Четиринайсет години живях заедно с осиновеното си дете – Писа.
Научих от нея, че котките не са “интересчийки”, а умеят да обичат тези, които ги обичат. И че заради обичта си са готови на много и много – на повече, отколкото повечето хора предполагат. Или забелязват.
Научих колко глупави сме ние, хората. Които се смятаме за по-умни от животните – въпреки че те научават нашия език по-добре, отколкото ние техния. И че признаваме за ум единствено сляпото им подчинение, а чувството им за свое достойнство и личност смятаме за обикновена глупост. След което се разпростираме пред други хора колко мъдрост има в това да имаш достойнство и личност…
Научих много и много неща за езика на котките, за навиците и страховете им, за грижите и щастието им. За тяхното съществуване и начин на живот, за различията им, за отношението им към различните хора. За възприятието им на света и за тяхното място в него.
А вчера научих и последният й, огромен урок. Че измисляме религии и строим паметници не защото групичка мошеници искат да ни контролират и да остъргват джобовете ни. Мошениците само яхват едно наше желание, силно и истинско, поне у истинските хора. Желанието да се откупим от болката по и за отишлите си скъпи ни. И да се избавим от чувството за вина пред тях, която те вече нямат как да ни простят.
Да, тази болка е нищожна на фона на щастието, което са ни давали скъпите ни ден след ден. (Ако сме имали мъдростта и топлината да го разберем, приемем и върнем умножено.) Тя е като плащането след богато и вкусно угощение в ресторант – въпрос на достойнство е да я изпиташ и преживееш. Но даденото щастие е толкова много, че и болката е много, и когато дойде нейният ред ни смазва. И търсим начин да се справим с нея…
Не съм вярващ. Убеден съм, че няма задгробен живот. Мисля, че ако съм живял пълноценно, след него раят няма да ме съблазнява твърде – истински пълноценният и даващ живот е като натоварена работна смяна, след него се чувстваш уморен и почивката е не страшна, а желана… Но мисля, че за невинните, обикновени, доживотни дечица като Писа трябва да има живот и отвъд. Така е справедливо. Ние хората не сме толкова чисти и искрени в обичта си, надали го заслужаваме. Но за тях е честно да има къде да продължават да са щастливи, и да обичат, и да бъдат обичани. Раят на Писа е, който би ме съблазнил – не толкова заради мен, колкото с възможността да продължа да давам щастие на нея.
От началото на страшната й болест дадохме с Ели за лекари и лекарства всичките си спестявания и повечето от доходите си. Лишихме се от планираните чудесни мебели и от финансовия си резерв пред лицето на надигащата се икономическа криза. Но никога няма да съжалим и за стотинка от тези пари. Нито за месеците денонощно бдене над нея, хилядите часове внимателно хранене със спринцовка, носенето да се порадва на слънцето, ежедневното обикаляне из ветеринарни лечебници. Успяхме да й дадем може би около месец повече живот. Цял месец съществуване и радост, и щастие за нея и нас срещу просто някакви си пари – не сме ли най-невероятните късметлии на света, че имахме шанса за тази сделка? Разбира се, че сме.
Не, нямам нужда от съболезнования. Силен човек съм и съм на много години, неведнъж съм губил дечицата си – преживявам го. А и ще ви споделя една простичка тайна. Да я знаете, да я разказвате на изгубилите опора и да крепи, не дай боже да се наложи, и вас.
Ние не сме тялото си. Ние сме представата на това тяло какво сме. На всеки от нас неведнъж се е случвало да се откаже да извърши нещо лошо, дори в момент на черни емоции, заради мисълта “аз не съм такъв човек”… А представа за нас имат и околните – често по-вярна, отколкото биха си признали. И когато нашето тяло си отиде, представата, която сме, продължава да живее в тях. Да се преплита с представата им за себе си, да се отпечатва върху нея и слива с нея – тоест с техните личности – по един или друг начин. Ние продължаваме да живеем в децата си, физически и духовни. А когато дойде и техният ред, заедно с тях преминаваме в спомена на техните деца. С всяко поколение все по-бледи, смесени с все повече други личности, но никога напълно мъртви. Имената и лицата ни се изгубват, но същността ни винаги остава жива, докато има и един човек на света. А се надявам хора да има до безкрай.
По същия начин Писа продължава да е жива в мен. Да се радва на гледката на огряно от слънцето място, където може да се попече. Да се мие, да се облизва при миризмата на вкусно, да си проси парченце, да му се радва, когато го усети чрез моя вкус… Споменът за нея е част от това, което съм. Ще предам на следващото ми коте този спомен чрез себе си, несъзнателно – чрез присъствието, отношението и действията си. И Писа ще продължи да живее и в него. И във всички, приели частица от мен. Докато я има в спомените ми – а ще я има, докато съм жив. Така сме устроени – понякога изгубваме връзката към спомена, но той остава в нас завинаги.
написах този запис за да докосне споменът повече хора. За да продължава живее детенцето ми във всички, които ме четат и обичат своите дечица, осиновени или не, с козинка или не. Да дава обич и топлина и на тях, както ги даваше толкова дълго на мен, и продължава да ми ги дава.
И за да не изгубя връзката към него през годините, трудностите и грижите. За да може ако един ден седна да препрочета и погледна в очите някогашното ми аз, да си припомня отново Писа. С мъничко тъга и много щастие и светла обич, и благодарност, че е живяла и че е била мое дете.
Толкова трогателно! Усетих тъгата по загубата осезаемо.
Накара ме да се замисля върху живота,безусловната любов ,загубата и тъгата.
Искренно ви Благодаря за споделянето !
Присъствието на любимо животинче в нашия дом има стойнстта на старата латинска сентенция “Memento vivere”. Ние непрекъснато се срещаме в нашето всекидневие с най-различни фактори, които отричат живота: амбиции, страх, жажда за богатство, жажда за власт, елементарно боричкане за “извисяване” в кариерата. И когато се приберем в къщи, посреща ни котенцето ни, което гальовно ни “забърсва” с опашка, след това ни поглежда с очи, в които има нещо МНОГО ПОВЕЧЕ ОТ ЧОВЕШКО, и тогава ние разбираме, че “днес цял ден сме си губили времето”.
Както и самите латински сентенции, така и съществуването на котенцето в къщи, е двояко. Римляните са казвали “Memento vivere”, а често са разбирали под тази формула и обратната й: “Memento mori”. Или пък са казвали “Memento mori”, за да не забравят за реалния живот. Същата е ролята и на котенцето. Отначало то е малко безгрижно пухче, което ни кара непрекъснато да го търсим на най-невъзможните места из къщи: под леглото, в гардероба, че даже и в пералнята. След няколко месеца то се превръща в котарак-красавец, който застава на работната ни маса и заема позата на древна китайска порцеланова статуетка. След това изведнъж ни изненадва, когато го видим как с лекота – само с един небрежен скок – се озовава върху гардероба. Истински лъв!…
Всичко това ни напомня за живота и ние се изпълваме с екстаза, присъщ на живота.
Но времето минава и котаракът, който отправя към нас все по-често поглед, изпълнен с много разбиране и бездни от чувства, започва да изпитва дискомфорти: животът е могъщ, но има и нещо друго, което непрекъснато посяга към него, за да го помрачи. Нашият котарак вече не може с такава лъвска лекота да скача на гардероба.
Понякога му се случва и да боледува. Водим го на доктор.
Дискомфортите отначало го карат да си търси някое друго място из къщи, където да се разположи, защото котешкото му суеверие го кара да счита, че болките по тялото му се дължат на “лошата точка в пространството”, в която е попаднал. Но ако беше човек, щеше да му е ясно, че е попаднал в “лошата точка на времето”, от която няма измъкване. Лошата точка, наречена “начало на старостта”…
След това настъпва примирението: котаракът решава къде ще бъде занапред мястото, в което ще “мързелува” – ако изобщо може да се нарече “мързелуване” очакването на неизбежността. Някъде под прозореца, където грее слънцето през по-голямата част от деня; или до камината, където е великото чудо, наречено огнище и където гори животворен огън…
Всичко, което се случва с нашия котарак, се проектира в съзнанието ни с разстрелваща яснота, карайки ни да се замислим и за онова, което очаква самите нас. Ето кое ни пришпорва да се мобилизираме и да възприемем по-оптимална стратегия на собственото си “мързелуване”, с която да се противопоставим на тази “тъй работлива” неизбежност.
Има и още един урок, на който ни учи нашият котарак: ние виждаме как котешката природа му забранява да манифестира болките от травмите, които неминуемо се изсипват върху него всеки ден. Той никога НЕ СЕ ОПЛАКВА!
Ох… 🙁
Написаното ме докосна истински. Благодаря.
Сигурна съм, че вашата Писа е вече в котешкия рай, където е и нашата Ирида – Ирка , която не мога да прежаля вече пета година…
Ужасно обичам котки.
Тук написах нещо с участието на един разбойник:) http://bojidarzimnikov.com/?p=825 Господин Широки Пръсти И Бунтът На Осветителите
Невероятно е колко сте направили за нея. От какво беше болна?
от три дни събирах кураж да прочета този запис
съжалявам
Каква нежна душа си ти, и как хубаво пишеш! Благодаря ти, много ме трогна.
Гриша, много добре помня как се чувствах, когато моето коте почина преди три години.
Докато четях думите ти трябваше да спра на няколко пъти, защото просто не можеш да продължа да виждам от сълзите.
Прекалено истинско е, прекалено силно резонира със спомените и мислите ми. Аз се научих на много неща от Съни. Не мисля, че мога да ги изразя в думи сега, не мисля и че е мястото. Знам, че Писа беше много специална за теб, а аз никога няма да забравя Съни. Нито пък чувството, че твоето дете си е отишло.
Това, което исках да кажа беше, че може би все пак има рай за тях (вярвам, че все още има нещо, което можем да направим), макар и по по-различен начин от задгробния живот, макар че и аз също не вярвам, че за нас ще има. Защото, сигурна съм че и ти знаеш – част от нас винаги ще бъде с тях, няма да се отдели и за миг. И дори когато нас вече ни няма и сме намерили в смъртта заслужена почивка – тази част от нас, която е останала с тях, тя ще продължи да бъде с тях. Защото наистина е толкова силна. . .
Тя винаги ще бъде с тях, дори и когато нас ни няма, дори и когато няма начин да чувстваме нищо вече. Тя винаги ще бъде с тях. Завинаги.
И може би това е техния рай, може би те ще я чувстват. Може би ще се чувстват щастливи във вечността, защото наистина са били обичани. Дори и когато нямат тела, дори и да са вече други същества.
И аз знам точно начина, по който това може да стане. Но това зависи от нас…
Нещата се повтарят по един или друг начин навсякъде.
Вятърът на времето не отнася единствено същността ни. Някой друг ще има коте или дете и ще го обича. И ако го обича – това ще сме ние отразени в тях.
И дано го обича!!! Защото със същата тази обич, с която други ще обичат в бъдещо – ще живеем и ние. А, когато дойде техният ред да се отидат от телата си – това ще се отнася и за тях.
Затова е толкова важно да изберем какви хора да бъдем. Всичко е толкова свързано…
– Със същите нишки, с които ние сме били и вечно ще бъдем свързани със съществата, които сме обичали.
@Sveti: И аз мисля така. Благодаря ти от сърце за топлите думи!
Ех Свети – сега пък ти ме разрева! Какво съвпадение: и аз имах някога едно прекрасно котенце, което бях нарекъл Съни. Слънчице! Беше чисто бяло, с розово носле. Притежаваше магически свойства, защото очичките му бяха различни. Едното оченце беше жълто, а другото синьо. Понеже действието със Съни се развиваше в Белград, сръбските ми съседи въздишаха: “Па кàква је лепа: једно око – жуто, друго – плаво.”
…Загина по време на бомбардировките през 1999-та.