Приказките на Любомир Николов

По какво се познава истинският писател? Един белег вероятно би бил, че си почива от писането, като… пише. 🙂

С или без критерии, надали някой ще се усъмни, че Любомир Николов е истински писател. Но отговаря и на този “критерий”. Докато превеждаше и работеше по други проекти, той написа цяла серия приказки. Приказки на различните народи – всички изпод неговото перо, но в стила и духа на съответния народ. Прочел съм ги вече поне по десетина пъти, но продължавам от време на време да си ги чета и да се възхищавам на майсторството му. Ако някой иска да се научи как се пише в национален стил, те са чудесен урок. Без нито капка прекаляване, сякаш чудесна картина, нарисувана само с няколко щрихи. Има на какво да се възхити човек.

Приказките са най-различни. Гръцка, украинска, тайландска, датска, чешка, арабска, циганска, българска, а само преди ден и ирландска… Че даже и една лично негова си, простичка и слънчева като усмивка на дете. А предпоследната е извън тази категория – весело-тъжна, тя май е приказка на всички нас.

Който го може, го може. Спор няма. А аз чакам с огромно нетърпение продължението на историята за Международната конференция. И се надявам един ден да продължи и историята за Елесар.

Мисля, че съм го споменавал и преди, може би неведнъж. Но съм любопитен – колко ли хора биха дарили средства, за да има Любо времето да допише някоя от тези две истории? И колко ли биха дарили средства, за да напише той история по поръчка на читателите? Талант като него не би се затруднил с нищо… А може би да напише нещо, което да е по душа на самия него, да е изненада за читателите? Аз бих.

Ако бихте помогнали за идеята, драснете по някой коментар тук. (Или в неговия блог.) Да видим заслужаваме ли писателите да творят за нас.