Развитието на технологиите, или на обществото ни, или дори на човечеството като цялостно явление, понякога преминава през ключови, “фокусни” точки. (На английски често ги наричат “nodal points”.) От развитието на събитията вътре в тях зависи накъде ще тръгне развитието на голям аспект на човечеството. Един от любимите ми автори (и дарен с умението да забелязва фокусните точки) – Уилиам Гибсън – например сочи като ключова фокусна точка в началото на 21 век 11 септември 2001 г. Тоест, взривяването на кулите-близнаци в Ню Йорк. Това събитие вдигна огромен шум и промени развитието както на международните, така и на социалните отношения. (Например даде безпрецедентни права на правителствата и силовите институции в името на “сигурността”.)
Преди няколко дни се случи едно друго събитие, което според мен е една не по-малко важна фокусна точка в развитието на човечеството. Френският филм “Артистът” взе 5 Оскара.
Не, не се шегувам. Всъщност, по американските критерии този филм е американски – сниман е в САЩ. Просто е малко особен филм – както вероятно всички вече знаете, това е черно-бял ням филм. И това, че получи един куп награди (както и на кажи-речи всички други големи световни филмови фестивали), според мен иде да покаже някои важни неща. И да промени много повече, отколкото подозираме.
“Артистът” демонстрира, че “по-малкото е повече”. Какво толкова ли? Ами, светът около нас е буквално съграден на принципа “по-малкото е по-малко, повечето е повече”. Но в момента все по-остро се усеща, че няма как да има повече за всички. Начинът всички да са доволни ще е достатъчно хора да открият, че и по-малкото може да е повече – и ако някой им посочи как да поемат по този път… Е, “Артистът” е в това отношение една огромна пътна табела.
Първото, което всеки филмов критик (освен набедените) забелязва в този подход, е че супер-дупер-хипер ефектите все повече са скривали актьорската игра. И че премахването им (и на куп други лъскавини) помага тя да бъде видяна и оценена. (Ако и актьорите не са набедени – но нито Дюжарден, нито Бежо са.) “Артистът” поднася на зрителите, свикнали с добре сдъвкана попара, истинско ястие. Напомня им, че има неща, далеч по-вкусни от попарата. Толкова по-вкусни, че да си струват дъвкането. Колкото и да е непривично отначало.
По-интересен обаче е страничният ефект, останал незабелязан от повечето критици. Да снимаш ням филм, че и черно-бял отгоре на всичко, е несравнимо по-евтино от супер-HD 5D-ефектите. (Всъщност, и да направиш с компютър такъв филм е много по-лесно.) Става възможно да заснемеш подобен “минималистичен” филм и без да имаш финансовата мощ и базата на Холивуд. Кръгът на възможните творци на филми се разширява рязко – до степен да могат да се справят дори не твърде голяма групичка ентусиасти. И холивудските магнати скоро може да се окажат в положението на изправените пред Интернет вестникарски магнати. А талантливите, но бедни – да получат реалистична възможност да се докажат. И “Артистът” ще бъде един от техните вдъхновяващи примери как и с много малко може да се постигне много.
Резултатът е, че талантът престава да е собственост реално само на шепичка свръхбогати. Както Интернет напълни света с купища глупости, но и създаде неща като Уикипедия, YouTube и още много полезни сайтове, така отприщеното творчество може да създаде купища некачествени филми – но между тях и много непознати досега нива на майсторството.
Дали това ще се случи? Може би да. Може би не. Най-вероятно – в някаква степен. Но дори ако степента е малка, тя ще покаже на хората, че не са винаги зависими от големите. Че могат да търсят свой собствен път и да се справят каквито са.
Тук идва вторият ключов ефект на “Артистът” – било пряко, било чрез вдъхновен от него успешен минимализъм. За да го обясня обаче, ще трябва да се взрем за малко в бъдещето.
Все повече експерти се чудят дали мобилните телефони няма скоро да станат неразделна част от нас – примерно присадени под кожата и свързани направо с мозъка. Аз пък се чудя дали няма скоро ние да станем неразделна част от мобилните си телефони. Защото все по-добрите елементи на ИИ в тях и връзките с “облачните центрове” ще продължат да ни дават възможност попарата да е все по-сдъвкана. Кеф ти “зъркелите” на Иван Попов (още един от тези с усета за фокусните точки). Кеф ти възможността да съхраняваме “облачно” било спомени, било дори части от личността си (както обикновено, без да сме прочели EULA-то). Кеф ти възможността да “се изключим” за работния ден, докато “облакът” управлява тялото ни да работи вместо нас – голям кеф, а?…
Не знам дали ще стигнем до чак такива апокалиптични сцени, но идеята вероятно е ясна. И все повече хора вероятно няма да я приемат. Наскоро си дадох сметка, че умишлено не си купувам смартфон – ползвам най-прости и дървени мобилки. За по-сложното си имам лаптоп, голям и неудобен, но все пак компютър, а не джаджа. Универсален, а не специализиран… Все повече хора вероятно ще избират простото пред сложното. Или поне това, което скрива сложността. Простичък и спокоен живот като през 19 век, а не инфарктният ритъм на 21 (но ако може все пак със здравеопазването на 21). Пържола, която изисква рязане и дъвкане, а не попара. Работа на бюро, сред писалки и хартии, а не бесен темп във виртуалното пространство, жакнати чрез мозъчен имплант… И “Артистът” и вдъхновените от него неща биха могли да са идеологията и художествената мотивация зад този избор.
Какъв ще е резултатът ли? Примери за него има и днес. Амишите в САЩ са един. Стиймпънковите общества в Англия – друг. В крайна сметка, вероятно ще се създадат различни общности, привързани към един или друг тип общество, взаимоотношения и мироглед (аз наричам всичко това заедно “тезаурус”). Дали тези общности ще стигнат мащаба на истински общества, със свои икономики и т.н., не зная. Но и да си останат просто “клубове по интереси”, пак ще е интересно.
И може би полезно.
Григоре, датата е единадесети септември, а не девети ноември. 🙂
Колкото до темата на поста – и на мен не ми харесва централизацията на информацията. Чудя се какво някои хора биха могли да направят с нея особено ако хората им я сервират сами, а не се налага да я събират оттук-оттам.
Приветствам обсъждания на общочовешка проблематика. От това имаме нужда, за да излезем от сковаващия ни провинциализъм, да намерим най-сетне истинското си мяст в света, да разберем кои сме ние и за какво се борим. Залитанията на тази основа винаги са ни вкарвали в беля, и като народ, и като индивиди. Искам да споделя много мисли тук и сега, но се налага да излизам.
После пак.
тия общности и клубове по интереси си ги има в интернет и сега
малко съмнително ми се вижда да се съберат и да живеят заедно
Гриша, както от Аватар изведе виртуалните актьори (любима твоя тема), така и от Артистът изведе тезаурусите (друга любима твоя тема). Съжалявам, но това е точно да вземеш нещо и да го накараш да отиде там, където са очакванията ти.
От друга страна, имаш и право.
Това, за което говориш в киното, вече се случи в игрите. Някъде от 2005 нататък се случи немислимото – отвори се пазар за двумерни прости игри; хората се пренаситиха от сложна физика, детайлна графика и “големи” заглавия. Най-интересното беше, че един от любимите ми дизайнери – Фредерик Рейнал, предсказа, че ще стане така още през 1999. Цитирам по памет: “Много скоро ще можем да постигнем 3D реализъм и тогава хората отново ще се заинтересоват от леки, двумерни игри, които позволяват фокусиране върху интересни идеи”.
Тогава, когато чух, че именно той казва това, първо се издразних на ретро носталгичното му изказване, и дори ми беше странно защо именно той говори за нещо такова (той е един от първите програмисти, които са направили игра с триизмерни герои още през 1992, и винаги се е стремял да развива триизмерните игри, макар проектите му да имат една характерна стилизация).
Също така реших, че това, което казва, няма как да стане – не вярвах, че ще постигнем такава графика толкова скоро, нито, че дори и да я постигнем, хората ще променят интересите си. А то взе, че стана – отвориха се редица пазарни ниши, достатъчно големи, че да създават разнообразие в пейзажа.
@gost: Извинявам се – така е, когато се пише по нощите 🙁 Ей сега ще го оправя.
@Делибалтова: Чакам с нетърпение. 🙂
@Longanlon: Че те и сега живеят заедно, в един и същи реален свят. За какво им е да са по-заедно? За да могат поклонниците на туземния живот удобно да сготвят и изяждат викторианците?
@Жилов: Очакванията ми не са особено големи. Просто следя какво става с любимите ми теми и откъде излизат в реалността. Не очаквам да завладеят света, ако това имаш предвид. 🙂 Както простите 2D игри ще имат своите ниши, но вероятно няма да изместят напълно сложните 3D-та, така и не очаквам разните странни тезауруси да покорят света. (Освен в драсканиците ми по темата “Едно възможно бъдеще”, но тя все пак е мислена да е база за художествени произведения, а не прогностика.)
Има си някои изначални принципи в нашия свят. Живеещият естествено човек ги долавя интуитивно. Според мен в не една област е доказано, че простотата е съвършенство. С минимални средства – максимален ефект. Универсално е.
Въпреки многото грешки и жертви, все пак човечеството се развива. Периодично залита в някоя посока, после в противоположна – като пияница, успяващ да се прибира някак всяка вечер. Така, няма да казвам с чия помощ, налучкваме верния път. Нормално е да открием свободата и щастието от простите неща. Те са истинските. Неестествено (и смъртоносно) е да сме ги забравили.
Татко, да е жив и здрав, преди няколко дена се чудеше на глупостта на съвременния живот, като го сравнява със селския живот преди 50-60 години. Способността да произведеш всичко необходимо за осигуряване на живота (при това най-висококачествено по днешни стандарти) наистина е гаранция за свобода и щастие. Затова и млади български семейства избират такъв живот на село.
Семейства, общности, народи и континенти с такъв начин на живот е имало винаги. За мен е интересно не разделянето на общности, това е познато. Нова е възможността да открием общочовешкия тезаурус. Простият и свободен начин на живот, в съчетание с достиженията на науката и технологиите са вярната стъпка към дома. Ще се харесва от все повече хора.
Григор, твоят пост ми дойде тъкмо навреме. Точно вчера открих при родителите си най-стария си лаптоп на 15 години (буквално compaq от 1997 г.!) и си го прибрах у нас да си играя на Red Baron и Heroes 2 под DOS. Понеже тази машинка няма нито LAN нито wifi нито даже USB в продължение на 3 часа не ме сполетя никакъв облак, докато на другото бюро киндъл-а кротко зареждаше нови реклами от Amazon. Но по-важното беше че открих забравен .txt файл от 2002 г. описващ впечатленията от първото ми напускане на България за Франция и САЩ – малко след 09.11 и все пак в момент когато светът бе много по-прост и разбираем.
И аз имах твоето впечатление, когато гледах “Артистът” – всъщност напомни ми четене на книга, защото усещах активност в онези центрове на мозъка, които извайват пропуснатите подробности докато четеш или гледаш ням филм. Същото е със старите пикселизирани компютърни игри от 90-те и с книгите-игри, които са наш български феномен. Проблемът с облак-попарата е че деактивира мозъка и упоява въображението. А човек без въображение е като плюшен тигър.
Григоре, макар че по-голямата част от размислите ти ми импонират, не съм съгласен, че „Артистът“ е доказателство, че с малък бюджет може да направиш голям филм. Настрана това, че аз лично не намерих толкова много… ценност в него, мисля, че 15 милиона долара не са забележително малък бюджет. Считам го за минималистичен единствено откъм изразни средства, заради което се радвам на смелостта на Азанависиус, но не и откъм бюджет или размах.
Мисля, че има далеч по-добри примери за нискобюджетен успех – например “Once” и “Paranormal activity”.
Колкото до социалната нишка в публикацията ти – доста силно се надявам неизбежната инвазия на облачните услуги в живота ни да не е задължително свързана с подвластност на корпорациите, домакинстващи тези услуги. Да, това неизбежно ще е фактор, но много ми се иска хората повече да се обърнат към отстояване на свободата си. Не казвам, че го предвещавам, просто се надявам това да не е само малък „кръжок на хакери“…
За мен лично, избягването на смартфоните или „облачните услуги“ не са удачен подход в посока опазване на личното ни пространство. В това отношение амишите (или еймишите) за мен са крайност, която ми е любопитна с екзотичността си, но не бих приел. Повече ми допада подхода в използването, подпомагането и всячески насърчаването на свободни системи – като проектите Mer, OwnCloud и концептуално сродните им.
Накратко, за мен не е рационално избягването на технологиите, защото имат потенциала да ни направят само продукти-консуматори, а по-скоро в развитието им в посока, в която това не е целта и ще служат наистина на нас.
Григоре, ако ми позволиш, ще изкривя малко темата, защото е важно.
“Артистът” е продукт на масовото явление. Имам предвид, че в момента масово и целенасочено се развива и поощрява явлението “различен”. Черно-белите кадри съдържат една…по-висока степен на абстракция, имат възможност да се използват като обобщително оръжие и прочее. Виждам, че в момента доста от хората, които познавам, са решили да се развиват в посока изкуство. Нерядко съм ги питал какъв е бил мотивът им, какво ги провокира да се занимават с изкуство. Знаеш ли какво ми казват? Казват ми, че това може да привлече повече внимание върху тях. Тоест, социалната им желателност взема връх и по-скоро творбите на подобен род хора може би изблъскват малко встрани някакви теми, които се наричат “вечни”. Не ми харесва идеята този емоционален ексхибиционизъм да се нарича изкуство.
Та…”Артистът” е продукт на това масово явление. Казвам това, защото, ако беше направен, защото просто е необходим, щеше да се направи на всяка цена. Режисьорът щеше да го направи на всяка цена. Цената в случая на “Артистът” е петнадесет милиона долара. За сравнение “Pi” е направен със скромните шейсет хиляди долара. Да не се връщаме и по-назад, за да погледнем бюджетите на десетки други филми, от които светът има доста по-сериозна необходимост, отколкото от “Артистът”.
Съжалявам за отклоняването на темата.
@Иво: Не споря, че бюджетът на “Артистът” не е никак малък. Идеята ми е, че когато разчиташ на минималистични изразни средства, принципно имаш възможност да орежеш сериозно бюджета. “Once” и “Paranormal activity” (и любимият ми “Blair Witch Project”) са чудесни примери колко може да бъде орязан бюджетът при изобретателност и желание, но “Артистът” е пример колко може да бъде орязан чрез подбор на парадигмата на изборните средства. Различни подходи са. 🙂
И на мен много ми се иска инвазията на облачните услуги да не е свързана с подвластност на корпорациите. Но това е все едно да очаквам, че при реално абсолютна монархия няма да съм подвластен на краля. Топла, но нереалистична мечта… И съм съгласен, че амишите и стиймпънковете не са добър пример за основната част от обществото, и виждам изхода в продукти като OwnClowd.
@Краси: До голяма степен изкуството наистина е емоционален ексхибиционизъм. Някои търсят внимание към себе си, други към идеите си: разликата не е малка, но има отношения, в които не е много голяма.
Извън това, и аз мисля, че светът има много повече необходимост от много други филми. Но мисля, че и “Артистът” е интересно явление, и че има потенциал да създаде определени насоки на развитие сред някои части от обществото.
Pingback: “Артистът” и фокусните точки | К+
Сигурно OwnClowd е нещо много полезно и променящо живота като интернет. Може по законите на биологията да е, може и за да съхраня повече простота в живота си или защото интересите и нуждите ми са по-различни, но засего никак не ме привлича употребата му.
В търсене на отговори стъпка по стъпка, отново се включвам. Амишите и стиймпънковете не са добър пример, защото са се отделили от основната линия на развитие на човешкото общество. Правя аналогии с биологичната еволюция и ги оприличавам на “слепите клонове” – отклонения, от които нищо не произлиза.
Интересни са процесите на приобщаване, затова масовото използване на интернет е най-значимата “фокусна” точка, според мен. Най-видими резултати са промените в арабските страни, но всъщност са повсеместни и ни променят неусетно.
Запъвам се в противоречието как развитието по същество е усложняване на системата, което води до опростяване в живота на индивида.
Иска ми се да разбера повече за тези “тезауруси”, доколко съвпадат с моите представи за “културен матрикс”. Преди всичко доколко родените и възпитани в определена среда (тезаурус, културен матрикс) са повлияни и предопределени от нея.
@Делибалтова: Не съм убеден дали амишите и стиймпънковете са слепи клонове. На всеки етап от развитието на човечеството са възможни много различни развития. Обикновено едно се реализира за сметка на останалите, било защото е по-притеглящо, било просто по случайност. Това не значи, че всички останали са нежизнеспособни и не подлежат на развитие. Примерно бозайниците почти двеста милиона години са седели като “задънен клон на еволюцията”, докато не измрат динозаврите, и след това са завладели света.
Тезаурусът е нещо като такъв “културен матрикс”, но включва не само културата. В него влизат всички информационни характеристики на дефинираната единица. Ако тя е например общество (което е много голяма и със страшно много характеристики единица), в нея влиза и научно-техническото му развитие, езикът му, генетиката на хората в него, типичната му околна среда и т.н. и т.н.
Ех…
Все още се надявам някой ден да се появи мераклия да направи “Чистачът”. Или поне “Контактна точка”.
@Любо Николов: Я разкажи нещо повече за тях – аз не се сещам…
Григ, тезаурусите напомнят факторите на етногенезиса на Гумильов. Ако напишеш твоята теория в книга, бих си я купила.
Обнадеждаващо е, че включваш генетиката и околната среда, а останалото е все култура – нали е сътворено от човека.
@Делибалтова: Уви, нямам време да пиша подобни теории. Предпочитам да пиша софтуер и разкази. 🙂
Само за протокола – “Following” на Кристофър Нолан е с бюджет от само 6000 долара и е пример за чудесен, поне според моите критерии, филм. Primer ( http://en.wikipedia.org/wiki/Primer_(film) ) е с бюджет от 7000 долара и също не е лош.
Govoria si predi izvesno vreme s moi student, kitaec. Toi me pita “Kakvo shte pravish ako imash dostaty4no pari za da ne triabva da rabotish?” Az mu kazvam 4e shte si kupia zemia i shte imam ovoshna gradina, moje i zelenchukova, niakoi den kato pro4eta kak se gledat p4eli moje i kosheri da sloja, i shte si gledam gradinata. Toi mi otgovaria “I ti li?” Kakvo zna4elo i az, pitam? Ami toi iska ferma s kravi, i po4ti vsi4ki negovi priateli koito sa po firmi i universiteti iskat syshtoto v razli4ni variacii. Pochvam i az da razpitvam naokolo priateli, i vseki iska ot jivota niakakva raznovidnost na ferma/gradina. Zashto li se chudia ako vsi4ki ili pone bolshinstvoto iskat da se vyrnat kym zemiata se zavirame po betonni ofici? Moje bi izvadkata mi e biased, moje bi az s takiva se sybiram 😀