Медицински бульон

Беше някъде през славните 1990-91 години. Гладория даже за работещите, а за студентите пък съвсем. Хлябът с извара ни крепеше, но с времето омръзваше и си търсехме и друго към него.

Една от находките ни дойде от магазините “Лъки” (имаше тогава такава софийска “верига” – 2 магазина). В тях се продаваха говежди и свински кокали, за кучета, по 15 стотинки килото. Старателно изстъргани от месото, но все още с доста от хрущяла, и най-важното, с костния мозък вътре. Натрошавахме ги с едни грамадни цигански клещи и ги слагахме да врат на безплатния в общежитието ток. Получаваше се несравним бульон – гъст, силен, на кебапчета да го месиш. Шепичка фиде, мъничко подправка (ако има), и си лягахме с щастливи стомаси. (Даже и аз, дето живея в София, идвах в общежитията да споделя трапезата. И емоциите около и след нея – свежестта на студентството…)

Един път един от колегите доведе новото си гадже. Студентка по архитектура, тя с удивление (и малко боязън) слушаше как обсъждаме упражнението по патоанатомия:

– Аз казах ли ти, че му е изфирясал на тоя черния дроб? Жълт като пъпеш. Цироза отвсякъде.

– Глупости. Фиброза някаква ще да беше. Ако беше цироза, щеше да се е стопил целия, пък имаше кокали като на бик.

– Като каза кокали, сети ли се да домъкнеш?

– Разбира се. – Колегата измъкна от раницата си плик към две кила. – Хем и момичето ще нагостим. Да види, че с медик никога няма да остане гладна.

Момичето изгледа с ужас кокалите, след това приятеля си, който бързаше към котлона с пълна тенджера вода.

– Данчо бе… наистина ли ядеш такова?

– Че що да не го ям? Знаеш ли какъв хубав бульон става?

По физиономията й се изписа ужас.

– Ама все пак… от тия кости…

– Че какво им е? Кокали като кокали. Мислиш, че са по-различни от тия по пържолите ли?

– Ама Данчо бе, ти луд ли си? Да вариш кости от… от… – Очите й се бяха насълзили и трепереше цялата.

– Кво значение откъде са? Медиците не сме гнусливи.

Последва такъв писък, че не зная как не се счупиха стъклата. Момичето не припадна, но беше очевидно, че се удържа в съзнание с геройско усилие.

– Лили, какво ти става?… Вегетарианка ли си?…

– АЗ ЧОВЕШКИ КОСТИ НЕ ЯМ!!!

Секунда-две се зяпахме един друг изумено. След това прихнахме така, че не можехме да си поемем дъх.

– И СЕ СМЕЯТ! НЕНОРМАЛНИЦИ! ПСИХОПАТИ! КАНИБАЛИ! – Момичето пищеше колкото му глас държи, опитвайки се да не припадне. Напразно се мъчехме да вземем думата – всеки нов писък отново ни сриваше от смях.

По едно време колегата ми се досети да се полее с все още студената вода от тенджерата, за да успее да надмогне смеха:

– Глупости, Лили! Това не са човешки кости, свински са! Станало е недоразумение!

– Че сте взели свински вместо човешки ли?!

– От магазина са. Петнайсет стотинки килото… Ето, виж ги, съвсем различни са от човешките! – Той грабна една кост от плика и я мушна в лицето на момичето. То отскочи с писък и се сви в ъгъла:

– Не е вярно! Лъжете ме!

Останалите вече се бяхме посъвзели и се чудехме какво да направим. За щастие, погледът ми падна върху плика. На една от костите ясно се различаваше раздвоено копито, пропуснало пътя към пачата.

– Погледни този крак. Чифтокопитните хора са рядкост, нали? – посочих плика на Лили. Тя го огледа и съобразява няколко секунди. След това, за мое учудване, плахо кимна и физиономията й се отпусна. Неволно се възхитих – деликатна душа, ама може да мисли и в емоционална ситуация.

Но въпреки всичко не посмя да яде от бульона.