За днес беше насрочен поредният протест срещу АКТА. Позамислих се дали да отида при положение, че все пак придвижването на споразумението уж е спряно в България. След това сметнах, че сигурно огромният процент от хората ще решат същото. А е добре да се знае и вижда, че опитът да бъдем продадени тайничко не е забравен. Че из пепелта тлеят въгленчета, и при нужда протестът може да пламне отново. Достатъчно буен, за да реши нечии политически съдби. Защото излизат да протестират малко хора, но преценяват как да гласуват вече не толкова малко. И се надявам с времето да стават и повече.
На Паметника на Съветската армия се събрахме не повече от 100-150 души. И сигурно към толкова полицаи. По навик ги държах под око. Имаше и кисели заради излишната съботна работа, но повечето бяха в добро настроение и разположение към протестиращите. Мисля си, че момчетата с униформи все повече виждат себе си не като кучетата на властта, а като пазителите на народа. (Да, винаги ще се срещат и корупционери и психопати-комплексари, както навсякъде, но не са мнозинството.) Бавно и постепенно, промяната в мисленето тече.
Присъстващите бяха… ами, постоянното присъствие на митингите срещу безобразия в Интернет. Мярнах Ники Ангелов да снима, видях Асен Генов да дава пространно интервю. Любомир Николов пък даде към четири. И ме смая колко точно е хванал идеята на АКТА: “Влезе ли в сила това споразумение, единственият начин да си “защитя” правата ще е да ги продам на безценица на някой голям…” Ех, ако това го бяха разбрали повече творци. Лъжите, че АКТА защищавала тях, щяха да бъдат издухани като дим.
Към 11:30 тръгнахме към Народното събрание. Постояхме и поскандирахме пред него, след това обиколихме по “Раковска” до “Александър Невски”, където естрада и музикални групи се готвеха да превърнат протеста в концерт. Наложи се обаче да си тръгваме с Ели – и двамата имахме спешна работа. Заобиколихме опънатата лента (насочени от един невероятно учтив и услужлив полицай… ей богу, такива хора могат да накарат дори стар циник като мен да повярва, че полицията наистина се грижи за нас) и тръгнахме към къщи.
Докато шляпахме из локвите обаче, аз замислено се зазяпах под краката си. И на едно място не издържах, спрях и клекнах да съзерцавам гледката.
Натрупаната около едно дърво огромна купчина мръсен сняг бавно се топеше под слънчевите лъчи и по тротоара тръгваха струйки кристално бистра вода. Тук-там правеха неголеми локвички, в които се отразяваше синьото като на картинка небе, и още голите клони на дърветата, и внезапно придобилите цвят сгради наоколо. А по дъното на локвичките се виждаше с подчертана кристална яснота всяка песъчинка, всяко зрънце в тротоарните плочи. Сякаш за момент диоптрите, астигматизмът и умората на очите бяха изчезнали. Отишли някъде далече-далече и отвели със себе си претовареното ежедневие с бързането, грижите и ядовете. Внезапно отново се чувствах дете, което гледа света с широко отворени и удивени очи, и вижда всичко за пръв път. Ново и чисто, неповторимо и уникално, пъстроцветно и истинско, всяка прашинка прелива от приказки и асоциации, всяко камъче е едновременно хиляди неща, дори без да престава да бъде в същото време себе си.
Случаен минувач разсеяно стъпи в най-близката локвичка и я изпълни с вдигната мътилка. За момент премигах – толкова грозно и опустошително ми се стори. Но веднага след това забелязах как бистрите струйки навлизат смело в мътилката и постепенно я отпращат и отнасят. Уж тънички и слаби сред нея, но непоколебими и с това непобедими. Уж едва-едва, но зазяпаш ли се за момент другаде, след малко са прочистили всичко и са му върнали изворната бистрота и свежест. Готов си да се закълнеш, че си е било чисто откакто е сътворено, че е създадено не от вода, камък и кал, а от нещо по-специално, по-истинско. Нещо, което сме забравили, че съществува. Или пък сме го виждали само отдалече и не вярваме, че има как да бъде пред нас и до нас.
Изгледах купчината сняг. Беше кална и грозна, приличаше на някогашната искряща пухкава бяла пелена колкото сбръчкана старица прилича на красива девойка. Но не толкова отдавна е била искряща и пухкава. Сега вече не е, но бистрите й води пречистват и обновяват всичко по пътя си… Скоро от нея ще остане само калта – тленна останка на някогашната красота. Но водите й ще са пречистили и отмили много и много по пътя си, и ще се връщат отново и отново, като бистър дъжд или пухкав сняг, докато този свят го има. А калта ще се слегне и ще стане отново земя, която ражда цветя и дървета, посеви и романтика…
Какво му трябва на човека – почти нищо. Само една най-обикновена пролет.
Какво нещо е разликата в мисленето.
Аз пък на няколко пъти си помислих, че кометите се състоят от нещо подобно.
@Любо Николов: Продължи още мъничко логиката, и разликата ще изчезне – двете линии ще опрат в едно. 🙂
мда…
желанието за сигурност е на път окончателно да изяде усещането ти за свобода, Гриша
стремежът да намираш смисъл в безсмислиците те тласка към такъв конформизъм, че малко време остана сам да не можеш да се познаеш
тъжно
(утре “пазителите на народа” ще получат съответната заповед – и тогава не с мозъка си, а със смазаните бъбреци ще проумееш кое какво е.
В един предишен запис цитирах Мусолини: “Някои хора проумяват истината, когато тя ги смаже”.
Никак не ми се иска точно теб да видя разбиращ на такава цена)
@Шаркан: Напълно съм склонен да вярвам, че заповядат ли им, ще ме пребият. Въпросът е как те осъзнават себе си извън заповедите – защото така се държат извън тях.
Знаеш, че възприемам себе си не като революционер, а като просветител. И най-успешната революция, ако хората не са просветени вече, довежда до положението отпреди нея. А тази промяна в полицаите е част от тяхното израстване и просвещаване като хора. Естествено е да й се радвам.
няма никакво значение как се осъзнават. Извън заповедите те не са полицаи. Но изпълнявайки заповеди, себе си и семействата си хранят. И точно както те гледат, уж със симпатия, сега – утре без капка угризения ще те пребият, а дори и ще се престараят – иначе няма премиални, надбавки и други благини.
Просветителят хвърля светлина върху проблемите, Гриша.
Не създава мъгла от илюзии и добри пожелания.
Хората правят това, което авторитетите им казват. Дори и когато това, което трябва да направят е лошо. За справка – експеримента на Милграм.
Днес получих това по пощата… Евала на автора, макар че отново не пишеше кой е той/тя…
************************************************************************************
И така, представете си 2018 г. Обикновено софийско жилище.
– Тате, може ли да смъкна от сметката ни 99 долара? Трябва да купя една книга.
– Така ли? Коя книга?
– Ами, на тоя… Вазов. “Под игото”.
– Че защо ще я купуваш? Имаме я.
– Супер! В кой файл е?
– Какъв файл? Ей я на рафта, третата отляво.
– Пфу! Та тя е на хартия!
– И какво от това? На твоята възраст четох от нея.
– На твоята възраст, значи. Че тук няма търсене! Как да си намеря нужните ми цитати, а? И аудио-съпровод няма. Нито анимирани картинки. Тъп текст, не може даже шрифта му да смениш. Луд ли си? На училище ще ме скъсат от подигравки. Чети си я ти!
– Добре де, ето ти я тук на DVD. Преди петнайсетина години го купих…
– Какво?! DVD?! И с какво ще я разчета тая антика, според теб? Че тя е за музея на технологиите. Още малко и на перфолента ще ми го предложиш тоя Вазов!
– Като си толкова умен, защо не потърсиш в мрежата и не си я смъкнеш безплатно?
– Да смъкна безплатно книга?!
– Естествено. На Вазов авторските права са изтекли отдавна. Все ще да се търкаля някъде.
– Тате, абе ти…? Като ти си бил малък, в началото на века, може и да е можело да смъкнеш всичко безплатно. Не си ли чул, че вече от пет години авторските права върху книгите са продадени за вечни времена на Американската асоциация на книгоиздателите? Или искаш и мен да напъхат в затвора доживотно като ония от сектата за свобода на информацията?
– Че Вазов е българин! Какво общо имат тук американските издатели?
– На кой му пука? Ти случайно да не си антиглобалист, а?
– А, не, не, разбира се!… Виж, сине, грехота е почти сто долара да дадем за някакъв файл. Защо не помолиш някой съученик да ти го даде, да го прочетеш? Все някой ще го има. После пък ти ще му дадеш някой твой.
– Да, бе! И като ми дадат техния Вазов, къде ще го чета?
– Как къде? Те тяхното си копие у тях си, ти тук, на компютъра…
– Абе ти си съвсем изостанал. Книга може да се чете само на този компютър, от който е купена. Пък и поляризацията ще е различна… Накратко, тате, давай парите. Ще си купя нормална книга.
– Добре де, ето ти еднократна парола за теглене на 99 долара от сметката ни. По наше време това бяха бая пари…
– Платих я. Thanks.
– Дай и аз да я видя тая книга… Какви са тия картинки? В оригинала нещо май ги нямаше.
– Реклами, как какви. Без тях книжката струва 699 долара.
Екранът пъстрееше от мигащи обяви: “Дърводелски услуги – Марко и син”. “Истинските юнаци ползват нашите хранителни добавки!”. “Рекламна служба `Метоха` – моментална известност навсякъде!”. “Кредити изгодно, ниски лихви”. “RADA-LESSONS.COM – всичко, на което може да ви научи разкрепостена млада учителка!”…
– А текста защо го няма? Трябва да се изчака да изчезнат рекламите ли?
– Ти от Луната ли си паднал? Има да си чааааакаш… Текстът трябва да се чете през поляризационни очила. Без тях се виждат само рекламите.
– Това пък от кой зор?!
– Как от кой? За да не може книгата да се чете незаконно, естествено. Купил съм си аз примерно книгата, платил съм си, а пък някой стои зад мен и я чете над рамото ми, без да си плаща – как я виждаш тая…
– Пълни глупости. Ако и аз си сложа очила?
– Голям смешник си. Текстът се вижда само през моите очила. Твоите ще имат друг код на поляризацията.
– Добре де, дай ми твоите, да я видя тая книга…
– Как ще я видиш? Нали очилата няма да ти разпознаят ретината. Ще видиш само съобщение, че си сложил чужди очила…Тате, стига си ми пречил с твоите глупости! Трябва бързо да чета, докато не е изтекъл лицензът на книгата. Иначе, ако не искам да се самоунищожи, трябва да доплащам за свръхвреме. Не ми пречи, чета……
След 2 часа:
– Уфф. Привърших я най-сетне.
– Какво? За два часа си изчел “Под игото”?
– Естествено. И за един щях да го прочета, ако не бяха рекламните паузи.
– Тая не я вярвам. Я ми кажи, кой е Заманов?
– Кой?!
– Яснооо. Кой е тогава Боримечката?… Кириак Стефчов?… Чорбаджи Марко поне?!…
– Откъде да знам бе, тате! Четох Home Edition. Там е само това, дето Огнянов и Рада се харесаха, и после башибозуците ги убиха. За останалото трябва да се купува Professional, или може би даже Enterprise Edition. Всичките ни пари няма да стигнат…
– Уфф… Ум не ми побира накъде е тръгнал тоя свят!
– Тръгнал ли?! Стигнал е вече! Тръгнал е бил по твое време, тогава е можело да го спрете…
Авторът е незнаен руснак, ама знам, кой е преводачът:
http://www.gatchev.info/blog/?p=294
Ха-ха, Божо – благодаря 🙂
Трябваше да се сетя може би 🙂
Ама много на място!
А да знаете нещо по този въпрос?
http://kafene.net/news.html?fb_990998_anch=22812570
Какво, къде, кога?
Благодаря!
@Гошо: Ако съдя по описанието, е типично rebel without a clue. Бунтуваме се, ама и на нас не ни е ясно срещу какво точно – да не говорим пък че нито ни е ясно как да го оправим, нито имаме някакво желание да свършим нещо. Всички са маскари, бой по всички и нещата ще се оправят…