Пред мен, на пода, е акумулаторът ми. До него – самоделно зарядно устройство. В ръцете ми – тънка книжка, издадена преди години от някой мераклия. С инструкции как се поддържа и съвзема акумулатор.
С времето акумулаторът се износва. Всекидневната работа малко по малко запушва порите на активната маса вътре в него, и тя престава да реагира. Задръства се. С най-различни боклуци, най-вече с частици от себе си, реагирали и свързани твърде устойчиво, за да се разградят лесно, и да могат да реагират наново.
И вече нещата не са същите. Почваш все по-малко да издържаш, и да ти трябва все повече зареждане. Натоварванията почват да те съсипват бързо. Почваш по-трудно и бавно да палиш – а дойде ли бялата зима, често вече съвсем не можеш. Колкото повече време минава, толкова по-зле… Да не се разпростирам. Всеки, който бръмчи наоколо, го знае.
За да се оправи това, се прави една процедура, нарича се десулфатизация. Акумулаторът се промива старателно от мръсотиите. На няколко пъти се изпразва до възможния без повреждане минимум, и отново се зарежда, и се промива пак, като всеки път се излива и пълни наново. Така порите на активната маса се отварят отново, и тя почва пак да реагира. Ако има шанс човек, с разклащане и стръскване може дори мъртва клетка да спаси, да й вдъхне живот. Накрая се зарежда като за начало. И да не е чисто нов, е много по-добре отпреди.
Преди малко един съсед мина да го прегледам, и видя какво правя. Ти луд ли си бе, каза. Нали си уж лекар. И компютърджия, май. Сега акумулаторджия си тръгнал да ставаш, като гледам. Какво си мислиш, че правиш така?
Ами… десулфатизирам си акумулатора.
Радвам се, че ерата на енциклопедистите още не е отминала:)
Между другото искам да споделя удивлението си от “Царството на сънищата”! Покрай мен го прочетоха няколко приятели и до сега лоша дума не съм чул.
Няма да споменавам нищо за историята. Достатъчен е факта, че ме разтърси. Според мен качествената литература е тази, която остава следа в теб. Този разказ остави!
Благодаря ти много за това, което изживях благодарение на теб!
Извинявай, че говоря на Ти, надявам се не е проблем?
Благодаря ти за похвалата!
А иначе, разкази като този са малко тип “огледало”. Човек вижда в тях себе си, и реагира уж към тях, а всъщност към себе си. Ако го прочете някоя мутра отвицовете, ще чуеш предостатъчно (и предостатъчно лоши) думи… Сигурно просто приятелите ти (а и ти) сте чудесни хора, затова ви се е сторил хубав.
Писането му вървеше доста странно. Всъщност, писан е почти три години – но имаше моменти, когато просто се изливаше навън, точно както Йовко казва за ето този си разказ (чудесен е!). Просто… се случваше вътре в мен.
И разбира се, че “ти”-то не е проблем. Би ме смутило повече, ако ми говориш на “вие”. 🙂
Странно. Три години… ама първо, благодаря и за добрите думи спрямо мен и приятелите ми:) За мен може да се спори, но те наистина са страхотни хора:)
Това за трите години ми е интересно. Аз също правя опити да пиша и при мен нещата се получават много спонтанно. Не случайно се броят на пръсти… на един пръст… по-обемните ми неща…. Ако нещо не го напиша за няколко часа, то просто няма да го напиша. Имам десетки изоставени така идеи, просто нямам нерви да се занимавам толкова дълго с тях. Няма значение…
Съжалявам, че използвам блога ти, за да подхвърля това, но нямам друга връзка с теб:
Докато четох бисерите, се сетих за един на Барейков:
…този нов жанр на масовото убийство на един престъпник… (може някоя дума да е изпусната, но съм запазил смисъла. Не можах да го забравя, имайки предвид, че го каза 3 пъти за 10мин:))
Днес чух още едно забавно нещо:
Братовчед ми веднъж кихна десет пъти…
Още веднъж извинявай, че точно тук ги пиша тези…
А чий е този с кихването?
С кихването е на една моя много скъпа приятелка, която просто искаше да спести малко писане в чата. Ще я оставя анонимна, защото на мен, за разлика от на Графа ми е нужна глава:)
🙂
Pingback: cmhtzlkhy