Таласъмия 2012

В предишни години обикновено съм писал за този конвент предварително. Този път не успях. Но с удоволствие ще разкажа как се случи.

Както обикновено, провеждането е предизвестено. Датите са краят на седмицата около лятното слънцестоене и Еньовден, мястото – хотел “Люляк” на Старозагорските минерални бани. Досега обикновено продължаваше четири дни – четвъртък, петък, събота и неделя. Този път беше само три, без четвъртъка, но за мен това само беше още по-голямо удобство – не е лесно да си зарежеш работата за цял работен ден по тези времена. (Което, предполагам, е било и мотивацията на организаторите.)

И така, в петък сутринта потеглихме от София. Надявахме се да избегнем голямата жега, но не познахме. Малко след Пловдив се наложи да спрем на една бензиностанция за по сладолед – иначе щяхме да правим конкуренция на традиционното за Таласъмията чеверме. Имах удоволствието почерпката да е от Любомир Николов – Нарви! Ехаа! Такъв писател да те черпи не е малко удоволствие! 🙂

Допреди известно време Таласъмията западаше от година на година. Затова и миналата година изненадата беше огромна, и приятна – посетителите бяха поне двойно повече от годината преди това! Бях любопитен дали по-краткото провеждане тази година ще докара повече хора, или по-малко. Оказаха се повече – “Люляк” побра около една трета от “таласъмите”, останалите отседнахме кой в две съседни станции, кой в Стара Загора… Вероятно това е първата Таласъмия, която събира над сто души. А това ме радва от сърце – значи в България има поне стотина достатъчно ненормални, за да си струва да си приятел с тях.

(Един от най-старите членове на софийския клуб на любителите на фантастиката, Христо Рибаров, казва: “Аз не съм луд. Аз съм ненормален – има разлика. Нормата се определя от мнозинството. Нормата са тези, които може да имат висше образование, но нямат дори средна обща култура. За които духовно удоволствие е пляскането на белот в кръчмата, празненство – натряскването до анестезиране, приключение – опитите да изневерят на половинката си (и после да се нахвалят с това пред всички познати), а смелост – псуването на началника под юргана вкъщи. Аз не съм от тях, следователно съм не-нормален. Ти, доколкото те познавам, също. И слава богу. Защото иначе нито ти, нито аз щяхме да струваме лула тютюн като хора. Да се общува с нас щеше да е изтезание, чрез скука, досада и униние…)

Любо Николов се амбицира веднага да започне да пише, както на предишната Таласъмия. (Тогава той извади една масичка до входа, сложи си на нея безумно стария лаптоп и два дни щастливо твори.) Жегата обаче беше непоносима, така че се наложи да го остави за вечерта. (Когато, въпреки планинското обкръжение, пак едва се дишаше – идеята пак пропадна. Същото беше и на следващия ден, за когато кроях планове да му подражавам. В крайна сметка и двамата си останахме без нито ред написан, макар и с куп идеи.) Видях се със сума ти разкошни хора – към половината българско фенство беше налице.

Следобяда решихме да отделим с Ели малко време за себе си, взехме едно одеало и се запътихме към гората, обгърнала хотелчетата. Избрахме си нещо като полянка и се заехме да разпънем одеалото. Беше най-лесното му постилане в живота ни – няколкостотин комара старателно ни помагаха, хванали ръбовете му. А когато седнахме, моментално усетихме и причината за благоразположението им. За щастие се изнесохме моментално, и се бях сетил да взема кортизоново мазило. Кракът на Ели беше нажилен до степен и мазилото да не помогне, и се наду, та се наложиха компреси с риванол. А аз измъкнах от запасите един спрей репелент и използвах от него количество, което би стигнало на рота чалга-певици. Ефектът беше налице – ужилванията спаднаха до двайсетина на час, тоест вероятно поне сто пъти. Не че и това беше малко, де – сигурно комарите там са ГМО. Като ги шляпнеш във въздуха, рискуваш да си натъртиш ръката…

Вечерта беше ознаменувана освен със срещата с куп щастливо таласъмски физиономии и с прочутите кебапчета на хотела. Домакините сервират три неща – кебапчета, пържени картофи и салата. Никога не съм ги видял да предлагат нещо друго за ядене, но оплакал се фен няма. Не знам откъде взимат кебапчетата, но са от истинско месо. Още първата хапка мигновено ти демонстрира какво ядеш под наименованието “кебапче” където и да е другаде. Ние обаче само отбелязвахме мимоходом факта, заслушани във феновските истории и лакардии.

Аз бях на върха на щастието си. Не бях виждал Ани Илиева (пардон, Йоан Владимир) от години. Абе, хора, кажете на това момиче да се осъзнае и да продължи да пише фентъзи! Вече от три-четири години се занимава само с наука. Още не е взела Нобел, така че литературният й талант с гаранция е повече от научния… Киселото ми от пропуска настроение го компенсира Бранимир Събев. Не пропуснах възможността да си купя “Човекът, който обичаше Стивън Кинг” с личен автограф от него. Видях се с Иван Крумов, Вихра Манова, Юри Илков-Генерала и още кой ли не. Страхотно ми липсваха Наско Славов, Калин Ненов, Ивайло Търновски – ушите ще им скъсам на всичките! Без тях феновските конове са наполовина истински…

На сутринта на поляната вече се въртеше споменатото вече традиционно за Таласъмията чеверме. Не зная какво бяха сложили в огъня, не пушеше много, но наоколо нямаше пукнат комар. Въпреки че жегата си беше точно същата. И тъй като огънят не угасна почти до следващата сутрин, тая напаст не ни навести повече.

Ние с Ели на няколко пъти прибягвахме до магазинчето на площада на селото за сладолед или студена бира. При единия път се разходихме из парка пред старата баня. Липите още цъфтяха и миришеха, ама миришеха божествено. Чешмички с топла минерална и студена изворна вода, птички, скамейки… И т.н.

Следобяда се състоя едно от събитията в програмата – ЛАРП. (По традиция програмата не се спазва и аз се възмутих от това нарушение на традицията, ама никой не ме слушаше.) Раздадоха се куп роли. Аз си поисках ролята на дебел лакомник. Изгледаха ме странно и ми отказаха. Било нямало такава в ЛАРП-а. Лъжат, проклетниците! Чиста дискриминация си беше. Килограмизъм. Нямат капка политическа коректност тия хора. Какво, кльощавите да мрем ли?… Иначе беше страхотно весело. Като хванах Ани да я разпитам какво става с нея, от разказаното ми увисна ченето. Докато не разбрах, че това било ролята й в ЛАРП-а. След малко пък един от феновете като ме заразпитва какво имам и какво нямам, се опулих като анимационен герой. Докато не се оказа, че той пък ме взел за пазителя на незнам какво си скрито… Дано и другата година има ЛАРП. Само че ако не ми предвидят роля за дебел лакомник, ще го направя на национален въпрос. Дискриминатори с дискриминатори…

Пристигна и Митко Стефанов, и си поплямпахме толкова сладко, колкото могат само отдавна невиждали се фенове. А по едно време се изръсиха и Комата и компания. Веселбата, естествено, се качи с поне десет градуса. Особено когато Комата започна и да пее. За нула време около огъня се оформи кръг с китари, певци, слушатели и бъбривци. Ако някой не е слушал “Хай да одим в Шао Линь” в изпълнение на Комата и съпровод на китара на Митко, не мога да му опиша какво е изпуснал. Или пък ако не е слушал “Ну что вам рассказать про Восток” в изпълнение на Генерала и съпровод на китара на Генерала… А колко още песни се пяха, надали ще мога да си ги спомня. Купонът продължи кажи-речи до сутринта.

Към обяд се затъркаляхме обратно към София. Докато пътувахме, Любо Николов сподели какви идеи са му хрумнали. Надали е нужно да описвам как ми потекоха лигите. За щастие, още същата вечер малко след полунощ той написа и пусна в блога си една от тях – разказът “Ямата”.

Оказа се и че това не е единствената му идея. От доста време Любо води задочен писателски уъркшоп. Беше позаглъхнал напоследък, но след Таласъмията в него се появи едно страхотно предложение – участниците да се опитаме да работим заедно над съвместна идея. Да работиш заедно с Любо по писане на нещо – просто не зная какво може да бъде по-страхотно, интересно и полезно! И чакам с нетърпение работата да започне.

А междувременно ще предупредя и за следващия конвент – Булгакон 2012. По данни на Генерала, ще се проведе на 6, 7, 8 и 9 септември. Мястото е хотел “Калейдоскоп”, Балчик. Цената е 18 лева на вечер на човек, и ако не ме лъже паметта, включва и ядене. Ум не ми побира как домакинът Тихомир Тачев, стар фен и организатор на балчишкия клуб на любителите на фантастиката, го постига. И да няма включена храна, пак си е смешна цена за нощувка на морето. Не се ли случи нещо извънредно, на всяка цена ще съм там. 🙂