– Тони, би ли ми дал найлоновото пликче от бутилките с водата? Така и така са ти в раницата.
– Ето… Абе, човек, ти какво правиш?! Да не си боклукчия? Кой знае какъв човек е хвърлил тая хартийка? Може да е бил болен нещо, може всичко.
– Надали. Болни хора трудно се качват пеша дотук.
– И защо все пак го правиш? Хубаво, планината да е чиста. Ама ти ли точно си длъжен да я чистиш?
– Длъжни няма. Така че защо да не го правя аз? Ни акъл ми пречи, ни образование…
Докато се спускахме от Черни връх, точно край Голям Резен бях видял на пътя захвърлена хартийка от вафла. И си спомних едно гостуване на Таня Жекова в блога ми… Хвана ме срам, изпросих си от Тони пликче, и сложих хартийката в него.
Отначало компанията се постара да не ми обръща много внимание. Всеки луд с номера си… След като обаче не се впечатлих от мнозинството, и продължих да си събирам всяка хартийка по пътя, другите започнаха да проявяват някакви форми на съдействие. Отначало просто подритваха поредното боклуче така, че да ми е по-лесно да го вдигна. След това някои почнаха и да се навеждат, и предпазливо да взимат и те по нещо. Децата се опитаха да помагат с ентусиазъм, отнесоха по някое извиване на ушите от майките си и по нещо просъскано на тема “мръсотия”, и се отказаха. Но пък и майките започнаха да се съобразяват с идеята, че хвърлят ли безгрижно салфетката и целофанчето, човекът след тях ще се наведе, ще ги вдигне и прибере. Някои се позасрамиха, други просто се почувстваха неудобно (и по погледите им си личеше, че няма да простят лесно на виновника) – но престанаха да ръсят бодро боклук като… естествено, не като у дома си.
Не обичам да върша само едно нещо, или пък едно нещо само с една цел. Губи се възможност за полезно действие. И съчетах почистването на планината с интересен експеримент за себе си – може ли сам човек, ако не се повлиява от социалния авторитет, да наложи нещо на цяла компания. (Естествено, става дума за нещо полезно – ако примерно ходех да бия срещнатите, не вярвам компанията не само да се присъединеше, но дори да ме изтърпеше.) Да кажем, че исках да повторя експеримента на Таня Жекова, откъм другата му страна. Има ли резултат. Колко устойчив е на социален натиск, на внезапно демотивиращо действие. И, в крайна сметка, дали “сам воин” може да наложи нещо свястно на мнозинството, да се пребори с инертността и отчаянието, оплели умовете на другите.
Пликчето се пълнеше. Преди да прелее, намерихме още едно изхвърлено, и достатъчно здраво. Имаше малко временен смут, когато под едно парче хартия открихме причината за употребата му. (На точно двайсет сантиметра от пътя, при перфектна видимост отвсякъде…) Но след като аз само започнах да поглеждам по-внимателно, преди да вдигна боклука, другите отново се престрашиха.
Трудно ми е да опиша какво влезе в пликчетата. Стотици, може би хиляди хартийки, целофанчета, салфетки. Една-две консервени кутии. Поне един парцал, стъпкан насред пътя. Няколко смачкани бутилки от минерална вода… На няколко пъти натъпквахме събраното, за да освободи място за още малко.
Когато слязохме до станцията на лифта на Голи връх, най-близкото подобно на боклукчийска кофа беше чувалът за отпадъци на чайната. Позасрамих се, че обременявам хората, но изхвърлих моето пликче в него. Другото го последва. Погледнах Тони, докато го пускаше в чувала – очите му блестяха, и на лицето му беше изписано това удовлетворение, което свестен човек изпитва от сторено добро.
Не зная ще ходя ли пак по планината със същата компания. Надявам се. Следващият път сигурно другите ще ми помагат с още повече желание, изпитали веднъж усещането за сторено по своя воля добро. С времето може би дори неотстъпчивите майки малко по малко ще започнат да помагат, и току-виж, го разрешили (със страх, естествено) и на децата си. И така и ние, и децата ще се учим на чистота.
Не зная ще се зарази ли от стореното някой от другите, които ни видяха да го правим (не бяха много – слизахме вече доста късно). Може би единици измежду многото – да. Повечето може би, след нови и нови виждания на хора, които събират хвърлените боклуци, ще започнат да се срамуват поне да хвърлят безразборно. И така, малко по малко, планината ще се замърсява мъничко по-малко, а ще се почиства мъничко повече.
Е, а аз… следващия път, когато тръгна нагоре, ще си пъхна в джоба две-три найлонови пликчета. Добре сгънати са почти все едно ги няма. Дано не забравя.
Всъщност, не ме вълнува особено дали ще успея да “изманипулирам” и “подчиня” другите туристи, дали ще ги превъзпитам, дали ще ги ангажирам с тази… хм… акция. Важното е, че ангажирах и превъзпитах себе си. Направих се мъничко по-свестен. А това в моите мащаби, от моята кула и за самия мен, е огромна победа.
И е победа не само за мен. Победа е и за Таня, която чрез разказа си ме тласна да се превъзпитам. Точно както нейните познати са тласнали нея – така че задочно, вероятно без да го знаят, победата е и тяхна.
Григи,
благодаря, че го написа това.
Вярваш или не, сега като бяхме на Синаница /аз за втори път ходя/ нямаше боклуци по пътя. Вярно, че сезонът на екскурзионните летувания не е започнал още, но се надявам хората ако не чистят, то поне да не хвърлят. Преди две години е имало голямо почистване на върха от онази организация, дето така и не й запомних името, миналата година пак се виждаха разни пластмасови шишета и опаковки, които Еми тогава събираше по пътя, а сега специално се бяхме запасили с торбички за боклуци обаче аз поне не видях такива. Имаше много горски ягодки и се навеждахме за тях, но не и за боклуци. Скоро няма да има смет за сливи… 🙂
Във Велинград например особено през лятото се води почти война с почиващите, които хвърлят каквото където им падне. Един път едно дете изхвърли кочан от царевица през вратата на градския автобус и да не ти разправям хората, как наскачаха. Струва ми се, че майката в чудо се видя тогава и със сигурност не са го повторили, поне във Велинград.
Нещо трябва да се прави против боклуците. То винаги ще има ефект. Дори и никой да не те види, за да вземе пример, ще стане по-чисто. И колко е красиво само, и още повече когато няма някоя пластмаса, да разваля пейзажа…. 🙂
Да, кажи обаче какво да се направи за следното:
в събота вечер, чакайки на едно кръстовище, бяхме втора кола след служебен автомобил на СОТ и видяхме, как водача отвори вратата си и остави на платното едно шише от минерална вода. Просто най-внимателно го остави даже изправено и потегли!?!?!?!?!? Длъжностни лица в униформи, пазители на някакъв ред и собственост??????? Отврат 🙁
Съжалявам, че не носех фотоапарат със себе си, за да направя снимката на годината, на която да се вижда и номера на автомобила…. Ако зависеше от мен, щях да спра колата, в която се возех и да приберем шишето… и да надуя клаксона до дупка след този………… Адвенчърите със сигурност щяха да го направят!
Накара ме да се замисля. Аз винаги си прибирам собствените боклуци в торбичка, но не ми се е случвало да чистя по пътя и чуждите. И аз бих се погнусила, да си призная. Чифт ръкавици също са добра идея. За скрити под хартийките изненади. И антибактериални кърпички… И слушалки с музика в ушите, да ми пука по-малко.
То в един момент спира да ти пука, защото искаш и си решен да го направиш, а ако не си носиш ръкавици, торбичка надяната на ръката също върши работа 🙂
Бях написал дълъг коменар за това колко обичам българските планини и как съм се дразнел от боклуците в тях. Но започнах да чатя с някого и след това затворих Файърфокса и изгубих коментара. Но няма значение… всичко което искам да кажа е:
Прав си. И не само това ами и следващия път като отида в нашите планини ще съм подготвен с найлонови торбички. Помислих си за първи път и ми е ясно че нищо не ми коства да направя като тебе.
Освен едно наздраве пак да ти кажа… 🙂
Благодаря на всички! 🙂
Харесва ми идеята ти и най-вече това, че да “превъзпиташ” туристите не е била основната ти цел. Според моя опит, ако човек върши добро дело просто ей така, без да го е грижа дали някой ще последва примера му, повече хора го правят, отколкото ако вземе да ги призовава към даденото добро дело.
Pingback: веселин като звук » Blog Archive » hack the боклуците
Pingback: element » Blog Archive » hack the боклуците
привет.на80години съм,ине съм пълнолетна!!!Шегичка!Казвам се Татяна и съм на 15години.Търся си приятели.Не прочетох дори разказа ти,но съм убедена,че е много интересен.В момента аз си пиша книга,детски роман.
Здравей, Татяна, и бъди добре дошла – ако и да не си пълнолетна. Това е недостатък, който се оправя с времето. 🙂
здравей
Здравей, Пепа 🙂
Eiii, ama tova si e qko gotino hrumvane s torbi4ka i rykavici 🙂 Az redovno pravq 4istki nasam natam i vse se 4udq kak to4no da da izpolzvam nali4nite sredstva, za da sybera tova, koeto sre6tam po pytq si, taka 4e blagodarq, mnogo umno, ve4e 6te sum vseki pyt podgotvena, hem az po-4ista, hem bokluk po-malko – hi hi hi. 4udno samo kak ne sum se setila sama za tova, no kak i da e , bez komentar 😉
maleee, 4ak sega vidqh, 4e tuk poslednoto mnenie e ot minalata godina!
@Tanq: Не се безпокой. Докато има кой да коментира, записът не е остарял. Нито пък идеята му, докато има кой да я превръща в живот. 🙂