В очакване на Годо

Днес реших да си купя USB MP3 плейър. (Честно казано, диктофон щеше да ми е достатъчен – но не видях да върви без плейъра.) Прегледах ценовите листи на няколко доставчика – най-богат избор предлагаха “Мост компютърс”. На колата – и там.

Не бях пазарувал от “Мост” от години. Отвътре офисът им изглежда абсолютно впечатляващо – десетки удобни бюра, зад които седят дилъри. Почти всички бяха свободни, и разсеяно зяпаха тавана. Насочих се към най-близката.

– Извинете, бих искал да си купя…

– Ей там, в дъното, при онези двама дилъри.

В дъното имаше две отделени по-настрани бюра, пред които се редеше опашка. За щастие, от двама-трима души. Въздъхнах и зачаках реда си.

Редът ми започна с това, че в момента, в който сядах на стола, момиче от персонала притича отнякъде и кимна на дилъра:

– Оня със записвачката дойде чак тук да си търси СД-то към нея. Трябвало да има. В момента говори със склада, нищо чудно след това да дойде и при теб.

– Хубаво. Аз какво да направя. – обяви флегматично дилърът и се обърна към мен индиферентно. Помислих си, че една хубава и слънчева усмивка би била далеч по-вдъхновяваща.

– Извинявайте, бих искал да си купя USB памет с MP3 плейър.

– Нямаме.

– В ценовата ви листа, и на сайта ви пише, че имате…

– Съжалявам. Нямаме. Друго?

– Ами… Имате ли само USB памети, без MP3 плейъри?

– Вижте в коридорчето към тоалетната, изложени са, изберете си.

След малко налучкване открих коридорчето към тоалетната. USB памети там нямаше изложени, но затова пък имаше 4-5 вида USB MP3 плейъри. За съжаление, само най-високоценовите варианти. Върнах се при дилъра.

– Извинявайте, там няма изложени памети. Затова пък има MP3 плейъри.

– Точно така. Нали такъв искахте, затова и ви пратих там.

Този ден не бях смогнал да закуся или обядвам, така че възможността някой да ми е сипал ЛСД в яденето отпадаше. Вгледах се много внимателно в дилъра. Разширени зеници – няма. Характерните кръвоносни съдчета в склерите – няма. Наркотичния ситен тремор на ръцете – няма. Характерно положение на главата – няма. На алкохол не мирише, на марихуана – също. С една дума, никакви признаци да се е напушил или надрусал.

– Добре де, така или иначе, тези са ми скъпи. Възможно ли е да си купя някаква USB памет? Само памет, без MP3 плейър.

– Имаме. На A-DATA, двайсет и осем долара, метален или гумен корпус.

– Гуменият ми харесва като идея. Може ли да ги видя?

– Ето снимката. – Той завъртя екрана към мен. Наистина имаше снимка, но така направена, че не можеше да се различи дали един от елементите е халка за закачане, или емблема върху корпуса на пръчката.

– Благодаря ви. Това халка за закачване ли е, знаете ли?

Той се вгледа за момент.

– Не. Не зная.

– А дали е възможно да го видя, преди да го купя? Ще ми е много неудобен, ако е без халка.

– Не знам.

– Не знаете мога ли да го видя ли?!

– Ами може би в склада, само че там няма да ви го дадат, преди да си го купите.

– Добре, не може ли да поискам да го видя, преди да го купя?

– Няма да ви го дадат, преди да си го купите.

Почнах да кипвам. Денят ми беше наистина натоварен.

– Вижте, не съм дошъл тук да чакам Годо, за да разигравам театър на абсурда. Мога ли да видя каквото продавате, преди да си го купя, или трябва да избирам котка в чувал?

– Не знам.

– Добре. Може ли да говоря с началника ви?

– Началника ми?

– Началника ви. Ако не сте вие мениджърът на фирмата, вероятно имате началник. Бих искал да говоря с него.

– Ей там. – Той кимна по посока на гишето “Информация”.

Отидох там, за да намеря в гишето служителката от преди малко.

– Извинявайте, може ли да говоря с началника на дилърите?

– Какъв началник? За какво ви е?

– Началникът на дилърите. Трябва ми. – За какво, се надявам да разберете веднага след разговора, добавих наум.

– А-а, няма го! Няма го!

И на лицето й грейна точно тази усмивка, която бих се надявал да видя от дилърите – слънчева и преливаща от щастие.

Излязох си. Отидох до колата, седнах в нея, след което се насмях така, че коремът ме заболя… Не беше честно да се надсмивам над нещастието на хората, но не издържах.

Господи, в какво ли трябва животът да е превърнал някого, за да бъде това, което видях с очите си?! Колко ли тормоз трябва да му е стоварил, как ли трябва да го е осакатил…

И да, не съм съгласен такива хора на свой ред да тровят пък живота на другите – но ме беше гнус да вдигна там скандал. Представете си от каквото най-много ви е гнус – ето такова нещо изпитах. Съжалявам. Очевидно не ставам за добър юнак, и за човек, който оправя света. Съжалявам.

А колкото до “Мост” – надявам се началникът там скоро да се върне. Иначе аз ще страдам – опашките за пазаруване другаде скоро ще пораснат, и ще чакам повече…