедже на старото нощно шкафче – в отворил уста крокодил: приближиш ли до него, ще скочи и ще те лапне. И нямаше нищо лошо в това да нарисуваш с машинно масло кръг и три кръстосани черти на пробития и захвърлен бидон за зеле. Защото къде се е чуло и видяло рицарски кон без нарисуван на него герба на рицаря му?…
Щастлив съм, че имах в детството си старите мебели, а не фабрично направени люлки или къщички. На люлката можеш да се люлееш, в къричката – да си трапер, или цар в замък, или космонавт в кораба си… Но старите мебели мигом се превръщаха и в люлки, и в къщички, и във всичко друго, възможно и невъзможно. Не зная дали любовта ми към фантастиката не е продължаващо търсене на пъстротата и разнообразието, което ми даваха “отпадъците”. Но и сега, когато се окажа на някой запуснат таван, или в отдавна изоставено мазе, внезапно светът става искрящо пъстър, необикновен и вълшебен. Неуловим за сетивата, но проникващ в същността, наоколо се понася полъхът на детството.
Да, идва време да трябва да се научиш да пазиш дрехите си, и мебелите. Пропуснеш ли този урок, е лесно да израстеш самовлюбен. Но преди него е времето, което служи да се научиш на въображение, и летеж на ума, и детско щастие, и усет за вътрешно богатство. Пропуснеш ли тези уроци, оставаш осакатен – не толкова биещо на очи, но още по-тежко, отколкото от липсата на самочувствие. Самоусещането за стойност и място в света може да се изгради и със закъснение, ако и по-трудно. Усещането за красота и богатство, и умението да различиш мъдростта от пресметливостта, веднъж пропуснати, се изграждат много, много по-трудно.
Затова и си мисля – когато децата ми станат на подходяща възраст, в стаите им задължително ще има стари мебели. Дори ако имам всичките пари на света. А ако има как, наоколо ще има и цял килер, таван или мазе, пълни с какви ли не вехтории, и случайно ще бъдат забравени отключени, или ключът за тях случайно ще е достъпен за децата… Не съм безотговорен родител, с гаранция ще съм прегледал внимателно вехториите за опасни неща. И ще съм се погрижил да няма как нещо тежко да смаже увлечения в играта дечко, или да може той да падне отвисоко върху нещо твърдо. Но ще направя каквото мога, за да подсигуря подобно място за децата си.
За да се научат да различават мъдрост от пресметливост, и богатство от пари. И да бъдат мъничко по-истински и пълноценни хора.
Отново ме потопихте в спомени. Благодаря.
И аз се сещам за “своите” тавани и килери, пълни с вълшебни и странни неща, които разпалваха въображението ми. Едно от тези места беше таван в къщата на сестрата на баба ми във Видин. Не ми даваха да пипам нищо, само понякога се качвах с баба и гледах. Но това нямаше голяма значение – след като слезнех в стаята с някоя дребна вещ (насърчение че съм била послушна), аз започвах да си измислям истории и приказки, които със сигурност са били по-интересни от “задължителната литература”.
Pingback: Таваните на детството « Блогът на Павлина Д.
На тавана бяха най-чудните работи. Разбира се, които сме живели в къща за хора, а не в сегашните блокове за…
Аз си спомням на тавана как се пулехме в стана на баба ми, тя му викаше разбой. Един чекрък, точно като от приказките, кошница с чудни неща, каквито никога не сме виждали, вретена като от приказката за спящата красавица, апаратче за прожектиране на диафилми, ако така се казваха, и още много истински чудеса… Какво ли ще намерят сегашните деца от жилищните блокове в мазето?… Може би някой и друг свален радиатор, счупена мивка, дървена рамка за прозорец. Е, все е нещо, не е като без хич.
По-старите хора пазят всичко “да не би да потрябва”. По-младите изхвърлят всичко износено или счупено. Границата е около набор 1980.
Раклата на баба ми. Там отдавна не се помещава моминският й чеиз. Но тя си я пази и в нея има куп интересни и непознати неща – везани ръкави за риза, копринени нагръдници, шарен пояс, навуща (?), шарена риза, десет ката белено платно, фина коприна – кенар… Мога да пипам там, само ако ръцете са ми току що измити със сапун, извадените неща трябва да поставям на чист месал и накрая да ги подредя по същия начин, както са били. Това са условията и аз ги изпълнявах без никакви отклонения само и само да ги разглеждам отново и отново. И не само в раклата, а и в стаята със стана, в “долната къща” (това е нещо като мазе, но не е под земята – за сушените зимнини)… Беше ми много интересно – все неща, които в града ги нямаше или изглеждаха някак си по-истински… Дори менчето и паламарката. И нищо, че бяха стари и вече никой не ги ползваше – пак си имаше правила за пипането им. Само че бабите и дядовците ми ми казваха правилата предварително, водеха ме за ръчичка и ме учеха как да ги пазя. За разлика от забързаните ми родители, които само ми забраняваха, а ако наруша забраната – просто ми се караха. (Разбира се, не винаги, а само когато са изнервени).
Много пъти мама и тати са се радвали, че мога да си играя без другарче и без да ги тормозя с въпроси, ей тъй, сам самичка. Като се замислям сега, май точно “разговорите” ми със старите мебели и покъщнина са ме научили на този трик :-).
Само ако можеш да си представиш в какви емоции и спомени ме хвърли… Благодаря ти!
Аз пък в един момент осъзнах, че ми харесва минимализъм, полупразни помещения и семпли форми. Не мисля, че като дете бих харесвал това, което сега харесвам…
В мазето …. Стари вестници с репортаж за рали на Трабанти в ГДР, стари влакчета на баща ми, стопове от Вартбург, всякакви странни бутилки, кофа пълна с фин пясък, плакат на Загорка от 70-те с типична лелка с халба бира … много яко беше.
Плаче ми се, като си спомня мебелите на баба ми и дядо ми. След като те починаха, някои мебели отидоха у чужди хора, други изгниха в мазето. А толкова обичах да живея сред тях всяко лято.
Днеска е на Григор имен ден. Да ни е жив и здрав, щастлив, да му върви работата, но да му остава и време да пише, да има къде да се събираме.
Поздрави и от мен!
Да си жив и здрав и щастлив от това, което постигаш!
спомних си като дете как столът с облегалка килнат някак си се превръщаше в кон, а пък табуретките една върху друга ставаха разни къщи, кули врати, чадърите – палатки насред страховит приказен пейзаж, понякога и завесите влизаха в употреба, не само за криеница, ох в какви спомени ме хвърли, много хубава статия, благодаря.