И, да издам тайната: все пак това не е последната глава от първата част – ще има още една глава! Просто… ами просто така се е случило.
Странно нещо е разказването на история – дори когато авторът си ти, и тя е само в ума ти. Сякаш се разхождаш по пътищата на страната, която описваш. Виждаш героите си и случките, и трескаво бързаш да документираш, да изречеш или запишеш случващото се. Не го управляваш – насилиш ли го, няма вече да е истинско и живо, дори само вътре в теб. Героите ти с клюмнали глави ще изпълняват каквото им нареждаш, и с изчервени лица ще твърдят, че е било както го описваш. Но в унинието им ще има укор към теб, и съвестта ще те раздира точно както ако принуждаваш насила живи хора. И преработената от теб местност ще стои неестествена, с раздрана земя и криви къщи, и кравите тъжно ще скубят оскъдни сламки, и ще гледат с копнеж тучната зелена трева току до тях, която си им забранил.
Много бързо ще се принудиш или да погазиш съвестта си, и да се разделиш с жива частица от доброто в себе си, или да махнеш с ръка и да оставиш нещата да се случват както… както е истината за тях. Престрашиш ли се да избереш истината, наградата е огромна. Чувстваш се облекчен и щастлив, като след достойно върнат дълг, като след пусната на свобода птица. Изсушената и посивяла в хватката ти реалност внезапно се разлиства и заискрява, неизмеримо по-жива и богата, прещедра награда за смелостта ти.
Как става това, след като всичко е вътре в теб? Нали всъщност все ти го твориш, и така и иначе? Къде е логиката, каква е причината?… Не зная. Но съм го усещал в себе си твърде много пъти – винаги е така. Оставиш ли нещата да се случват истински, те стават толкова богати, че просто е невъзможно да обхванеш всичко отведнъж. При всяко връщане към тях виждаш нови и нови неща, които преди не си забелязал, които си пропуснал. А мине ли повечко време между връщанията, то тече и там. Случват се нови случки, пътя си поемат нови истории, и събития, и приключения. Можеш да разказваш цял живот, и винаги ще имаш какво ново да разкажеш.
(Понякога може да заразиш и околните. Майсторството на Любо Николов зарази така мен, да разкажа какво се е случило с Нарви. Не беше същото, което се е случило в ума на Любо – двамата сме различни, световете ни няма как да са еднакви. Нито беше толкова талантливо. Но заразата е непреодолима… И сега, като четях поредния разказ, отведнъж в миг видях Графството от времето на Помдерой Бързолък, и се смях със сълзи на гледката как Вавелукс пригажда за шлем пробитата тенджера на майка си, без да му пука, че надали ще издържи и един по-сериозен удар.)
Същото вероятно се е случило и с Любо – докато е описвал историята на Галдо на този етап, я е оглеждал отново и отново. Сигурно всеки път е забелязвал все нови и нови неща, които при първия оглед не е видял. И когато са се събрали достатъчно е разбрал, че няма как да побере всичко в една глава, нито пък има как да пропусне случилото се. Та кой истински разказвач може да премълчи без нужда и смисъл част от историята?… Пък и да, краят на първата част от пътя се отдалечава малко, но удоволствието от пътя става по-дълго. 🙂
И вместо да ви пожелая приятно четене, ще подхвърля отново идеята да се хванем и да запишем на аудиокнига тази история! Имам обещанието на Любо тази аудиокнига да е свободна, и да се разпространява също така волно, както и написания текст. Да е от полза ще може всеки почитател на таланта му. Четене на роли, монтаж на аудиозаписите… Може да стане нещо наистина хубаво и феновско. Струва си.
Пратчет също беше писал в Equal Rites, (цитирам по памет) “това е разказ и за секса, макар и не в атлетичния му и бройкаджийски смисъл, освен ако героите не се изплъзнат от контрола на автора. А те биха могли.” Когато го прочетох за първи път, не го разбрах (тогава бях на 14 г.) – как така?! Та той е Авторът!! Но когато за първи път написах няколко успешни страници, това стана, като пуснах двама свои герои да си говорят и изпитах същото усещане – все едно че върви някаква симулация, и реално те вършат работата, а не аз, аз само ги гледам и записвам. Джонатан Блоу, създателят на играта Braid, казва същото за игрите – той създава симулация, която изненадва и учи самия него; при всеки опит да прояви насилие да я набута непременно в предварително определената посока, тя става фалшива и безсъдържателна. Симулацията води, светът води, погрешно е да се мисли, че вьображението и волята на автора са най-важното. Най-важното е авторът да е честен и да не лъже, дори когато не му е удобно да каже какво правят героите и когато не му харесва какво се случва.
Познато чувство ми е, когато героите в главата ти си правят каквото искат. А и когато думите се изплъзват от пръстите и падат върху клавиатурата и си подбират изреченията сами.
“Елесар” ще стане хит. Сигурен съм.
Григоре, бройте ме да помагам за монтажа. Иска ми се да стане нещо хубаво с много гласове и звукова атмосфера, подобно на детските приказки на Балкантон. Фен съм. Ще опитам да навия сестра ми да чете – сестра ми е последна година в гимназията, но от време на време печели разни награди за актьорско майсторство, последната беше за рецитация на незнам какво си.