Гълъбите и хлябът

– Един сандвич с фалафел, голям.

– Два лева…

Докато плащах, зад гърба ми единият от дюнерджиите довършваше поръчката на младо момиче. Другият хвърляше през прозорчето на заведението хляб на голямо ято гълъби. Те спокойно сновяха между масичките и минувачите отвън – очевидно се хранеха тук не за пръв път. След като хвърли и последния къшей, мъжът се обърна към шиша и сръчно заизрязва от него вече опеченото месо.

– Храните не само хора, а? – усмихна се момичето, докато поемаше готовия дюнер от колегата му.

– Какво дойде гладно, все го храня – усмихна се и той в отговор. Акцентът му беше едва доловим, лекотата при говорене – пълна.

Огледах го внимателно. Около петдесетина годишен, най-обикновено лице. Прошарена, късо подстригана, сякаш опоскана коса. Подадох му бележката, той й хвърли поглед и сръчно метна на табана питка като за дюнер.

– Нямаме хлебчета в момента, господине. Извинявайте.

– Няма проблем… Добре ли плащат гълъбите? – смигнах.

– О-о-о, чудесно! – Той се ухили и също леко смигна. – Нали виждате менюто отсреща, всичко е пилешко. За еей тоя голем шиш знаете ли колко гълъби отиват?

Колегата му и момичето на касата се изкискаха весело, аз също се усмихнах.

– Не винаги трябва да плаща някой – продължи той. – Нали са птички божии, трябва да ядат. – Питката се оказа от табана на масата сякаш с магия. След миг върху нея се закръстосваха най-различни сосове, без нито капка да пръсне встрани. Готов специален ефект за филми, помислих си.

– И хората трябва да ядат. Не може ли и те така? – подкачих го аз.

– Хората са друго. Не плащат ли, няма да работят. А трябва да работят, затова са хора. – Сякаш за да подчертае думите си, той се шмугна в съседното помещение и изнесе оттам тава с вдигащи пара фалафели.

– И аз мисля така. Даже на просяци давам пари само срещу свършване на някаква работа.

– Демек никога? – Той ми хвърли насмешлив поглед. – Щото тука истински просяци няма, все са работници на някого. Професионалисти. – Думата излезе иронично проточена, уж заради акцента му, но явно умишлено.

– Така е. Даже децата. “Нечем леб, бате, дай паре.”

– На децата често им давам храна. – Той сръчно пречупваше фалафелчетата по някакъв особен начин. Не като повечето други дюнерджии, просто да ги намачка в сандвича. Вгледах се. Разчупените косо парчета се подреждаха сред резенчетата зеленчуци така, че да ги поддържат като миниатюрни сандвичета. Досетих се, че заради грапавата повърхност ще се държат така и след като бъдат загърнати, и вкусът ще се смеси хубаво и поддържа така през цялото време. Хитро. – Вземат я, не отказват.

– Не я ли хвърлят, като си обърнеш гърба? И това съм го виждал.

– Ако е сух хляб, ще го хвърлят. Ама моята храна е хубава, ядат я. По-добре така, отколкото с каквото ги хранят в къщи. Ако не ги оставят изобщо на каквото си изпросят. – Той уви сръчно питката, загъна я с две-три движения в няколко слоя хартия и ми я подаде.

– А не ги ли учите така, че не е нужно да работят? – Поех питката. Когато вдигнах очи към него, той ми подаваше едно отделно фалафелче, топнато в чеснов сос.

– Няма как да ги уча да работят. Циганета са, тате или царят ги продава за просяци на мутрите – какво мога да направя? Освен да им покажа, че като си гладен, е хубаво да ти подаде ръка някой. Може би някои, като пораснат, ще подават ръка на гладните. Мога това или нищо. Това е по-добре от нищо.

– А няма ли като пораснат, вместо да ви подават ръка, да ви грабят?

Той замислено кимна навън.

– То и гълъбите цвъкат курешки по масите и гонят клиентите. Но ги храня. Така ми иде…

Сандвичът беше разкошен. Но в него имаше и нещо повече от просто вкус.

Дълги години съм мислел, че просяците се оправят със здрава ръка. Бил съм тази здрава ръка, според силите и мястото си. Но не съм осъзнавал, че не мога да ги измъкна – нямам как да наложа на другите да не ги бойкотират, да ги лиша от избора им. Дори да бях управник, щеше да е много трудно и да изисква много усилия. Не съм се замислял, че в такава ситуация по-полезният подход може да е съвсем различен.

Да учиш децата на съчувствие и човечност може да е именно такъв подход. Може да израснат престъпници – нямаш как да ги спреш. Но усетят ли какво е човечност още като деца, и попият ли мъничко от нея, няма да са истински престъпници. Дори ако крадат или грабят, нищо чудно да са по-свестни от някои други хора. Хора, които са важни и лични, гледаме ги по медиите всеки ден и животът се опитва да ни внуши, че те са примерът за подражание. Хората, които са преуспели, но нямат човечност. По-истинските престъпници.

Когато съм към този край на града, сигурно ще си поръчам пак нещо при този дюнерджия. Не зная дали времето и обстановката ще позволяват да си поговоря с него. Но поръчката ми ще е пък моят жест към човечността, кротък и неразличим сред другите. Подкрепата ми за добруването на един човек, който заслужава да добрува. Много-много мъничка, но дадена.