Коя страна печели съревнованието в науката? Която ражда достатъчно Айнщайновци, беше казал веднъж един мой познат. Да, ама не. Всяка страна ражда достатъчно Айнщайновци. Печели тази, в която те стават физици, а не метачи или продавачи на ненормирано работно време.
Подобно е положението и с творците на изкуство. Всяка страна ражда достатъчно таланти – писатели, художници, музиканти… Сътворява изкуство тази страна, която помага на талантите си да станат писатели, художници и музиканти, а не чернобачкатори или клошари.
Много хора биха побързали да кажат, че нашата страна не си мръдва пръста да помогне на талантите си. Държавата определено не си мръдва пръста, и причината е проста – ние, обикновените хора, не сме я накарали. Да я чакаме да се сети е мъдро колкото да чакаме Дядо Мраз да донесе подаръци на децата ни… Но страната не е само държавата. Нито пък само добитъците, които се вълнуват от изкуство само ако има как да измуфтят от него келепир. Страната е най-вече човеците в нея. А човеците си личат по това, че вместо да мучат недоволно, действат. Организират разни места и неща, където други човеци да могат да намерят изкуство, или каквото друго им е нужно. И се грижат да улеснят тези с дарбата да го създават.
Едно такова място е Човешката библиотека – издателство за “книги, които събират човеци”. Организирано от вездесъщия Калин Ненов, и задвижвано от енергията му и тази на куп момчета и момичета, обърнали се на съвременни апостоли на книгата. Вместо да се грижат да правят пари, те влагат своите пари, нерядко до гладуване, за да може да бъде отпечатана някоя мъдра и красива книга. А напоследък и това не им стига, и се заеха с мисълта как да подпомогнат талантливите автори да успеят да напишат книгите си. И с действието по тази мисъл.
Последната им инициатива е в полза на Николай Теллалов. Ако някой чете фантастика или фентъзи, надали е пропуснал сигурно най-добрата българска книга на десетилетието си – “Да пробудиш драконче”. Мен тя ме грабна така, както са ме грабвали наистина много малко книги. Бях смаян, когато авторът се оказа не само мой горе-долу връстник, но и много готин и свестен човек. А после – и чудесен приятел. И когато разбрах, че е и също така въодушевен поддръжник на свободата на словото и хората, както героите му, бях щастлив, че го има на този свят. И с нетърпение поглъщах всяка негова нова книга.
И е поддръжник на свободата и на дело. Неговите книги могат да бъдат свалени от Интернет напълно свободно и безплатно, и той стои зад това непоклатимо. Често си брои стотинките за хляб, но никога не е дал дума да се издума за ограничаване само за платили си. И според мен именно с това е заслужил почитателите му да го подкрепят, много повече, отколкото куп културтрегери, славослагателствани от казионни медии, които не биха дали свободен достъп до “творбите” си дори на инвалиди и сираци… Нещо повече. Мисля си, че манталитетът на автора неизбежно оставя отпечатъка си върху творбите му. И започвам да разбирам защо творбите на Ники разпалват въображението и духа, докато “творбите” на повечето от тези културтрегери депресират читателите си. А също и чии творби бих искал да ги има и да ги бъде.
Както повечето талантливи български автори, Ники има огромното желание да пише, но му се налага и да оцелее физически. Затова “Човешката библиотека” организират възможността желаещите да закупят негови произведения, като електронни книги (напълно свободни от всякакви глупави защити срещу… четене). Парите отиват за Ники до стотинка; цената е колкото всеки реши да плати – няма ограничения. И… не съм го питал, но съм сигурен, че с най-голямо удоволствие ще приложи личен автограф на пожелалите да закупят негови произведения по този начин.
Нещо повече. Една от възможностите е човек предварително да закупи негова бъдеща, още недовършена книга. (Ники има няколко започнати, и предлага възможността да си изберете коя от тях бихте искали да видите готова.) Парите ще му дадат възможността да завърши писането на тези книги. Често съм чувал как хора казват, че с удоволствие биха помогнали финансово, за да бъдат написани нови хубави книги. Ето им сега възможността да застанат зад думите си на дело. Без да са принудени да плащат повече, отколкото им е по силите – просто да покажат, че не просто вдигат шум, а казват нещо.
Към момента, в който пиша тези редове, вече има заявени десетки бройки от всички предложени за продажба негови е-книги, и с всеки ден броят расте. Ахмаци, които не си знаят интереса? Не. Хора с лице, които знаят, че достойнството струва повече от келепира. И които искат хората като Ники да успяват ако не да забогатеят, то поне да имат възможността да творят.
Почти по същото време с подобна инициатива излезе един обичан от българските читатели и уважаван от мен сайт – “Моята библиотека” (известен също като “Читанка”, по името на домейна му). Идеята е да се създаде импровизирано ателие за нови авторски или преводни произведения. А целта на това ателие е да окаже помощ на авторите да създадат и реализират творбите си.
Помощта може да бъде многопосочна. Част от нея може да е (безплатно) участие в импровизирани семинари, на които авторът да може да научи каквото му е нужно, от писателско майсторство до умение да пласира вече готовия продукт. Друга част може да е финансиране на автори, за да могат да напишат/нарисуват и т.н. творбите си (подобно на инициативата за Ники Теллалов). Трета може да е осигуряване на безплатна, кадърна редакция и корекция… Сигурно има и още начини, за които досега участниците в инициативата не са се досетили. Тя обаче е широко отворена за всеки. Ако имате идея, която смятате за добра, отидете на обсъждането във форума на “Моята библиотека” и я предложете. Без значение дали сте автор, читател, издател – всеки поглед е полезен и нужен.
Вметнато в скоби, екипът на “Моята библиотека” според мен вече съвсем започна да си подритва здравето. Зараждащата се българска праводържателска мафия от много време смята сайта за трън в бизнеса им. Не защото им “пиратства” книгите, въпреки че това е официалният претекст. А защото дава на малкото останали читатели в България възможност да четат, без да са под железния контрол на тази мафия. Веднъж вече съм я виждал в действие – когато потърсиха с какво да заплашат Виктор Кирилов, създателя на онлайн библиотеката на слепите, да я затвори. И когато той махна от сайта всички произведения, към които те имаха (не винаги основателни) претенции, просто му пратиха ГДБОП (тогава НСБОП) с директна заплаха…
Наскоро в “Моята библиотека” решиха да не публикуват книги, по-нови от 2 години, за да се отсее боклукът – това на теория би трябвало да задоволи напълно нормалните издатели. И, доколкото чувам, ги задоволява. Праводържателската мафия обаче само побесня още повече. Доколкото зная, вече има възбудено поне едно дело срещу сайта. Очевидно мафийката няма да миряса, докато или не го затвори, или той не затвори нея. Кой вариант е за предпочитане, и на кого ще помогне с действието или бездействието си, всеки читател решава сам…
Аз също съм читател, и съм взел решението си. Ще помагам на тези инициативи с всичко, с което мога.
(Добавка от 23 юли, 11:59: коригиран линкът към инициативата на Човешката библиотека.)
Гриша, нещо не мога да отворя http://choveshkata.net/blog/?p=1531.
Това с предварителното плащане на нови романи е много добра идея. Надявам се да се организира нещо подобно и за бъдещите романи на Любомир Николов.
Гриша, кога ще видя твои неща там?
Бих желал да си купя Извън картината, Гайдите на бай Добрин (мисля се казваше), а и в историята на Иванчо има приятни елементи, макар необработената версия като че да бе по-добра. Та си мисля, че тези няколко ще стоят добре във виртуалната ми библиотека. Тъй да се каже някой ден ще мога да ги посоча на щерките и да кажа “Четох ги и живях в тях. Гордея се, че познавам автора им като приятел.”.
@Митко: Проблемът с отварянето на линка вероятно е нещо преходно – аз го отварям спокойно. Мои неща… ами, “Гайдите на бай Добрин” е твърде слабо. Може би след сериозна обработка. “Ортодокс” също подлежи на обработка, но пък който харесва необработена версия, няма проблем да си вземе нея. 🙂
@Lazy: За да се стигне до бъдещите романи на Любомир Николов, трябва да има успех с тези на Ники Теллалов. 🙂
Аз си представям такава кампания за ВСЕКИ текст, който е готов за показване пред света. Успоредно с останалите.
А със системата, която обсъждаме в “Моята библиотека” – и за не съвсем готовите…
Митко, „Извън картината“ е отпечатван вече най-малко три пъти. А в алманаха „ФантAstika 2008“ (http://www.sfbg.us/book/FCHB-FNT-2008) има цели четири произведения на Гришата.
А, и още — Григоре, върни добавката (в края на темата) с един месец назад и изтрий това съобщение. 😛
Гриша,
благодаря за подкрепата.
и, понеже шило в торба не стои, а и сигурно би се изненадал, ако се огранича с благодарности, да си кажа приказката:
българската праводържателска мафия, нека не се залъгваме, не би я имало без активното съдействие на държавата (държавността изобщо, не само българската). Законите за праводържателството не са паднали от небето, съставени и гласувани са от държавата, зад изпълнението им бди пак държавата, вторият (а понякога и първият) печеливш от тия правила отново е държавата…
Нека не храним опасните илюзии, че можем да я накараме да изпълнява несвойствени й функции…
и ще си позволя още едно радикално изказване:
не само реализацията на литературно и друго художествено творчество е възможна по схемата “ползвай, щом ти харесва – плати колкото можеш, стига да искаш”. Производството на всички други неща, далеч “по-материални” от книгите, ще започнат да стават по този начин.
Иначе редовните кризи на сегашната система ще ни съсипят.
“Извън картината” е произведение, което вече има място в историята на литературата.
Едно малко парче безсмъртие.
@Mandor: Уф, ама наистина спя 🙁 Нека стои, да се радва мало и голямо…
@Шаркан: Ще ти скъсам ушите! Първо, защото си си заслужил стократно подкрепата, и няма никаква нужда от благодарности. И второ и още повече, заради тотално безсрамното хвалебствие.
Иначе, така наречената “подаръчна икономика” се разработва от много време. Брюс Стърлинг написа “Манеки неко” преди сигурно повече от десет години. За съжаление, я разработват единствено творци, и не е изпробвана на практика. Хич не съм уверен, че би работела както трябва за не-копиращи се предмети.
Вероятно ще ми възразиш, че технологиите скоро ще направят всичко копиращо се. Дори при това положение обаче не съм съгласен. Едно, че за да откопираш доста предмети ти трябват редки и трудни за добиване суровини: откопирай ми примерно касета с гориво за атомен реактор, или нещо сходно. (Или дори фенерче от светодиодните по седем лева – светодиодът му е от галиево-арсенов нитрид, и е покрит със слой от гадолиниев двуокис…) И после, няма гаранция, че тогава няма да се появят още по-трудни за произвеждане потребителски стоки, които поглъщат още повече редки суровини и/или енергия, и “икономиката на недостига” ще остане в сила.
Както и да е. Ако греша, ще съм не можеш да си представиш колко щастлив човек.
Какво беше казал един лектор в семинар за Линукс : Delevopers need to eat. They like food*. И подробно обясняваше как повечето разработчици на софтуер с отворен код получават от дарения и др. източници осезаемо по-малко приходи отколкото ако пишат затворен код. Та като прочетох статията ти се сетих за паралела между тези разработчици и авторите на произведения. И те искат да пишат и да дават на целия свят, но също имат нужда и да се хранят. Едни разумни дарения – нещо като DMS SMS , но в подкрепа на конкретен автор би си струвало да се пробва. Примерно в читанката – за БГ автори.
бел.пр “Разработчиците имат нужда да се хранят.Те обичат храната.”
Абе и аз казвам, че “Извън картината” е нещо велико. За всички други неща на Григор мога да приема хипертрофираната му скромност, но не и за това.
А Ники Теллалов е писател, достоен за възхищение – и като стил, и като сюжет, и като количество на хубавото писане (което хич не е за пренебрегване). Като си припомня само сцената около паметника на Вермахта…
Гриша,
копируемите вещи не е нужно да бъдат същите, каквито са сега. Важното е да изпълняват същите функции, дори да имат различна конструкция, да са изградени от други материали и точният им начин на употреба да не е съпвада напълно с досегашния (въпреки че ще води до същите резултати).
Виж, ще дам един малко гаден пример: съвременната индустрия е в състояние да изработва мечове с качеството на почти ексалибури, но вместо тях прави огнестрелно оръжие, при това стандартно. Но в крайна сметка произвежда практически същите средства за водене на война, макар и с друга методика на употреба и т.н…
Технологичните промени са промени в употребата на ресурсите. Една “традиционна” машина, изградена от 25 химически елемента не е по-сложна и по-функционална от бионична машина (и нейния жив първообраз), която се състои от 5 или даже по-малко елемента.
(как да е, нека не се отплесваме, спорили сме вече в тази област)
друго: в Сингапур от 25 години бил работел ресторант, който действа по същата методика.
трето: моделът “плащане по желание” не е крайна устойчива форма, само преход към нещо наистина по-добро. И е добро дори само заради това, че се базира върху доброволността и липсата на принуда.
в крайна сметка, плодовете на ВСЕКИ труд струват точно толкова, колкото хората са готови да дадат за тях. Обективни критерии за оценката на труда, въпреки фукните на марксистите, просто няма. Никой човешки труд не е изолиран от дейността на околните (живи и вече починали поколения).
Естествено, “дарителската икономика” в условията на редица ключови положения на сегашната система няма да работи. А ако заработи, ще удари много силно доминиращото положение на някои определени групи хора.
За което надали ще съжалява някой, освен тях самите.
Но не мисли, че тъкмо тези хора бездействат, с което се обяснява липсата на масово експериментиране… всъщност, дали наистина липсва?
Премълчаването на определени факти си е похват в борбата с явленията, изградени от тези факти.
Любо, най-вкусното предстои.
(между другото, “икономиката на недостига” е парадоксално разточителна, прахосническа. Дали обаче наистина тук има парадокс?)
@Шаркан: За вещите – уви, процесът на производство/потребление е гъвкав. Не ми хрумва по-добра дума, затова ще обясня какво имам предвид в конкретния случай.
Представи си стоката Х (в смисъл на нужда от потребление, не на конкретен вид предмет). В зависимост от спецификата й, може да се окаже, че най-добрата й възможна версия може да се откопира, и да се направи от лесно достъпни суровини. Но може да се окаже и че копирането й е невъзможно или изключително трудно по обективни причини, или че изисква трудно достъпни суровини или количества енергия. Реалистичното положение е при някои стоки да се окаже така, при някои – иначе, и разпределението им да образува всеизвестната гаусова крива.
Сега си представи икономиката като цяло, с хиляди стоки (в смисълна нужди от потребление) в нея. Много стоки вероятно ще са лесно копируеми до степен да почнат да не струват нищо. Някои вероятно ще са по-трудно копируеми, и ще се налага да струват нещичко. В края на опашката на гаусовата крива обаче ще има стоки, чието копиране ще е все по-трудно, и съответно ще струват повече. Именно те ще поддържат икономиката на недостига.
Всъщност, и сега е точно така. На космическа станция въздухът би бил най-ценната стока, но за нас безплатността му е пословична. В много райони на света е така и с вятъра, слънцето, дъжда, морската (или дори прясната) вода, и т.н. – огромен брой стоки (нужди от потребление) са за нас безплатни. Известен брой струват нещичко – храна, дрехи, ток. Малък брой струват сериозна сума – луксозни автомобили, жилища, много видове машини. Още по-малък струват страховити суми – атомни реактори, космически кораби, самолетоносачи, уникални културни ценности…
Естествено, при едно по-напреднало положение много повече стоки ще са безплатни или достъпни. Спор за това няма, и подкрепям пътя към него с две ръце, два крака и всички останали части на тялото. 🙂 Но съм скептичен дали този път ще доведе до премахване на икономиката на недостига, или само до замяна на едни стоки в нея с други.
За щастие, не е и твърде нужно икономиката на недостига да бъде премахната навсякъде и във всичко. Ако основните човешки необходимости – храна, вода, дрехи, ток, Интернет, възможност за жилище – станат безплатни или слязат под месечния доход, който всеки може да си осигури с неголямо количество усилия, то икономиката на изобилието ще е положила основите си. Хора като теб, мен, Любо и още куп други – всъщност, почти всички творци, които познавам – ще могат да се посветят изцяло или почти изцяло на творене. Което според мен е едно чудесно начало.
Не казвам, че това ще е раят. На мястото на старите проблеми ще дойдат нови, така е устроен светът, и така трябва да бъде, за да не мухлясваме. Нищо чудно например тогава всеки и леля му да станат писатели, и да се хванем гуша за гуша, за да си поделим единичките останали читатели. И потреблението да бъде издигнато в същия култ сред интелигенцията, както сега е творчеството…
Но… нека стигнем там, пък тогава ще му мислим. 🙂
@Шаркан: Забравих важно уточнение.
Икономиката на недостига е една важна необходимост на съответния етап на развитие. Тя е, която учи хората да управляват недостигащото и така да го разпределят оптимално съобразно някакви критерии. (Които може да са много криви, но това вече е друг проблем.) В условията на недостиг тя е незаменима.
Проблемът с нея е, когато недостигът започне да се запълва. Икономиката на недостига има качеството да издига “мениджъри на недостига”, давайки им необходимата за изпълнението на ролята им власт. Те обаче разширяват (напълно естествено – не можеш да им се сърдиш) тази власт, за да я използват за лична изгода. Когато недостигът бъде покрит, те губят властта си, а това не им харесва, и затова се грижат да поддържат недостига. Това е моментът (в съответната област), когато икономиката на недостига става вредна, и започва да дърпа нещата назад.
Затова и по-добрият модел е съжителство на икономиката на недостига и икономиката на изобилието. Когато в дадена област недостигът бъде покрит, тя трябва да може да преминава естествено към икономиката на изобилието. Въпросът е как да се подсигури мениджърите на недостига в тази област да нямат силата да спрат този преход.
(По същия начин работят много модели за създаване и развиване на свободен софтуер. Вече създадената част от продукта е свободна за всички, и се копира почти безплатно – тоест, тя е част от икономиката на изобилието. Тези функционалности на продукта, които биха били полезни, но още не са написани, са част от икономиката на недостига – за тях трябва някой да плати по един или друг начин, за да бъдат създадени. След създаването си обаче те стават общодостъпни, и се превръщат в част от икономиката на изобилието. Този механизъм би могъл да служи като един от прототипите за създаване на система, в която икономиката на изобилието и икономиката на недостига съществуват заедно и се допълват.
Основният проблем тук е една ключова Парето-неоптималност: фактът, че за дописването на нова функционалност плащат някои, а я използват всички. Който плаща за създаването й би могъл да се окаже в положение да не може да си върне вложението, тъй като конкурентите му получават придобивката наравно с него. Класическият начин за решаване на този проблем – патентният (обявяване на ексклузивност върху новосъздаденото за определен период) е твърде лесен за злоупотреби, и дори извън това е икономически неоптимален. Сериозна разработка в тази област би могла да придвижи нещата много напред; може би си струва да помисля, и ако ми остане време, да драсна това-онова. Ако ти е интересно, ръчкай ме да го направя.)
Гриша,
обърни внимание на това, че имам предвид нови вещи. Производството на старите наистина ще дърпа нещата назад.
освен това, необходими са други “правила на играта”.
Няма смисъл тук отново да водим същия спор.
@Шаркан: “Нови вещи”? Не разбирам. Каква е разликата между нови и стари?
Добра инициатива, подкрепям.
Може и аз да се реша да завърша 2-3-те си планувани книги… някой ден.
Относно редакторско-коректорската работа: подготвям от известно време един сравнително монументален (като практическа функционалност и значение) малък труд в тази посока, надявам се като го завърша и го споделя свободно, да е полезен за бъдещите и настоящи автори-писатели, читатели и който друг ви хрумне.
The future is what you make of it… today… and more. 😉
Шаркане, надникни в блога ми.
Да знаеш, че е повлияно от теб и ще бъдеш упоменат там, макар и кратко.
🙂
дадох ти краен пример: мечове и автомати;
друг (анти)пример: първите автомобили, локомотиви, та дори и шевни машини се произвеждат с голямо количество декоративни елементи, част от които напълно излишни.
Впрочем, шевните машини вероятно отиват напълно в миналото, четох преди време за принтиране на дрехи. Копчетата (заместени с дакрон). Металните ножове.
Преди месец група финландци изпитаха самолет-хидроплан, който тежи 70 кг без пилота, използваните материали са по-скоро нетипични за самолетостроенето. Преди няколко години имаше пак успешни изпитания на хеликоптер, който работи с перхидрол (реактивни перки, т.е. практически без познатия ни тип двигател).
Нови предмети, нови машини, нови уреди – да вършат същата функция, но по друг начин. А и много функции просто отпадат, следователно няма нужда от инструментите за тях.
много от нещата, които съществуват днес, ги е нямало “вчера”. И, колкото и да е чудно, малко съществували вещи от вчера ги има и днес в същия вид и със същите възможности.
(пак пример: часовникът. Де ги зъбните колелца, пружинки и други чаркчета в електронния часовник? Чипът и дисплеят са станали повече от елементарни, а могат и да се елементаризират, чисто структурно, зад което стоят много знания, още – в ИП БАН бяха разработени материали, полианилин, от които могат да се направят и чиповете, и дисплея; самият дисплей да бъде чип – и не ти трябват никакви други елементи, освен азот, кислород, въглерод, водород).
Компютрите (персоналните) дълго време мязаха на пишещи машини. Но вече се отдалечават, чупят навици и традиции, създават нови.
при предвиждането на бъдещето, даже и скорошното, все пренасяме атрибути от своето време, а не съм сигурен, че това ВЕЧЕ е правомерно заради близостта към технологичната сингуларност.
————–
ще надникна, Любо, непременно
@Любо Николов: Боже, не се бях смял така от сума ти време! Любо, невероятен си!
@Шаркан: Движи те предположението, че след като има практически безплатен начин да се произвежда определен сорт потребителска стока, пазарът автоматично ще се измести към този сорт. В много случаи ще е така – те ще образуват икономиката на изобилието. В някои обаче няма да е така – те ще образуват икономиката на недостига.
Един най-прост пример: достъпни, децентрализирани таксита до ниска орбита. Дълго време напред задвижването ще може да е само химическо (засега не познаваме материали, които ще дадат възможност за по-високоенергийни при мощност за изстрелване, а и да ги познавахме, задвижването ще замърсява зловещо). През това време ще има необходимост от двигателни сопла и някои други ключови части, които трябва да издържат на много високи температури. Колкото повече издръжливост, толкова повече ефективност на двигателя (а ефективността тук е важна – 2% повече ефективност значат 2-3 пъти повече товар на орбита със същото гориво). И тук опираме до проблема – най-високотемпературните материали, които познаваме, са екзотични. Над четири хиляди градуса се топят май само два: волфрамовият карбид (при към четири и сто), и танталово-хафниевият карбид (при четири хиляди двеста деветдесет и пет). Волфрамовият карбид хич не е евтин и достъпен, заради волфрама, а танталово-хафниевият пък съвсем.
И важно вмятане: това не е преценка на бъдещето със средства на настоящето. Това е скрита преценка на настоящето със средства на настоящето. Бъдещето ще донесе повече възможности за решаване на проблеми, но и повече проблеми. Състоянието, при което всеки проблем е автоматично решим, дори в една определена сфера (производството), надали ще се постигне някога. И за щастие – знаеш какво би означавало постигането му…
За технологичната сингуларност – тя не е точково събитие, освен в геологични мащаби за време. Пълното й разгръщане може да отнеме и над сто години от достигането на възможността; има сценарии, когато може да отнеме и повече. Има как тези сценарии да се заобиколят, но поне засега това иска бая пари.
всъщност, движи ме предположението, че ще зарежем пазара като механизъм. Само недей да се хващаш за главата – нямам предвид командно-административна икономика.
(сетих се за още един пример за “нови” и “стари” вещи – чакмак, кибрит, запалка)
таксита до ниска орбита? Ами виж това: http://www.membrana.ru/particle/16236
и после – колко масово според теб това ще стане в обозримо бъдеще, че да потрябват огромни екзотични ресурси?
Повече от 50% от хората в развитите страни ги е страх да летят със самолет…
къде съм писал за автоматично решаване на всички проблеми и невъзникване на нови?
при сингуларността, ясно че е процес, но има един хоризонт на събитията, отвъд който надали сме в състояние да погледнем сега.
—————-
не искам да спорим за това в тази тема.