В петък вечерта реших, че е отминала една тежка седмица. Че и аз съм човек, и имам право на почивка. На най-любимата си, още от дете – маратонско четене на хубави неща. В захлас. И ми се четеше нещо свежо, на което не съм попадал преди.
На импулс, ей така, отворих библиотеката на Максим Мошков. (Ако някой не знае какво е това – руски вариант на chitanka.info.) Зарових се из дългите списъци на автори, немалко от имената познати и любими ми. С упоение отворих сайта на един, после друг, после трети. Не бързах към книгите – четях биографии, разглеждах снимки и илюстрации към книги. Чак по никое време се нахвърлих върху истинското блюдо.
На времето бях превеждал “Мисионери” с неизказано удоволствие, и нямах търпение да видя дали Евгений Лукин не е написал нещо ново (уви, съпругата му Любов почина преди петнайсетина години). Оказа се, че съм изпуснал сума ти неща. Направо попих “Сталь разящая” и “Там, за Ахероном“. Огледах премрежено дългия списък непрочетено и прескочих към Святослав Логинов. Там също попаднах на дълъг списък произведения, но установих, че вече е 5 сутринта и нямам сили за пълноценно четене. Позяпах още малко и се прекатурих към Генри Лайон Олди (ако случайно не знаете, това е псевдоним на двама руснаци – Дмитрий Громов и Олег Ладыженский). Оттам – към Сергей Лукияненко… Чувствах се като алкохолик, държан с години на сух режим, и след това пуснат и забравен в най-големия алкохолен склад на света. Седи, гледа бъчвите и редовете шишета и му текат лигите, без дори да се сеща да почне с пиенето.
Навън просветляваше. Загасих монитора и се бухнах в леглото. Но бръмналата ми от литературното пиршество глава не искаше да отпътува веднага към царството на Морфей. Лежах в полупросъница и се възхищавах на руснаците. Издават и продават успешно милионни тиражи. А са петнайсетина пъти повече от нас. Логиката е ние да можем с лекота да продаваме стохилядни тиражи. Едно време наистина ги продавахме с лекота, но сега и трихиляден тираж да продадеш е подвиг… А пък минаха през същата мутрокрация и още повече мизерия от нас. Как, по дяволите, не се отучиха да четат?…
И усетих някъде из дълбините на ума ми характерното чувство. Сякаш бръмчене на бръмбарче или писък на комар, някъде чак на края на света, не го чуваш с ушите си, само едва-едва го усещаш. Чувството, което казва: на косъм си от това да разбереш. Да видиш отговора на въпроса си. Просто посегни и го докосни…
Подпрях се на лакът, за да стана и да отида пак на компютъра, но спрях. Отведнъж паметта ми сервира отговора.
Бях свалил за четене двете неща на Евгений Лукин от официалния му сайт. И бях гледал дългия списък други негови неща за сваляне пак там. Произведенията на Святослав Логинов също бяха достъпни за свободно сваляне на неговия личен сайт. Разказите и повестите на Лукияненко – също; от романите му имаше само части, но имаше и бележка, че се обсъжда възможност да се дава пълен достъп и до тях. Единствено на сайта на Олди нещата не бяха достъпни в пълен текст, но масивният списък в lib.ru се оказа достъпен с тяхно съгласие.
Контра-интуитивно, нали? Според мен – никак. За пореден път си припомням есето на Кори Доктороу “Как да унищожим книгата” (тук и тук). И простичкото му откритие, което ще имам нахалството да повторя още веднъж:
Огромната част от покупките на книги в едно общество се извършва от или със съдействието на едно мъничко малцинство – Хората на Книгата. “Маниаците”, които дават парите си за книги. Които задръстват с тях стаите, шкафовете, балконите, таваните и мазетата си. Които ги обсъждат в Интернет по цели нощи, хвалят ги пред познатите си, дават им ги за четене почти насила. Хората, които питате дали една книга е хубава, преди да решите дали да си я купите, почти без изключение са от точно тази категория.
Тези хора купуват книги не защото са глупави и не знаят, че могат да ги вземат назаем от приятел или от библиотеката. И не ги продават (освен ако нямат екземпляри в повече) не защото са глупави и не знаят, че така ще си изкарат част от парите за следващата покупка, и ще си освободят място в къщи. Купуват ги за да ги притежават, в пълния смисъл на думата. Да ги препрочитат когато и колкото пъти искат, да ги дават назаем на когото поискат, да късат от ценното си време, за да ги подлепват и подвързват най-старателно. Да ги предават на децата си, като най-скъпоценното наследство, което могат да им дадат…
Тези хора не се вълнуват от идеята да лицензират копие от книгата за едно или две прочитания, в срок от един месец. Предложете им го, и ще ви отговорят иронично: “Става. Срещу това да ти лицензирам цената й за срок от един месец”. Заключената в DRM електронна книга, която не могат да споделят с всеки колебаещ се приятел, за тях е така безпредметна, както би било спортно постижение, с което обаче нямат право да се похвалят на никого. И изобщо, електронната книга за тях най-често е само средство за оценка – добра ли е наистина, заслужава ли си да я купят на хартия? Или е боклук, за който ще е измама да дадат парите си?…
Ако една книга е добра, те ще гладуват, но ще си я купят на хартия. Ако ли не е, дори да ги измамиш първия път да си я купят, те ще разкажат на целия околен свят, че тя не струва. И кой е авторът на тази неструваща книга, и кой я е издал – да знаят и другите да се пазят от тях. А техният свят – това са хората, които купуват книги в тази страна.
(Това може би ще се промени отчасти, когато електронните книги станат свободно преносими между всякакви устройства, на които може да бъдат четени, и контролът върху съхранението им премине истински в ръцете на читателя. Тези е-книги, които могат да бъдат купувани истински и притежавани истински, вероятно ще станат желани точно както са сега хартиените книги. И съм сигурен, че Хората на Книгата ще продължават да плащат за тях, дори ако трябва да гладуват, и дори ако могат да си откопират книгата от приятел или библиотека. И сега могат да не плащат, и го знаят – но плащат. Защото това е, което им дава удовлетворението от притежанието и самоусещането за достойнство – а именно те са, които ценят достойнството си повече от парите. Та на какво друго те учи общуването с книгите?… И не очаквам това да се промени в обозримото бъдеще.)
Не зная дали руските автори на фантастика са разбирали това масово и отрано. Нищо чудно да са, то не е сложно. Където книгите са недостъпни, където Хората на Книгата са стъпкани и отучени да четат, тиражите стават български. Защото спират да четат и почти всички други… Мнозинството руски автори бяха избрали да направят произведенията си, или поне мнозинството от тях, публични в Интернет. Без да слушат праводържателите, които ги учат как читателят е техният най-зъл враг. През годините, когато в Русия царуваше трудно представима дори за нас мизерия, те бяха поддържали огъня на читателството. И сега, когато руснаците станаха богати горе-долу колкото българите, продават милионни тиражи. Жънат плодовете на… щедростта си? Мъдростта си? Как да определиш кое от двете е по-вярната дума за едно и също? А нашите автори продават… колкото сме заслужили с неразбирането навреме на тази проста истина.
Уви, и аз съм в този кюп. Че свободната достъпност на книгите е ключ към масовото читателство и авторския успех, включително финансов, се досещам отдавна. Уви, продуктивността и талантът ми липсват, за да мога да изнеса на гърба си българското читателство. Но се гордея, че правя каквото мога. По-добре малко, отколкото нищо.
А какво могат истинските писатели вече започва да се вижда. Дълго време ги спираше мантрата на някои издатели: “Ако си публикувате нещата в Интернет, ние няма да ви ги издадем, защото никой няма да ги купи.” Но вече започва да се вижда колко е вярна и тази мантра. Искате ли пример?
Преди около година и половина може би най-добрият от живите български писатели-фантасти, Любомир Николов, си направи блог. Към този момент в чекмеджето му лежаха на различни етапи на довършеност неизвестен ми брой разкошни произведения, които никой не искаше да издаде. Любо оцеляваше единствено благодарение на преводаческия си талант (да, това е онзи същият Любомир Николов, преводачът на “Властелинът на пръстените”). Отчаян, той реши, че ще пише за читателите си – ей така, даром, за да оцелее като автор и личност. В моментите, които успее да освободи от ежедневното бъхтене. С ясното съзнание, че така публикуваните неща никой, ама съвсем никой издател никога за нищо на света няма да издаде…
Оттогава в блога му се появи, глава по глава, първият том на романа “Елесар” – предистория на “Хобитът” и “Властелинът на пръстените”, която възхити читателите с майсторството си. Много от тях се зачудиха – абе няма ли как все пак някой издател да бъде “излъган” да отпечата книгата?… Към момента за правото да я издадат се съревновават трима издатели. Без да трябва Любомир Николов да търка прагове и наколенки – те сами дойдоха при него. И без ама изобщо да се смущават, че тази книга е свободно достъпна ехе откога, и ще продължи да бъде. Нещо повече – предлагат му за издаването й заплащане, сравнимо с това за западен автор (като процент от тиража)… Иначе казано, оказва се, че това за “свободно пуснатото не се продава” е лъжа. Блъф, заплаха с празен пистолет – “или ми ставаш роб, или без мен ще умреш от глад”. И който не се поддаде на блъфа, печели. (Ако, разбира се, творбите му са стойностни – но това според мен се подразбира.)
Тук обаче идва обратният въпрос. Издателите толкова ли са глупави, че да се хвърлят да издадат книга, от която няма да продадат нито бройка?… Естествено, че не са. Просто повечето от тях са повярвали на мантрата, разпространявана от големите западни праводържатели. Когато видят, че свободното разпространение на добра творба в Интернет е страхотна реклама, те осъзнават изгодата си. Печели не само авторът – печелят и те. Вместо автори и издатели да се ръфат за парченце от приходите от все по-свиващия се читателски пазар, пазарът стремително се разширява. Достатъчно, за да печелят и авторите, и издателите повече, отколкото иначе.
А мантрата… Зад нея стоят милиарди долари, евро и какви ли не още валути. И мераци за феодална власт над новата “поземлена собственост”, информацията, за трилиони. Но пък срещу нея също стоят милиарди – милиардите обикновени хора. Галванизирани от Хората на Книгата сред тях. И мисля, че изгодата на първите милиарди е феодализмът, но на вторите е свободата. И предпочитам нея. Не победи ли тя, книжният пазар ще продължи да се свива, докато не изчезне съвсем. И докато праводържателите-феодали не си преместят капиталите в друг бизнес, а творците не получат окончателното доказателство дали са в една лодка с праводържателите, или с читателите си. И кой през цялото време е бил техният истински враг.
… Писал съм това неведнъж. Извинявам се, че се повтарям. Просто е… важно. За да ги има Книгите, каквито ги познаваме. За да ни има нас, Хората на Книгата, каквито се познаваме. И в крайна сметка, за да го има светът. Какъвто си струва да го познаваме.
Мисионери ми е любим разказ. Много благодаря за превода.
За останалото тотално не си прав. Това не е Епъл. Феновете не стигат, за да се поддържа бизнеса. Печалбата е на път да падне под санитарния минимум.
Тогава “гадните издатели изденици” просто ще се изтеглят в друг бизнес. А писатели и читатели свободно ще си общуват в Интернет. Без да има бизнес в това.
П.С. Изчакай с мантрата няколко месеца, да се преброят продажбите. Иначе за Любо Николов и аз бих наддавал. Просто на нашия пазар не останаха сериозни автори /за талантливи и не мечтая/. След като Георги Господинов и Калин Терзийски са “връхтъ на сладоледа”.
здрасти,
за бг авторите съм съгласна – по съвсем други причини де, но все пак съгласна.
с преводната литература става доста сложно – тези, отворените, големите западни издателства, които уж вярвали в свободното разпространение, отказват да дадат електронни права с аргумента “при вас много се краде, няма да стане”.
и това ти го казва човек, работещ в издателство от години
в интерес на истината, Либ.ру не е адекватен аналог на Читанка.
Виж внимателно главната страница.
аз предпочитам http://flibusta.net/
а новите си неща ще публикувам директно в Читанка.
Сега пак се позабави довършването им заради един масивен превод, но няма страшно, хем ще са по-изпипани (надявам се).
Примерите, доказващи, че си прав, са много. Ще добавя само още един.
Всяка от 11-те части на “Плажният дневник на една кифла” на Ина Герджикова, публикувани първо онлайн в Уебкафе.бг, е четена минимум 50 000 пъти, някои – и по 100 000 пъти. През май текстът бе отпечатан (с известни добавки) в самостоятелна книга. На премиерата на панаира на книгата в НДК видях нещо, което не съм виждал досега – опашка от сигурно 100 души, чакащи за автограф, все едно става дума за американски бестселър. Не помня какъв беше тиражът, но сега за Коледа издателството пусна допечатка втори тираж.
Да казвам ли пък колко блогъри вече могат да се похвалят със своя книга – съдържаща неща, публикувани първо именно онлайн и донесли им популярност, която да заинтересува и традиционните издателствата?
@Иван Богданов: Очевидно в Русия е Епъл… Печалбата ще падне под санитарния минимум единствено когато книгоманите паднат под санитарния минимум – вече писах, продажбите се крепят на тях. Останалото мисля че се вижда достатъчно добре.
@sedd: Големите западни издателства хич не вярват в свободното разпространение. Сред издателите точно те са най-близо до праводържателството като интелектуален феодализъм, мантрата “най-злият враг на писателя е читателят” тръгна точно от тях. В България узрелите за интелектуален феодализъм хора са шепичка, ако и доста влиятелна и агресивна. А немалко от най-категоричните му противници са точно издатели – Хора на Книгата.
@Шаркан: Да видим как ще стане с издаването. В Русия трябваше 15 години читателите да имат достъп до всичко, за да се отгледа масово поколение Хора на Книгата, което да е готово да плаща и за неща, които може да открадне. А ние през това време буквално изкоренихме нашите Хора на Книгата. Чудя се дали няма да ни трябват и повече от 15 години, за да си отгледаме такова поколение…
@Ники Русиновски: Примери наистина много, но… когато парите говорят, фактите мълчат. Ей затова ни трябват издатели като Човешката библиотека, които да не гонят интелектуален феодализъм и да не вярват на лъжите за читателя като враг на писателя. Само че за да просъществуват пък те, трябва да им се изгради разпространителска мрежа. А в България, където има двама разпространители монополисти, дето искат 40-50% търговска отстъпка от коричната цена на книгата, ще стане трудно. Ще иска много, ама страшно много тичане по дребни будки и книжарници, убеждаване да пробват, създаване на връзки… Не се ли погрижим ние лично да си изградим тази разпространителска мрежа, тя нито ще падне от небето, нито ще ни я донесе Дядо Коледа. А без нея ще го бъде единствено интелектуалният феодализъм.
В Русия е лесно. При 260 милиона население все има 100 000 фена да купуват.
Тук са само 100.
Иска ми се да си прав, много ми се иска.
Ако ставаше да се издържаш само от фендъма и Аргус, и Квазар щяха да са на пазара още.
Разпространителска мрежа няма да има никога вече на нивото на 90-те.
Причините са много, основната една – няма пари в това.
П.С. “Плажната кифла” е нещо друго. Питай Лазаровски за разликата в продажбите на “Завладей българките” и “До ада и назад”…
Но, да – нетът е невероятно място за реклама.
Като цяло съм твърде съгласен с аргументите ти, с една уговорка… не е много ясно дали след договаряне с издателите, новите творби на Любо Николов ще продължават да бъдат достъпни в блога. За приказките занапред вече е ясно, че няма да излизат там… за каквото ще последва от “Елесар”, ще видим.
@Иван Богданов: Населението на Русия е 140 милиона. Нашето е 7 милиона – 20 пъти по-малко. Ако те продават 100 000 тираж (а дори руски автори при тях често продават над милион), ние трябва да продаваме поне 5000 тираж – иди го продай, де…
Пари в разпространението има достатъчно, за да се издържа. Няма достатъчно за Мерцедеси и ланци, ако няма монопол. А като проима монопол, доста бързо пронямва вече и за издържането. По причината, за която разказах…
Реално в нещата има два въпроса. Единият е дали плюсовете от Нета като реклама са повече, отколкото минусите му като непродадена стока. Ако ще слушаме реалността, а не мераците на някого да стане феодал на гърба на лековерността ни, е различно в различните държави. В богатите със стабилна средна класа плюсовете са много повече от минусите. В мизерстващите без средна класа, като тук, са горе-долу наравно: за лоши произведения минусите са повече (на тях нета като реклама не им е от особена полза), за добри плюсовете са повече.
Вторият и по-важен въпрос обаче е дали плюсовете от поддържането на читателството са повече от минусите от непродаването (където те са повече от плюсовете от рекламата в Нета). В крайно мизерстваща държава, за слаби произведения и много краткосрочна перспектива може да се мисли дали минусите не са повече. В дългосрочна перспектива обаче минусите от неподдържането на читателството са колосални: именно те докараха българското книгоиздаване дотук, повече от всичко друго. А най-лошото е, че няма как да се преодолеят за година или две. И понеже няма как, много хора тръгват да доодират вместо да стрижат, че може да е за последно. И с това го правят последно…
В момента читателството като навик, хоби и явление у нас е болник в терминално състояние. Не вземем ли енергични мерки да го съживяваме, независимо какво ни струват, болникът ще си угасне. И тогава, ако искаме да вадим хляб от книги, ще трябва вече не да крепим болник, а да съживяваме мъртвец. Пък за тая цел трябват способности, несрещани от бая време…
@Аспарух: Любо вече видя какво му води издатели, а при какво всъщност не щат да му издадат нищо. Оттам нататък или ще е още по-открит, и ще издава още повече, или ще се скрие отново, и скоро превеждането от тъмно до тъмно ще остане единствената му надежда да яде. Изборът си е негов.
Григоре, Словото го основахме 1998, Буквите 2001.
Говоря ти на база 10 годишен опит какво и как. Принципно си прав и изглежда добре. На практика нещата са по-различни.
Всичко е в дозата – доколко да облъчваш и доколко да запазваш непубликувано.
Ще ти дам пример – Стефан Кръстев /Цефулес/. Ръцете са по-бързи от разума – докато го напиша го публикувам. Нивото, особено в началото, доста високо за Бг.
Първа книга – огромен успех, в пряка конкуренция отвяхме Недялко Йорданов на съседния щанд.
Втора книга… – купена по-скоро защото е негова. Оттам нататък, след 7 книги и 4000 разказа в нета нещата са печални.
“Неподдържането на читателството” не е следствие, а причина. От 2001 насам в България има масово публикуване на литература в различни сайтове, включително и такава на доста добро ниво.
Темата е много дълга, а лошото е, че не си запознат с нещата в кухнята. Калин се плъзна по периферията и се отказа да се занимава с хартиени книги.
П.С. Като цяло книгоиздаването си е бизнес като всички други. Ако не носи пари по-скоро ще престанат да се вкарват в него, отколкото да се тръгне като Миткалото да се буди народа. Човек, който успява да продава книги в България може да продава практически всичко друго, школата е жестока.
П.П.С. Щерката току що си дойде от Париж и разправя такива неща за книгоиздаването там, че ми идва да емигрирам на момента.
Иди им го набий и в канчетата на родните кинаджии. За конкретния филм има много спорни мнения, ако не го изгледам свободно мисля че няма да рискувам с кинопрожекция или закупуване на ДВД.
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1159169
Да се надяваме, че и тях ще ги застигне просветлението някой слънчев ден. Аман от пъдари дето замахват с гегата.
@Иван Богданов: Вярвам ти, че имаш опит в издаването на книги, но в разбирането на тази връзка е доста трудно да се има опит. Извън това, просто посочвам очевидното. През повечето от изминалите 20 години (през поне 15 от тях) в Русия можеше да се намери с едно просто търсене в електронен вид едва ли не всичко издадено на този свят. В България – ако четеш на руски и имаш достъп до руско прокси. Съответно, в Русия след 20 години читателството е запазено почти 100%, а в България е загубено почти 100%. Не зная как е възможно да отрича човек връзката…
@JJ: Родните кинаджии са напълно узрели за интелектуален феодализъм – питай Калин, беше с мен на една среща в Министерството на културата. Тяхната мечта е за всяко надомно гледане на филм да плащаш като за в кино, по възможност съобразно броя на гледащите. Погледни netcinema.bg – 2.40 за еднократно гледане на филм… Мечтаят си продажбите на DVD-та да бъдат забранени, а за отваряне на видеотека да се лежи доживот. Без да се замислят, че стане ли дори малка част от това, със зрителството в България ще стане каквото стана с читателството.
(Положителната страна е, че няма свестни хора, които да издават филми, че да се дърля после с тях тук…)
Приятел съм с председателя на Дружеството на московските писатели – Максим Замшев и с ръководителят на творческия фонд Бояринов. Последно говорихме по темата във Варна през май месец. Нещата са далече от това, което си мислиш. Освен това, както ти посочих и по-горе, в България по литературните сайтове от години си е публикувано свободно почти всичко. Преди читанката имаше и безмонитор и други библиотеки /не забравяй и Словото/. Никаква връзка няма между едното и другото. Освен целенасочената държавна политика за неграмотно населените /на никой не му трябват мислещи хора/, масовото книгоиздаване и четене умира поради изчерпване на модела.
П.С. Владимир Завикторин, актьор от Таганка, ключов персонаж в “Бригада” с голям труд продаде 300 броя от книгата си. Изчакай и резултатите от Любо.
В БЪлгария някои неща просто не работят. Дарителството е едно от тях /под 1,5% при над 60% в западните държави/. Тоя начин на книгоиздаване си е чисто дарителство.
@Иван Богданов: В България по литературните сайтове от почти 20 години не е публикувано почти нищо от това, което излиза на хартия. В bezmonitor.com бяха предимно моите стари текстове от SF&F BBS – от над 1000 заглавия, издавани на година, надали всяка година се е издавало някое, което го има там. В “читанката” за около година-две влизаха по-нови текстове, пак далеч не всичко издавано, и с голямо закъснение – сега пак не се вкарват книги, издавани преди по-малко от 2 години. Извинявай, но все пак не съм седял в пещера без Нет последните 20 години. Да превръщаш Нета в алтернатива на книжното издаване, вместо в помощник, е рецепта да отучиш хората да си купуват книги, вместо да ги научиш. А при положение, че в Нета всичко е старо, е рецепта и да ги отучиш да четат…
За Русия – помня как преди няма пет години Перумов закръгли почти два милиона продажби, не помня от коя от бозите му. Вярно е, че нещата му са писани да са ширпотреба, но все пак. И за други издания знам, че са продавали над милион – това без да съм имал особен интерес към темата. А че некачествените и без реклама книги няма да се продават – очакваш да е иначе ли? Завикторин може да е гениален актьор – това изобщо не значи, че е добър писател, или че книгата му е била рекламирана добре. Той и Хю Лори издаде някаква книга, която се провали с трясък и в Англия и САЩ, пък разни други писатели продават милиони. Няма как да е довод.
За дарителството – много искам да зная един случай, когато то е стигнало 60% някъде на Запад. Само един. Вярно е, че в България е по-ниско оттам, но нека говорим с реални числа. Иначе просто няма как да се разберем.
А за продажбите на Любо – докато не го пусна в Нета, нямаше никакви шансове да го издаде. Въпреки че издателите очевидно нямаше от какво да се боят. Равносметка от продажбите: 0. Откакто го пусна, хем се намериха издателства да се съревновават да го издадат (въпреки че го има в Нета), хем и за други негови книги почнаха да се появяват шансове да излязат. Така че колкото и да продаде от него, ще е повече, отколкото по стандартната рецепта.
Празници, Гри! С припомняния, прозрения и усмивки!
(То какво друго прави празниците и пълни резервоарите на духа ни… :D)
@Григор – сега се зачетох детайлно в netcinema.bg и неговите условия. Предполагам че използват някакъв тип watermarking за да персонализират стрийма към всеки отделен потребител. Явно така са “заловили” потребителите, които са го качили в Арена и Замунда. Не просто феодали а и изключително нагли хора.
От netcinema.bg “Видеото, подадено към всеки отделен потребител, е маркирано с уникален номер и в случай на изтичане в друг сайт или на друг носител, може да бъде проследено обратно до потребителя”. Чудя се ако се преконвертира дали този номер няма да изчезне.
Най вероятно са си прави за себе си , България сме малък пазар и всеки зрител е важен. От друга страна такива полицейски хватки не ме кефят. Още една причина да не гледам легално филма – не обичам да финансирам полицейщина.
@JJ: Аз в такива случаи процедирам още по-просто – изобщо не гледам филма, нито легално, нито нелегално. Нека netcinema.bg ме проследят и ми пратят полиция и съд за това. И обяснявам на познатите си защо не го гледам. Те имат право на своя избор как да постъпят, точно както аз имам право на моя. И без това напоследък гледам по не повече от десетина филма годишно, най-често по телевизията – мога да си позволя да избирам какво да гледам, и какво не. Да му мислят длъжните да изгледат всичко…
търсех тия дни Стоян МИХАЙЛОВСКИ “Книга за българския народ”
тц.