Фантастика, фентъзи, приказки…

Като постави подписа си с аристократичен размах, Дяволът разтри длани, огледа Саймън с откровено собственически очи и каза весело:
— Хайде, въпросчето! Като отговоря, поемаме. Трябва да посетя още един клиент, работа — до гуша.
— Добре — рече Саймън и въздъхна дълбоко. — Ето моят въпрос: вярна ли е или не Великата теорема на Ферма?
Дяволът си глътна езика, но после дойде на себе си.
— Великата какво на кого?

Артър Порджис, “Саймън Флег и дяволът”

Научната фантастика често бива наричана муза на научно-техническия прогрес. Немалко от читателите (а и критиците й, че дори и някои от писателите) я ценят единствено или предимно в прогностично отношение. Предсказва ли правилно какво ще се случи след Х години! Ураааа!… Какво, нещата почнаха да клонят надругаде? Ууууу! Лош прогностик – лош писател!

Всъщност обаче фантастиката (и научната, и другата) е на първо място литература. Творческо изкуство, а не наукоподобно гадателство. Затова и хубавата фантастика издържа теста на времето, а лошата отпада. В случая с научната фантастика, тестът на времето е моментът, в който описаното в произведението престава да бъде актуално. Ако и след това четивото е интересно, е издържало теста.

В нашия случай, великата теорема на Ферма вече е доказана. От живи хора, а не от сатурниански свръхматематици. Но това не прави разказа на Порджис по-малко интересен, приятен и весел. Иначе казано, той е издържал теста на времето.

(Между другото, известното ни доказателство на теоремата на Ферма е умопомрачително сложно. Докато самият Ферма е написал на листовете, на които е изложил теоремата, че има много просто и елегантно доказателство, което просто не се побира в бялото поле отстрани, иначе би го написал… Това доказателство все още не ни е известно. Нито ни е известно дали то изобщо съществува реално, дали Ферма не се е пошегувал, дали не е сбъркал в доказателството и дали не е имал предвид всъщност друга теорема. Така че все още в темата има хляб за писане на фантастика. 🙂 )

А какво се превръща с “издържалите теста на времето” и опровергани технически, но доказали се художествено фантастики? Към какъв жанр спадат те? От художествена гледна точка, естествено, пак са си научна фантастика. Но от прогностично-научна гледна точка може би за тях е добре да се дефинира нов жанр – “обзолетна фантастика”, или нещо подобно. Някакъв времетезаурусен хибрид на научната и алтернативната фантастика.

Към този жанр вече спадат един куп класически фантастики – почти всички фантастични произведения на Жул Верн, доста от тези на Хърбърт Уелс и т.н. Всъщност, малко или повече към него спада голямата част от класическата научна фантастика от времената на разцвета си… От време на време се правят отчаяни опити за рециклирането им в по-модерни. Примерно ни нападат не марсианци (нали вече знаем, че на Марс няма разумен живот), а алдебаранци. Но “Войната на световете” на Уелс продължава да се чете, а въпросните опити се забравят след по пет години (освен ако случайно не се окажат също с художествена стойност).

Интересното е, че добра прогностика може да се окаже… фентъзито. Стара истина е, че ние строим своя свят не толкова според техническите и природни оптималности, колкото според мечтите и представите си – тоест, в немалка степен светът ни е изведен не от научните и технически закони, а от художественото ни наследство. Когато постигнем възможностите да си правим светове по поръчка (няма да отнеме твърде много време – виртуалните светове са кажи-речи зад ъгъла), какво ще правим, ако не именно светове, създадени в художественото ни наследство? Колко Толкинови поклонници биха се отказали да прекарват (повечето от) съществуването си в свят, базиран на художественото наследство на Толкин? Особено ако не рискуват всеки момент главата си?

Но да се върна на темата. Чудя се, дали няма да е добра идея да се пише научна фантастика в стила примерно на петдесетте. В която Марс е населен с щраусоподобни разумни същества, космически кораби с фотонни двигатели летят до съседни звезди и двуглави извънземни преговарят с нас за размяна на посланици. С очевидно остарели вече технически идеи, именно за да се извади на преден план художествената стойност на произведението. А още по-интересно може да се окаже, ако подобни обстановки се използват за развиване на художествени техники от по-късно време. Семиотичен роман на тази база надали ще е лесно да се напише, но място за стилови експерименти колкото щеш.

(Сега се сещам, че един от най-високо оценените филми на тазгодишния фестивал в Кан беше черно-бял и ням. Очевидно старата форма е позволила изпълване с много голяма доза ново съдържание. Защо тогава същото да не е възможно и с класическата “златна” научна фантастика? Или пък с още по-стара – с фантастика от категорията на тази на Дж. Р. Бъроуз, или дори на Хърбърт Уелс и Жул Верн? Би могло да се получи например извънредно интересна алтернатива на стиймпънка, близка по форма, но твърде различна по структура и цели. Защо не?)

През ума ми минава и друга възможност. Част от идеята за нея тръгна от разкошните приказки на Любомир Николов – чудесно доказателство, че има как и днес да се пишат чудесни приказки. Другата част от идеята дойде от “Приказки за страната Алабашия” на Карл Сандбърг – впечатляващо успешен опит да се напишат поетични и докосващи душата приказки, които да са изцяло американски, открай докрай… Мисля си – сигурно не е чак толкова трудно да се пишат приказки за днешното време и нещата, които ни заобикалят. Всъщност, немалко писатели (и особено писателки) вече го правят, и се справят чудесно. Ето една възможност човек да пробва перото си, да се учи да пише или пък да отшлифова писането си.

Време да има…