Вчера имах 20-часов работен ден. Днешният, за огромно щастие, беше само 12-часов. Спах в офиса три часа като заклан, и отново се чувствам донякъде човек…
Извън хленченето и лигавенето, мисля си отново за авторитетите и преклонението.
Човекът бил социално животно, казват. Само че преди това е бил стадно животно, ако питате мен. А пък това учи на такива неща като да се подчиняваш на водача на стадото, да го следваш и т.н.
След това от стадното животно с времето е еволюирало социалното. А от простото подчинение заради животински страх от по-силния – уважението, преклонението, вярата и т.н. Започнали сме да си представяме Водача като нещо велико. Нещо като човек, ама по-така. Нещо над обикновените хора… Иначе защо ще сме готови да го следваме?
Само че всеки Водач е малко по-успял обикновен човек. Съвсем малко по-добър от другите, и често с неодялани недостатъци, понеже другите не са го притискали особено заради предимствата му. (Това в добрия случай – а често случаят не е добрият, и Водачът е всъщност хитър интригант, амбициозен комплексар и т.н.)
И в един момент откриваме това. Разбираме, че на светеца, на когото се кланяме, ужасно му смърдят чорапите. Че остроумният и усмихнат политик, който ни е омаял, е умел манипулатор с бездънна гуша, опериран от истинска грижа за околните. Че постигналият световна известност учен е комплексар от дете, и комплексите са го движили да постигне успехите си. Че чаровният актьор-любовник в реалността е напълно импотентен в леглото… И омаята се разсейва. Светлият образ се оказва окалян, доброто се оказва осмяно и направено за срам, злото тържествува.
И вярвалите в доброто отведнъж изгубват опората си. Магията е развалена. Величието се е оказало най-обикновен човек… И се чувстват излъгани. От доброто.
Има ли лек срещу това?
Според мен има.
Част от лека според мен е не да вярваш, а да знаеш. Че доброто е не само по-красиво и по-притеглящо отвътре, а е и по-силно. Че лошият човек лесно може да пребие добрия, но колкото повече хора пребива, толкова по-сам остава срещу всички. Докато не започне да го е страх да ги бие, дори ако те не го отмерят някой път с неговата мярка. Просто защото са много, и се харесват, и са склонни да се защитят… Ако лошият човек е силен, а добрите – слаби, това може да отнеме повече време, но винаги накрая настъпва.
Другата част от лека е не толкова да взимаш, колкото да даваш. Защото доброто е не само възможност някой да ти свети в мрака, а и възможност ти да светиш за другите. И да усещаш как това в замяна те съгражда, и ти дава сила – дори ако не всеки цени даденото от теб.
Тогава вече знаеш, че авторитетите са най-обикновени хора – но не те е страх от това. Защото се грижиш не за тях, а за Доброто – онова Добро, което може да е абстрактно, но не е измислено или безсилно. Точно както в историята с Вирджиния и Дядо Коледа – Дядо Коледа може да не е конкретен физически човек, но това не значи, че той не съществува. Напротив, то е, което му дава възможността да свършва за една нощ неща, непостижими като величие и значимост за почти който и да било жив човек, за целия му живот.
Приликата между това Добро и религиите е голяма, и очевидна. Има обаче и една много съществена разлика – и искам да се спра на нея.
В религиите човек вярва, защото има нужда от това да получи опора. В това Добро човек не вярва, а знае, че то съществува, като идея, която задвижва умовете. И го използва, за да дава той опора на другите… С риск да обидя някой вярващ, бих казал, че религията те прави добър слуга на божеството, докато поддръжката на Доброто те сродява с него, доколкото е възможно. Издига те, поне според мен, може би дори повече, отколкото вярването в религия. И дава вътрешна сила, която иначе е много трудно да придобиеш.
(Вероятно и затова истински струващите си религии отъждествяват правенето на добро с най-добрия начин да служиш на Бога.)
Едно от нещата, които ми минаха през главата, докато четях твоя пост, беше: защо така се получава, че преди всичко сме насочени само и единствено навън, тоест към света около нас? То няма лошо стига обаче да познавахме самите себе си преди това. Същото, което и ти казваш, само че с други думи.
Стигаме дотам, че искаме непрекъснато да откриваме/стигаме/доближаваме/познаваме върховете – най-умните, най-богатите, най-силните, най-красивите, най-способните, а се получава така, че не познаваме собствените си възможности. Затова имаме идоли, божества и примери – защото виждаме само това, което те са достигнали. Кога се стремим към това, кога – просто завиждаме и в крайна сметка не ни остава време и сили да открием собствените си заложби и да ги развием.
Един пример за това е, как много хора правят добро, за да се покажат и да направят впечатление на някой друг – обект на техните стремежи, а не го правят защото така искат – само заради самото добро. И така сме избирателно добри…
Затова се получава, че като правим дарение например като пращаме СМС-си в шоуто на Слави Трифонов или нещо подобно и после се чудим, какво е станало с парите ни и се обезверяваме и не правим повече каквото и да било добро в този аспект. Не преценяме обективно, а се водим по чужди убеждения и затова много добри идеи след това остават без никаква подкрепа, защото ние сме се обезверили вече и не искаме да ни лъжат повече /като че ли някой насила ни е лъгал/. И не оставяме никакви проценти за грешки, защото смятаме, че те трябва да са перфектни и не могат да грешат.
Аз за себе си се радвам, че намерих сигурен начин да помагам на напълно непознати нуждаещи се хора и съм напълно убедена, че моята помощ стига до тях. И намерих този начин, защото истински желаех да направя нещо не само по Коледа и Великден. Когато се събират помощи по тези празници, аз изпитвах гадното чувство, че се налага някой да ни подсеща, че има хора, които са много по-зле от нас и така за Божията милост да дадем по някой лев, тоест да си откупим малко от гузната съвест. Това прозвуча така, че все едно го казвам, за да се отчета, че правя някакво добро, а всъщност исках да го кажа, за да е видно, че начини се намират, когато ги търсиш, дори и за това. Даже сега смятам, че не правя достатъчно, защото не влагам от себе си, а помагам само материално и съм недоволна по този повод.
Та в крайна сметак именно защото не познаваме себе си е толкова лесно да си направим божество, което да включва всичко това, което бихме искали да бъдем и което дори и да сме, може би не знаем, че е така.
Няма да те хваля. Но все пак искам да кажа нещо в този смисъл: понякога когато искаш да се промениш, защото изпитваш такава необходимост, когато искаш да станеш по-добър, си мислиш, че трябва да направиш нещо грандиозно, да вземеш някакъв голям и труден завой и затова не знаеш как и откъде да започнеш, а то е необходимо съвсем малко, просто трябва някой да ти каже как, да видиш как се прави. Знаех преди време, че е по-лицеприятно човек да се усмихва, ама си виках “айде сега, чак пък толкова”. Докато не си наложих да го правя и разбрах, какво си имал предвид. Всъщност освен ефекта от усмивката, аз открих и част от себе си. После разбрах, какво означава да се отнасяш като с малко дете към някой, който не ти е приятен. После лека-полека открих и други неща пак покрай всички вас тук и така…
🙂
От последните ти постинги разбрах, че ти всъщност искаш да предпазиш хората от издигането на твоята личност в култ, за да не се разочароват в даден момент /това си мисля, че не може да се случи за тези, които те познават добре/, което също е похвално, но трябва и да оставиш вратичка, за да можем все пак да ти благодарим за помощта, която ни оказваш по пътя към нас самите.
По същия начин би могъл и Виктор да ти се кара за статията, която си написал за него, защото свестните хора сте наистина невъобразимо скромни. Просто въпрос на гледна точка и позицията, от която всеки вижда нещата… За нас – си ти, за теб – Виктор, за Виктор – някой друг….. не идол или божество, а просто добри хора….:-)
Не вярвам някой да тръгне да ме въздига в култ (за щастие). Но ми е достатъчно неприятно и да ме изкарват каквото, уви, не съм.
А иначе искам да предпазя хората, а и себе си, от това по принцип да въздигат някого в култ. Защото се стига дотам да се кланят на някого, често недостоен, вместо сами да бъдат това, което този някой е (или се изкарва, че е).
Защото всеки може да бъде наистина невероятен (всъщност, всеки Е невероятен, но твърде често това не си личи). Достатъчно е просто да го пожелае истински.