– Дядо, ще ми разкажеш ли приказка?
– Разбира се. Нали всяка вечер ти разказвам?
– Ама все са за малки деца! Вече съм на шест, разкажи ми някоя приказка като за големи!
– Добреее…
Живеел някога в едно село един юнак. На края на селото имало сух кладенец, който бил толкова дълбок, че никой не знаел колко. И юнакът решил да провери. Спуснал се в кладенеца, слизал много дни и нощи. И накрая стигнал на Долната земя.
А на Долната земя живеели хора съвсем като нас. Нямали си небе и слънце, и облаци и вятър, и луна и звезди. Но били свикнали без тях, не им тежало и били доволни.
Нашият юнак обаче помнел небето и слънцето, и тъгувал по тях. Не могъл да свикне със сивотата и мрака, със спарения и задушен въздух. Много пъти се опитвал да се изкачи обратно през кладенеца, но не можел – през него можело само да се слиза, но не и да се качва… Дълго разпитвал нашият юнак как може да се върне там, където има небе и слънце. Докато накрая един мъдър старец не му казал – единствено орлите могат да стигнат догоре, до Горната земя. Отиди при тях и ги помоли да те изнесат…
– Дядо, ти да не ми разказваш как някога сме излетели от Земята? Кладенецът сигурно е гравитацията, чичо даже така казва – кладенецът на гравитацията. А пък орлите са ракетите, с които сме излитали, нали? Това ни го показваха още в детската градина, разкажи ми нещо друго.
– Не, не е това. Слушай нататък.
Отишъл нашият юнак при орлите и ги помолил да го изнесат на Горната земя. Но един по един те му отказали. Трудно се стига дотам с човек на гръб, казали. Нямаме толкова сили…
– Ами, нямат сили! Нали е било забранено да се отлита в Космоса, затова. Понеже управниците на Земята не искали да има другаде свободни хора, за да не… как го пишеше в учебника на батко? Абе, да не направят място, където може да се живее свободно, и останалите на Земята да видят, че може така и има къде?
– Не, моето момче. Историята ни е друго нещо, не разказвам нея. Слушай по-нататък.
Като питал юнакът орлите, накрая стигнал до последния от тях, най-смелия и силния. И той му рекъл – щом толкова искаш, ще те изнеса горе. Ала много сили ще ми трябват. Ще вземеш три чувала месо и три мяха вода със себе си. Река ли „Месо“, ще ми даваш чувал месо, река ли „Вода“ – мях вода. Огладнея ли, ожаднея ли, ще изгубя сили и ще падна…
– Дядо, това си е точно как сме излетели някога! С тристепенни химически ракети, дето са работели с гориво и окислител. Спре ли подаването на горивото или на окислителя, ракетата пада! Познах какво ми разказваш, признай си!
– Не, момчето ми. Наистина не е историята за излитането ни. Друга е.
Натоварил орелът юнака на гърба си и полетял. Искал на три пъти месо – давал му юнакът. Искал на три пъти вода – давал му юнакът…
– Дядо, стига си ме лъгал! Не знаеш приказки за големи, затова разправяш историята ни. Ние от свободните светове сме Горната земя, а Земята е Долната. Слънцето и въздухът и небето са свободата, юнакът са тези хора, които не са искали да живеят несвободни, орелът е ракетите, с които хората са излитали от Земята, нали? Това искаше да ми разкажеш. Ама аз го знам…
– Не, не е това. Слушай нататък.
Но когато орелът почти бил стигнал вече на Горния свят, отново рекъл „Месо!“. А юнакът нямал повече храна. Но не нахрани ли орела, никога повече няма да види Горния свят… Тогава отрязал парче от крака си и му го дал…
– Не разбрах, дядо. Нали ракетите са горели химически горива? Няма как да работят с човешко месо. Това някаква гатанка ли е?
– Не, не е. Приказката е такава.
– И какво станало тогава?
– Като стигнали накрая догоре, орелът оставил юнака и го попитал: „Знаеш ли защо ти поисках един път повече месо?“ – „Не“, отговорил юнакът. – „Защото който не е готов да даде парче от себе си, за да стигне до Горната земя, не заслужава да бъде на нея.“
– Ама дядо, нали никой от излетелите не е трябвало да си реже краката? Не разбирам.
– Такава е приказката, момчето ми. За големи… Като пораснеш, ще я разбереш.