– Здрасти, Гриша! Позна ли ме?
– Ъ… Боже, откога не сме се виждали!
– От училище. Какво става с тебе?…
След пет минути сладък разговор имах покана да дойда на гости на някогашния ми съученик, “още тази вечер, ако можеш, така и така е неделя”. Което и направих. 🙂
Когато позвъних ми отвори дребничко, слабичко момиче с огромни очи и изплашен поглед. Пълна противоположност на съученика ми, плещест като скала и също толкова спокоен и непоклатим. Вгледа се в мен с ужас, сякаш се готвех да я нападна.
– Извинете, аз търся Джони…
– Влизай! – пробоботи гласът му отвътре.
Момичето ме покани едва ли не с поклон, и докато свалях якето си, бързо се шмугна в една от стаите. Не я чух да казва нещо, но няколко секунди по-късно Джони отговори оттам:
– Именно за да не чистиш и готвиш целия ден. Спокойно, човекът е стар приятел, такива работи не го притесняват.
Разминахме се на вратата на стаята с момичето. То изсипа куп извинения с толкова тих гласец, че сякаш шепнеше, и изчезна към кухнята.
– Сядай където си харесаш – кимна Джони добродушно. – Жената настоява да сготви нещо.
– Ама няма нужда…
– И аз така казвам. – Той отвори един шкаф и заподрежда на масата какво ли не. За минута тя буквално изчезна под купчините сладки, соленки, всякакви питиета и какво ли още не. Помислих си, че сигурно винаги са готови за посрещане на гости, просто за всеки случай. – Ама ако не покаже гостоприемство и грижа, ще се тормози. Гледа ли ти се Ливърпул срещу Нюкясъл?
– С удоволствие…
На няколко пъти момичето идва да донесе още неща от кухнята – фино нарязани и перфектно подредени в големи чинии сирена, луканки, апетитни сосове към тях. Когато видя, че Джони не е сложил прибори, едва ли не й потекоха сълзи, и след минута около чинията ми имаше подредени неизвестно колко видове лъжички, вилички, ножчета и още един-два прибора, които и до ден днешен не зная какви са. Надали са за сладки или соленки… Казах си наум, че сигурно приятелят ми ще отнесе скандала, като си тръгна, но скоро си промених мнението – жена му го гледаше по-предано и топло, отколкото и най-школуваната гейша гледа шогун.
При поредното посещение забелязах, че в антрето тя сваля кухненската престилка и отваря за мъничко външната врата, за да се проветри от миризмата на готвене, преди да влезе при нас. А след това, за да спести място на масата, нареди няколко вида сладки в една чиния, по-симетрично и красиво, отколкото и на телевизионна реклама. Готвех се да й благодаря, но някакъв инстинкт ме спря. Вместо подреждането похвалих цветята на прозореца. Лицето й направо грейна за миг, след това отново се стегна в съсредоточено, леко уплашено изражение. Хм…
Да имат лоши отношения в семейството? Не ми се вярваше. Както немалко от много здравите физически хора, Джони беше много благ и добродушен човек. А острият му ум и интелектуалните традиции на семейството му изключваха варианта и да я “стяга” от простотия. Какъв ли беше проблемът на това момиче? Замислих се, че дрехите й, принципно домашни, са по-подбрани и нагласени, отколкото на повечето жени за официален прием. И че въпреки че не очакваше гости, беше идеално вчесана и дори леко гримирана. Да е била на работа? В неделя – едва ли…
– Изглежда ми някак наплашена – вметнах внимателно след като тя донесе поредната чиния, този път синьо сирене. – Ако е преживяла нещо лошо, мога да помогна, познавам психолози…
– Не е такова лошо, за каквото си мислиш – изфъфли с пълна уста приятелят ми. – Просто има много тежък комплекс за малоценност. Още от дете, дълга история. И се мъча мъничко по мъничко да я уча, че е човек като всички други… Добре, че ме подсети. Я да ида да видя нещо… – Той стана и се запъти към кухнята. Не съм любител на подслушването, но гръмливият му глас се чу отлично и през затворената кухненска врата:
– Нека да е с малко по-малко подправки… Не се безпокой, милото ми, ще бъде чудесна и така… И заради него също, той като ученик не обичаше много подправени работи. Дори да се е променил, лесно ще си добави, да махне ще е трудно… Не се безпокой. Винаги готвиш идеално… И да не е, какво от това? Съвършени ли сме с него, че да намираме кусури… Не се бой, всичко ще е наред… Обещавам ти. Ако каже нещо, аз съм виновен… Не бой се, човекът е много свестен, и ти си много голяма майсторка. Повече, отколкото обикновеният мъж може да оцени изобщо… Не бой се. Така ще е чудесна…
Десетина минути по-късно тримата седяхме около масата. Двамата с Джони надхвалвахме сготвеното – не помня точно каква супа беше, но беше просто великолепна. Хем вкусна, хем лека на усет, хем хранителна като основно ястие… Момичето се беше изчервило лекичко, от време на време си гребваше по мъничко и с искрена убеденост обясняваше, че това нищо не е, и че е срамота, че не е могла да се подготви както трябва.
На два пъти учтиво й отказах да си слагам още сол, пипер и сигурно още десетина най-различни подправки – беше идеална на вкус и така. Приятелят ми се оказа далеч по-дипломатичен. След поредната покана той, сякаш замислено, рече:
– Благодаря ти, мило, но няма нужда. Подправките не правят супата.
– Няма ли да ви е безвкусна? – В очите й отново изплува страх.
– Когато са с точната мярка, подправките могат да направят супата малко по-хубава. Но дори без никакви подправки тя продължава да е супа, и да е вкусна. Тя е, която е истинското, и важното, и ценното нещо. Подправките са само детайл. Без нея те нито са ядене, нито са вкусни.
Приятелят ми се усмихна и й кимна. И ми се стори, че страхът в погледа й отстъпи, първо на замисляне, след това на усмивка.
Ех, че хубаво пишеш!
Разкошно! На възел те стяга и се разплита като усмивката в края 🙂
родителите, родителитеее ……….
по неизвестна причина българските родители смятат за много полезно да насадят комплекс за малоценност в децата си
още помня коментара за шестица, “може и по-добре”, представям си ако беше някой не толкова дебелокож като мене
в същото време са много ларж и си умират да помагат на мързеливците и лузърите
та не е проблема в момичето, а твоя приятел да земе тоягата и да посети тъщата и тъста
Това част от приказка ли е или истинска история?
(извинявай, много рядко идвам тук и може би нещо ми се губи)
Ако е истинска история – не мога да повярвам! Ако е твоя измислица – харесва ми!
Мама винаги намира кусури на ястията си, а винаги са великолепни! И когато ги прави е напълно съсредоточена. Подправките ги слага толкова умело, че никоя не “заглушава” останалите и букетът от аромати е фантастичен. На масата обаче винаги ни подсеща я за пипера, я за солта… Ако татко не я е отучил, сигурно и права до масата щеше да стои докато се храним, като баба ми…
Виж, май е точно обратното – че не вярвам да е истинска история… Ами това е точно моето детство… и не само детство – все още е така по семейните празници.
Бях IV клас, когато за първи път получих числова оценка в училище. Писаха ми 5. Учителката каза, че това значи “много добре”. Похвалих се вкъщи на баща ми, а той ме зашлеви през усмивката. Защо не било 6?
П.П. Не умея да готвя с подправки.
П.П.П. И още много други неща не умея изобщо.
Видях веднъж една майка как крещи на 4-годишното си къдрокосо, усмихнато момиченце: “ЕЙ, КУРВО!!!”. Не ме изненада, това е отношение, което лесно и бързо разпознавам и с което съм свикнал. Когато бях “дете”, фигурата, която държеше властта в семейството ме е заплювала в лицето, наричала ме е “лайно”, била ме е, и като цяло са имали нереалистично високи очаквания от мен, без насока или подкрепа как да ги постигна. Резултатът не е изненадващ – като цяло избягвам да говоря с хора, както и всякакви социални ситуации, ако някой ме обиди (или обиди някой друг), изпитвам пристъп на гняв, който, ако имах оръжие и ако нямаше сериозни последствия от това да убивам, сигурно бих осъществил… както и обратната крайност, да имам усещането, че съм боклук и всички ме презират. Това са по-безобидните последствия, има и такива, които доста биха ми навредили, ако някой знаеше за тях. Във всеки случай, това хаби много ресурси за да водиш постоянна, задушаваща борба със себе си, ден след ден.
Иронията е в това, че може да се каже, че съм един от най-добрите възможни продукти, които биха могли да се получат при така поставените начални условия. А и ако нямах това минало, нямаше да имам и прозренията и начина си на мислене, тъй че няма и как да се откажа от него.
Това, което помага за преодоляване на такива състояния е човек да се концентрира върху настоящето като животно – без съжаления за изпуснатото в миналото, без страхове за бъдещето, без треперене над безценното, наранено, обявило банкрут, но и разраснало се прекалено много его. Дълго време съм избягвал този подход, защото ми се струваше отрицание на най-ценното за мен – личността и разума, но съм грешал – полезно за психическото здраве е да не им се дава толкова много пространство и власт, когато са компрометирани. Е, успехът при мен е временен, моменти на просветление се редуват със сриване обратно надолу. Все пак някакъв прогрес има.
Тази жена ми се струва, че повече време е прекарала в безсмислени притеснения, отколкото в това, което разбираме под “готвене” (не видях нещо готвено в това, което описа). Като добър диагностик сигурно може да видиш къде всеки се намира в МКБ 10. За съжаление психологията в момента е на нивото на алхимията – знаем за някои неща, че стоят по еди-какъв си начин и че работят, но всичко останало е думи, думи, думи с мистификации и заблуждения тук-таме, докосващи истината, без да потънат достатъчно дълбоко в нея.
@ Жилов
Имам донякъде сходни преживявания в детството, които са се отразили дълготрайно на живота ми, и мога да ви уверя от личен опит, че нещата могат да се коригират. Стига наистина да искате.
Техники има, въпросът е да ги пробвате, да видите кои работят за вас и да ги практикувате достатъчно дълго. Или да ги практикувате спорадично и съответно да чакате нещата да отшумят бавно през годините.
Един много добър сайт с подобни техники (подходящ за самостоятелна работа върху себе си на хора, имащи психологическа култура) е например този:
http://www.emoclear.com/
Но повечето от нас обикновено са доста мързеливи относно практикуването на такива неща, вкл. и аз. На зряла възраст трябваше да преживея изключително силната емоционална буря, която може да донесе една изневяра, та най-после да взема мерки и да направя нещо със себе си.
Опитвал съм се да помагам и на други хора. Има например една проста и бърза техника (не от горния сайт) за работа с неадекватни убеждения. Предполагам може да помогне много на описаната от Григор жена. Човек ляга и започва да произнася на глас двойка убеждения – едно в което вярва, и противоположното му. Например “аз съм отвратителен” – “аз съм прекрасен”. Бил съм свидетел как само за няколко минути това упражнение води до огромни емоции, а малко по-късно до разтоварване и успокояване. Но разбира се, това не е магическа пръчка, която с няколко размахвания може да премахне дълбоко вкоренено убеждение. Трябва да се прави по-честичко, и за различни убеждения (обикновено извират доста такива, когато се започне). А и дори тази толкова просто звучаща техника си има някои тънкости за съобразяване. Но един психологически грамотен човек, стига да иска, ще потърси, ще помисли, ще разбере. Ама пустият му мързел…
Друг проблем може да бъде, че “официалната” психология май има доста пренебрежително мнение към такива подходи. Може би защото произходът им (пряко или косвено) често може да се проследи до… Л. Рон Хъбард. Но не е нужно човек да става сциентолог или въобще да е срещал такъв през живота си, за да получи полза от някои практики.
Написах нещо, което изглежда отиде в спама. Но знам ли, може би в случая му е там мястото 🙂
@Господин Гюров
Мерси за сайта, ще го разгледам. Аз съм си намерил начини (техники) за справяне, които работят, и да, наистина постоянството, за да се задържи ефекта им, е най-трудно. Отчита се и прогрес през годините.
Това, което исках да кажа е, че в обществото ни с децата може да бъде злоупотребявано без да имат какъвто и да е начин да се защитят. Не е учудващо, че това генерира болни възрастни. Затова и ненавиждам концепцията за детство, и считам, че е по-скоро социален конструкт, но съм наясно, че нямам с какво да я заменя.
Снощи отново гледах с удоволствие филма “Peaceful warrior”. Мъдър филм и има отношение към това, за което говорите всички. Ако не сте го гледали – вижте го непременно. Струва се да се види макар и само за великолепната игра на Ник Нолти.
Тука много не знам как да се включа по темата. В момента аз се боря с демоните от детството си, които съвсем не са толкова злокобни. Родителите винаги са ми оказвали подкрепа и безусловна любов и не са имали претенции към постиженията ми, само им се радват. Моите проблеми бяха свързани по-скоро с това, че никой не ме разбираше дори и от тях. Което явно ми е било достатъчно да ме хвърли по разни крайни насоки. Но колкото и да е тежък случая решение винаги има.
Психолози в България има, нито шарлатани нито магьосници, а професионалисти които наистина знаят какво правят. Сега не е тука темата да описвам как работи психологията и методите на практикуващите, но науката си е достигнала един задоволителен пик. Накратко да кажа, че е достатъчно за индивида просто да е с отворено съзнание, да започне да посещава сесии, да се опитва да прилага това което го съветват, да рефлектира върху преживяванията си. До няколко месеца няма да се познае от напредъка който има, а до година две, щетите от годините подтисничество ще бъдат заличени. Напомням, че това е за България (в частност София не знам в другите градове дали реално има компетентни).