Люляци

Преди мъничко се връщах от денонощния магазин близо до нас. Размахвах весело пликчето с покупките, когато забелязах по тъмната уличка пред мен да вървят прегърнати момче и момиче, около осемнайсетгодишни. Сконфузих се и забих поглед в земята пред мен.

– Виж, люляк! – дочух гласче някъде отпред. Отговорът беше звук от целувка. Стана ми толкова неудобно, че направо залепих очи за върховете на обувките си. Знаех – на двайсетина метра пред мен над улицата, пред старичка триетажна кооперация, се е надвесил огромен цъфнал люляков храст с неземен аромат. Сигурно двамата бяха спрели под него. Храстът беше висок, но не твърде – момчето щеше лесно да достигне надвесените клони.

– Да ти откъсна ли? – чух неговия глас.

– Недей, нека си цъфтят. Само ги наведи мъничко, да ги помиришем…

Спрях и се направих, че си връзвам обувката. Преди обаче да минат и пет секунди, чух свадлив старчески глас:

– На какво прилича това, бе! Я се засрамете! Как така ще късате, да не ви е бащиния това!

– Ама ние не сме късали нищо – заоправдаваха се два гласа. – Само го мирисахме…

– Случайно да е ваш, че да го миришете? Я марш оттука, че като хвана тоягата!

Вдигнах очи. Собственикът на свадливия глас се беше показал от прозорец на втория етаж. На вид вероятно щеше да бъде безопасен за младите дори с пистолет. Освен ако не си счупеше крак при опита да слезе додолу, и не обвиняха тях. Момчето го гледаше оскърбено, и усещах как всеки момент ще се наежи. Момичето обаче подръпна приятеля си да вървят, обърна се към прозореца и каза:

– Знаете ли, човек като вас не бива да отглежда люляци.

– Що да не ги отглеждам! Ще отглеждам каквото си искам! – кресна старецът. Отговор обаче не последва.

Изчаках двойката да завие в пресечката, и си продължих по пътя. Когато се изравних с люляка и кооперацията, някакъв импулс ме накара да погледна към прозореца й.

Старецът беше още там, загледан след отдалечилите се млади. Лампата пред сградата полуосветяваше лицето му, и погледът му прикова вниманието ми. Не зъл, нито тържествуващ – напротив, угаснал, обърнат навътре.

И в очите му се въртяха спомени. За младост, за едно друго момиче, и за люляци. Тайно поднесени, може би тайно откъснати… И виждах как тежестта на спомените мъничко по мъничко го прегърбва, и му показва, че неговото време е отминало. Че сега е времето на тези, които току-що прогони. И че той вече е само зъл призрак, чието място е в отминали времена. Че е излишен в света на днешната младост – всъщност, в днешния свят.

Продължих още крачка-две, след което спрях като закован. Не зная какъв инстинкт ме накара. Не осъзнавах защо точно го върша. Но усещах, че да отмина означава да оставя нещата така, а не бива. Заради стареца. И заради двамата влюбени също. И, по дяволите, и заради себе си.

Върнах се, наведох едно клонче от люляка и внимателно го помирисах. Уханието наистина беше разкошно. Поех го с цялата дълбочина на дробовете си, съвсем сигурно вдишването се чу до прозореца в тишината на нощната уличка… Внимателно отпуснах клончето, обърнах се и си тръгнах в тишината на нощта.

След две-три крачки не издържах. Пак се престорих, че си връзвам обувката, и хвърлих крадешком поглед към прозореца. Старецът беше още там, и ме гледаше с някаква полутъжна усмивка. Но усещането, че е излишен и в този свят няма място за него, беше изчезнало от лицето му.

Не обичам да късам цветя. Все едно ги убивам… Но ако мина утре или другиден отново по уличката, когато е тъмно и люлякът мирише ангелски, и ако видя стареца на прозореца, сигурно ще го помоля да си откъсна едно клонче. За да зарадвам приятелката си.

И може би за да зарадвам и него.