Ефектът на Ерик С. Реймънд

За тези, които не знаят (ако има такива) – Ерик С. Реймънд е едно от светилата на свободния софтуер. Култова фигура, един от “принцовете” на философията и теорията му. Известен (освен с хиляди други приноси) може би най-вече с монументалното есе “Катедралата и базарът” (The Cathedral and the Bazaar). В него той обяснява разликите между затворената и свободната методологии на създаване и развитие на софтуер.

(Покрай всеки слон се намира по някое кученце да го джафка. Този път това съм аз. Та, да се заям с величието – според мен лично в това си есе Ерик С. Реймънд открива топлата вода. Тези два модела са отдавна познати на икономистите, под имената “планов” и “пазарен” модели на развитие и създаване на какъвто и да било продукт. И са им несравнимо по-добре познати, отколкото, уви, на софтуеристите. Иначе повече програмисти щяхме да сме наясно с това къде, как и с колко пазарният модел на развитие превъзхожда плановия, и как е най-добре да бъдат съчетавани. Но това е друга тема.)

Интересното е друго. В това есе е описан един ефект, който с чиста съвест бих нарекъл ефект на Ерик С. Реймънд.

Когато някой започва, условно казано, проект – без значение дали това е програма, произведение на изкуството, или дори просто блог – той непрекъснато получава добри идеи от другите, и те му помагат с това. Ако човекът е достатъчно интелигиентен и отворен (примерно колкото 95% от човечеството), той би ги използвал, и проектът му би станал чудесен.

Това е нормално – но оттук започва интересното. Много скоро купища почитатели започват да приписват лично на автора на проекта абсолютно всяка добра идея, реализирана вътре. Без никакво значение, че може идеята да е известна от столетия, или пък авторите й да са лично те самите… Ако авторът на проекта е поне малко честен, той започва отчаяно да отрича собствеността си върху чуждите идеи – но никой не му вярва. Всеки път, когато съвсем искрено каже: “Заслугата за еди-какво си не е моя!”, почитателите отговарят в един глас: “Освен че е гениален, е и скромен!”…

Оттам нататък спасение няма. Или започваш да се възприемаш като величие, на базата на тихомълком присвоения чужд принос – или все по-отчаяно се мъчиш да убедиш хората, че, по дяволите, ей тази идея те лично ти я дадоха, и тази другата също, тази третата е още на древните мъдреци, и какво ли не още… и в отговор биваш погребван под все по-бомбастични суперлативи.

“Погребван” е точната дума. Всички престават да виждат в теб най-обикновения момък, пълен с недостатъци, и почват да те възприемат като нещо извънредно. Ако си инат и упорит, и продължаваш да настояваш на истината, “величието” ти продължава да расте. Издържиш ли достатъчно, си на път да те обявят за пророк и месия, докосването ти почва да лекува болести, уважението към теб неусетно и полека започва да преминава в преклонение, а то – в откровен фанатизъм… Светът е в краката ти – но си престанал да бъдеш човек. Да бъдеш себе си.

Има хора, на които това им харесва. (Има и такива, които повече или по-малко хитро се борят за това, и биха продали душите си, за да го постигнат.) Но има и такива, които не са съгласни, и не го приемат. Не, по дяволите, НЕ ЗАЩОТО СА ГЕНИАЛНО ВЕЛИКИ И СКРОМНИ! Просто защото знаят, че са си най-обикновени хора, и че това е, което им се полага. Искат да са си точно такива, защото им харесва. Толкова е простичко.

Причините да им харесва така може да са всякакви. Поне една обаче заслужава да бъде приемана – и тя е, че тези хора черпят всичко, което ги прави в очите на околните “по-така”, именно от обикновеността си. Изгубят ли я, станат ли величия, биха изсъхнали като дърво с отрязани корени. А тези корени, и вдъхновението, което имат (или каквото там друго имат), са което ги прави щастливи. Не ги лишавайте от щастието им.

Пиша всичко това заради един предишен запис, покрай който на главата ми се изсипаха огромен куп абсолютно незаслужени комплименти. Моля ви, разберете го – аз съм човек, поне толкова обикновен като всеки от вас, може би дори повече. Или, ако предпочитате, вие сте поне толкова талантливи, умни, мъдри, добри, велики, невероятни и какво ли още не, колкото мен – ако не и много повече. Ако не го вярвате, просто си отворете очите, и го повярвайте. Защото всичко, което е нужно, за да станете наистина мъдри, добри и какво ли още не, е просто да поискате да сте такива – и да го повярвате. Нищо повече. А хора, които истински заслужават възхвали, съм описал вече ето тук, и с времето ще описвам и още. Ако държите да хвалите някого, те са, които са го заслужили.

И, моля ви, не ме затрупвайте с комплименти. Ако толкова държа на похвали, ще се регистрирам тук под десетина измислени имена, и ще се самовъзвеличавам до скъсване… Просто ми ги спестете, и ще съм ви благодарен от сърце и душа. Не ви се сърдя за тях, благодаря ви – но, моля ви, не го правете. Заради мен.

Григор