Преди няколко години ми се беше наложило да стигна с кола от едно село до друго. Пътят между тях е почти трийсет километра по шосе, и около пет километра по черен полски път. След кратък размисъл реших да рискувам с полския път.
Оказа се грешка. Предишния ден беше валяло здравата, и на места пътят беше по-скоро тресавище. Успях да пресека няколко подобни места със засилка и малко след средата на пътя, доволен от себе си, не обърнах внимание.на наглед плитичката канавка, която пресичаше косо пътя. Лявото предно колело на колата я прескочи, но дясното хлътна в нея и забуксува на място.
Излязох и се заоглеждах за нещо, което да подложа. Уви, наоколо се простираше ожъната и прибрана нива. Нито дръвце, нито камък, нито слама – голо стърнище. Най-близкото място, където щях да намеря подръчни материали, беше селото пред мен, на поне два километра. Нямах нищо подходящо и в колата.
Направих един-два внимателни опита да се измъкна. С даване на газ на тласъци и бутане имаше отличен шанс да стане, но как хем да даваш газ, хем да буташ? Опитах се да съоръжа измислено приспособление от въжето за теглене и крика, с което да мога хем да бутам колата отзад или отдясно, хем да подавам газ. Може би петнайсетина минути пробвах да наглася нещата как ли не – не се получаваше.
– Ей, тва младите ич не гледате как карате…
Гласът ме сепна. Обърнах се – зад мен стоеше старец, подпрян на овчарска гега. Зад него пасеше най-пъстрото стадо, което съм виждал – десетина овчици, горе-долу толкова козички, две крави и дори едно магаре. Залисан в опитите да измъкна колата, не го бях усетил кога се е приближил.
– Кара ли се тъй през мокро поле с туй градско возило, бе? Акъл немате… Дай да ти помогнем некак.
Дядото беше висок и кокалест, на младини сигурно ще да е бил бая едър мъж, но старостта беше стопила мускулите му. Нищо, и така щеше да е от полза.
– Заповядайте, седнете в колата и подавайте газ на тласъци. Аз ще бутам отзад, и с лашкане ще я извадим.
– А, не. Язе че бутам. Не мойм се опрай с тие модерни пущини. Не стават за каране, не са като едновремешните. Победата екстра я карам, ама ги нема вече. Убави коли беха, тие днешните нищо не струват…
– Няма страшно. Кормилото си е същото, педалите и те…
– А, не, не, не смейм. Че съсипем нещо, зян да стане. – Той лекичко се изчерви. – Седай ти, язе че бутам. Не ме глей, че съм дърт, жилав съм. Че те изкараме. Ако не сме ние дъртите, младите заникаде не сте…
Със сериозно съмнение седнах в колата и се опитах да я разлашкам с газ. Старецът я подпря отзад, и занатиска в такт с тласъците. Уви – макар и за малко, не успявах да изляза.
– Оставете, благодаря ви. Ще ида до селото и ще донеса някоя дъска или нещо. Благодаря ви пак…
– Бе къде че юрнеш по калнио кър? Давай пак, се че я изкараме некак. – Лицето на стареца се беше зачервило, и дишането му беше тежко.
– По-добре да не опитваме повече. Може да стане някоя беля…
– Тя белята вече станала. Кат не гледате младите как карате, така ще е. Давай сега пак газ на лашкане, че те извадим, не бой се.
Отново залюшках колата на тласъци, като въртях кормилото ту в едната, ту в другата посока, дано гумата захапе някъде на здраво. За миг мярнах лицето на възрастния мъж в огледалото, и направо се уплаших. Беше мораво и сгърчено от усилието, изкривено в страшна гримаса. Имах чувството, че всеки момент сърцето му ще откаже, и той ще рухне. Преди да успея обаче да вдигна крак от газта, поредният тласък изкара заседналото колело. Няколко мига то се задържа на ръба на дупката, аха-аха да падне обратно; рязко завъртане на кормилото и премерена газ обаче го извадиха.
Излязох от колата. Старецът беше приклекнал на мястото, където беше бутал, беше се опрял с ръце направо в калта, и гълташе въздух като риба на сухо.
– Да ви закарам до селото? – Запрехвърлях бързо в ума си как мога да му намеря лекар, или фелдшер, или аптечка.
– Немой… Добре съм… Сичко наред…
Прихванах го под мишницата, да го подкрепя в случай, че тръгне да пада. Няколко минути останахме така. Малко по малко дишането му се успокои и лицето му върна нормалния си цвят.
– Немой, м’че. Сичко е наред. Дъртите сме жилави. Без нас младите сте заникаде, от мене да го знаеш. И себе си че затриете, и света че затриете. Покрай тие модерни пущини нема от вас да стане хора като назе, помни ми думата…
След още малко напразно увещаване го оставих при стадото му, с огромен куп благодарности и надута от мрънкането му глава. По останалата част от пътя внимавах двойно. Ако пак заседнех, рискувах да ми се наложи пак да го търпя да ми мърмори. А втора такава доза мрънкане не знам дали щях да мога да издържа за един ден.
… Времето обаче не чака. И когато видя младежи да вършат някоя щуротия, особено ако съм вкиснат от нещо или недоволен, нерядко се хващам, че мислено мърморя като онзи старец. И сравнението хич не ме ласкае. Но не защото ме е срам да съм като него.
А защото се съмнявам дали съм като него, и ме е срам, че може би не съм. Не в мрънкането, там съм предостатъчно способен… Когато се опитам да си го представя като млад, непоразен още от старческата киселост и склероза, виждам в ума си един от алпинистите от песните на Висоцки.
Дето увиснеш ли на ръката им над пропастта, стенат и охкат, и може би мрънкат, но държат.
Прекрасно написано, благодаря ти за това начало на деня.
Прекрасно е написано!
Прилича на Елин Пелин или Йовков, но по блогърски съвремено.
… Сега трябва да навемеря песента на Висоцки…
Преди години живеех на квартира на 6ти етаж. Бях си купил един матрак за спалня с дървена рамка и пружини. Шофьора, дето го докара каза, че го боли кръста и ми го стовари пред входа. Тъкмо се чудех какво да правя, май нямах още мобилен телефон тогава, а сам да го качвам не виждам начин. Добутах го до първата площадка, седя и се чеша по главата. По едно време излиза от апартамента си една баба, най-малко 65 годишна. Та, бабата вика момче, дай да ти помогна, че като гледам няма сам да можеш. Аз, срам, не срам, се съгласих. Качихме 2 етажа и на мен нещо ми свърши дъха, викам си, бабата сигурно ще вземе да и стане нещо, ще ми тежи на съвестта. Та и казвам аз, ако искаш да спрем да си починеш. Не, бабата не спира. Като стигнахме на 6 етаж ми беше причерняло направо, а бабата хукна по стълбите надолу, дори не си викна асансьора…
Яки ни бяха бабите. Аз бях вече женен, и отиваме в Кюстендил, на жена ми при баба й, която е от Подуяне, ама се омъжила в Кюстендил. Та отидохме на градината, и набрахме там разни работи, баба Гергина извади картофи, така, с пръсти, все едно, че с гребло. Натовари една количка с две колела, и тръгнахме. По едно нанадолнище трябваше да се спусне количката, и аз, разбира се, рекох да го извърша това нещо, щото бабата си беше баба, макар и да не беше престаряла. Тя се съгласи, остави количката, аз взех дръжката, и като я вдигнах, за една бройка да ме помете количката по нанадолнището, удържах я, ама с голяма мъка. Като излязохме после на асфалта, гледам, баба Гергина носи торба, от ония, яките, от свинска кожа, много бяха популярни едно време. Аз пак рекох да се направя на мъж и предложих на баба Гергина да вози тя количката по равния асфалт, пък аз да взема чантата. Тя ми подаде чантата, ама така я подаде, все едно че в нея имаше две кълба прежда. Посягам аз, взимам чантата, и висна надолу оная ми ти чанта, замалко да я изпусна и краката ми се разтрепериха. Обаче стиснах зъби, нищо, че се забеляза колко голям мъж съм, та някак довлачих чантата. Баба Гергина ме видя по едно време, че едвам я нося, май ми предложи да я вземе тя, ама вече не помня. Още е жива баба Гергина, май е над 80 години, наскоро бяхме с жена ми при нея, та говорихме и за политиката и прочее. Баба Гергина рече по повод на правителство и парламент:
– Сичко требе да се прочисти, да мине под ножо.
Та това беше на жена ми баба й, от Подуяне, а моята баба, от Волуяк, едно време, през войната, дядо ми на война, Втората световна, а тя останала с две деца сама във Филиповци, там се е омъжила, защото е търсила мъж без жива майка, че да няма свекърва, понеже виждала как нейната майка се отнася със снахите си. Та останали по едно време и без хляб, и майка ми, тогава е била на 3-4 години, казала на баба ми Невена:
– Майко, отвори шкафа, може да е останала некоя коричка.
Баба ми се разплакала, обадила се на съседите да поглеждат децата и тръгнала напреко през нивите към Волуяк при баща си. Баща й я нарамил с една торба брашно, и баба ми тръгнала обратно. Не знам колко точно е разстоянието от Волуяк до Филиповци, ама Филиповци е нависоко, на първия рид на Люлин, а Волуяк е долу в равното, сигурно има 5-6 километра, а може и повече. Не зная всъщност колко е тежала и торбата, но баба ми не е спирала и сядала да почива, защото ми разказваше, когато беше вече много стара, че торбата й е била на гърба, и ако седнела или свалила торбата, нямала да може сама да я наметне пак на гръб, че да я носи.. Всъщност сега се сещам, че тогава баба ми не е била баба, но все пак жена е била. 🙂
Та така през войната… Майка ми после като чуела самолет, бягала и се криела години след войната, щото била получила уплах от бомбардировките. Там някъде май е имало противовъздушни оръдия, и едни разправят, че самолетите се опитвали да бомбардират батареята, а пък други, че пилотите нарочно бомбардирали там, щото им било жал да бомбардират къщите или града, ама да изхвърлят бомбите трябвало някъде. Такива ми ви, градско-селски легенди за бомбардировките.
Преди 15-тина години, си купихме място в планината, където нямаше нищо освен бурени (капини) и камъни от реката, която била преляла преди 40-50 години и била опустошила селцето. Цяла година ходихме за по един ден и само чистихме двора от бурените и камъните, докато най-сетне видяхме колко е голям парцела. После го оградихме и почнахме да подготвяме за къща.
От земята обаче никнаха камъни като гъбки след дъжд, и то не просто камъни ами цели скали. Точно на централното място в двора, изникна една такава скала, която първоначално се виждаше само около 15-25 см., но колкото повече я окопавахме, толкова по-голяма ставаше, и след няколко съботи и недели се оказа около метър дълбока и 2 метър и половина широка.
Как ли не опитвахме да я махнем, с лостове, бяхме махнали доста скали, но не като тази… Бяхме се отчаяли много…
По онова време, в една къща по-надолу живееше една баба. Баба Минка – лека й пръст, тя почина преди 10-тина години, бе дребна и прегърбена баба, типичен представител на българското село. Тя много ни се радваше, защото бяхме от малкото млади хора, населили това забравено от бога място. Идваше всеки ден при нас, носеше ни разни вкусотии, да ни мине по-леко деня. Дори често ни помагаше в чистенето на двора.
Когато изникна голямата скала, както се бяхме отчаяли, тя се закани че следващия път като идем, скалата ще я няма!?!?!
Разбира се реагирахме доста скептично и дори угрижено и казахме да не се занимава с това, защото тогава беше към 75-80 години и едва се движеше. Тя обаче, след като внимателно огледа камъка, каза че такива скали с поглед само може да ги премести….
Като отидохме след седмица скалата я нямаше…
Всъщност, с малко длето и чукче, за една седмица бабата беше направила голямата скала на пух и прах.
Сега къщата и седи пуста и всеки път като мина покрай нея, се сещам за баба Минка и я споменавам с добро, а лицето ми грейва от умиление, като се спомня за румените и бузи.
!!!
както за записа, така и за коментарите!
нали вече се сещате какво значи някогашната поговорка:
“И червата да ми се влачат, ще река, че пояса ми се е развързал”…