Революцията на писането

Май напоследък често започнах да превеждам чужди неща, вместо да пиша свои. Че и ги пиратствам най-безсъвестно. 🙂 Но мисля, че когато нещо си струва да се знае, то си струва и да се рискува. Дори когато преводите са направени набързо, джаста-праста и в среднощна преумора.

Напоследък често се замислям около катастрофалната необразованост, неграмотност и неспособност за адекватна комуникация на съвременните тинейджъри. Причината ѝ – образователната корупция и безхаберие – е очевадна. Без отстраняването ѝ няма как да има напредък по въпроса. Дори ако то бъде извършено обаче, това няма да даде автоматичен отговор на проблема какво точно да се направи, за да бъдат понаучени тинейджърите на нещо. Затова се оглеждам за такъв отговор – и мисля, че намирам част от него в тази статия от The Atlantic.

Тази статия кореспондира интересно със скорошните протести около Закона за предучилищното и училищно образование. На пръв поглед тя е агитация за точно противоположната кауза – „дайте да въведем строги формули, които да произвеждат евтини винтчета за обществената машина“. Но истината е, че тя адресира един проблем, който често остава недогледан от каузата на тези протести – проблемът с комуникативността на хората.

Повечето участници в тези протести са убедени, че бъдат ли оставени хората да вършат каквото им скимне, те задължително ще вършат най-мъдрото и далновидно. (Което е еквивалент на един друг религиозен фундаментализъм, който често опровергавам тук – икономическо-пазарният.) Без съмнение правото на хората да избират и решават за себе си е изключително важно. В същото време обаче не е разумно нещата да бъдат оставяни напълно безконтролни. Погледнете какви тълпи четат с упоение хороскопи, пълнят кабинетите на врачки и „лечители“, кланят се на секти, вярват в световни конспирации и т.н. На какво обучение очаквате да подложат тези хора децата си?… Нужно е да има ако не задължение, то поне ориентир за нормалност в този свят.

(За илюстрация: преди петнадесетина години бях срещнал един баща, чийто дете определено имаше компютърен талант – беше виждало компютър само по телевизията и малко в училище (отдалече), но „палеше от четвърт оборот“ дори сравнително сложни като за нивото му неща. Когато обаче подхвърлих на бащата идеята да го понаучи на компютър, той едва не ме наби. „Ти луд ли си, бе?! Знаеш ли как съсипват очите тия проклетии? Аз детето си няма да го ослепявам!!!“…)

В конкретния случай, според мен американските училища са не просто прави, а длъжни да вземат мерки да обучават децата да могат да се изразяват стегнато, разбрано, смислено и убедително. В противен случай децата се оказват неспособни да изкомуникират с околните мисъл със средна сложност. А това обикновено ги прави неспособни или много затруднени и да разберат мисъл със средна сложност. Което пък ги лишава от една огромна част от богатството на културата, науката, познанието, мъдростта… Може би най-красивата им част. Без да броим, че им затваря пътя към върховете на обществото. И по този начин ги прави годни единствено за познайте какво?

Точно така. Евтини винтчета за обществената машина.

—-

През 2009 г., когато Моника ДиБела постъпва в Ню Дорп, обществена гимназия с лоша слава на Стейтън Айлънд, академичното ѝ бъдеще не е слънчево. От ранно детство Моника има проблеми с четенето и е повтаряла първи клас. По време на началното си образование е взела над 100 часа допълнителни уроци, но в четвърти клас вече отново е била изостанала от съучениците си. През последвалите години Моника се е справяла добре с математиката и се е научила да чете що-годе приемливо, но никога не е успявала да изрази добре мислите си в писмен вид. По време на първата ѝ година в Ню Дорп – тухлена грамада от 70-те край мрачен бряг – учителят ѝ по история я помолил да напише есе за Александър Велики. Объркана, тя написала следното мнение:

“Мисля, че Александър Велики е бил един от най-добрите командири.”

Есе? “Май това нямаше как да го бъде”, казва тя и бръсва кестенявия си бретон настрани от кафявите си очи. “Мислех си – добре, скалъпих едно изречение, какво още да пиша?”. Майка ѝ, Санта, прочела труда на дъщеря си – шест прости изречения, едното от тях безсмислено – със смес от страх и отчаяние. Дъщеря ѝ изглеждала неспособна да роди дори дори един строен и смислен абзац. Есе ли? “Просто изглеждаше, че Моника надали някога ще може да го постигне.”

В течение на десетилетия никой в Ню Дорп не е знаел как да помогне на изоставащите ученици като Моника, а за нещастие тази тъжна групичка включва повечето от обучаващите се в училището – там постъпват предимно ученици от бедни и работнически семейства. През 2006 г. 80% от новоприетите ученици не са можели да четат колкото и за тройка. Тестовете на Regents по английски и история обикновено са водели до слаби резултати, а са изискване за завършване, наложено от щата Ню Йорк: въпросите за есе просто са били прекалено трудни за учениците. Много от тях просто са драсвали изречение-две и са предавали тестовия формуляр. През пролетта на 2007 г., когато администраторите пресмятали процента на завършилите, се оказало, че четири от десет ученици, постъпили в Ню Дорп, не го завършват, което го прави едно от 2000-те училища с най-лоши резултати в САЩ. Градските власти, които съкращавали зле представящите се гимназии из щата и отваряли по-малки, специализирани учебни заведения вместо това, намекнали, че съществуването на Ню Дорп е под въпрос.

Директорката на училището Дейрдре ДеАнжелис започнала старателно проучване защо в крайна сметка учениците в Ню Дорп не се справят. През 2008 г. тя и помощниците ѝ стигнали до точен отговор: лошо писане. Неспособността на учениците да изложат мислите си в систематизирани и добре аргументирани изречения, абзаци и есета сериозно пречела на интелектуалния им напредък в много отношения. Една от най-големите разлики между отличници и отпадащи винаги била, че първите умеят да изразят мислите си в писмен вид. През есента на 2009 г. ДеАнжелис и учителите ѝ решили – да става каквото ще, ама поне ще научим учениците да пишат добре.

“Когато ми казаха за уроците по писане, бях скептична”, казва Моника. С обезоръжаващата си честност, пиперлив хумор и срамежлива усмивка тя е по средата между детето и възрастния – може да бъде едновременно наивна и проницателна. “От друга страна обаче просто нямах избор, нали трябва ходя на училище. Рекох си, ще се пробвам.”

Революционната програма на Ню Дорп, която поставя ударение във всички предмети най-вече на обучаването на умението да се пише по въпроса стройно и аналитично, е драматично скъсване с типичното гимназиално обучение на повечето американски ученици – и особено на изоставащите. Програмата влязла в конфликт с дълготрайни и окопали се възгледи за преподаването и създала остри търкания между учителите. Но резултатите били изключителни. Учениците, започнали да учат по тази програма при влизането си в Ню Дорп, показвали още през втората година най-високите изпитни и тестови резултати в историята на училището. Процентът на покриващите изискванията на теста Regents например скочили от 67% през юни 2009 г. на 89% през 2011 г. За общия изпит по история успешно взелите го станали от 64 на 75%. Училището дори намалило курсовете за допълнителна подготовка по тестовете Regents от 5 курса по 35 ученици на 2 по 20.

Броят на децата, които завършвали програма, която им позволява да продължат в колеж, скочил от 148 през 2006 г. на 412 през миналата година. Нещо повече, въпреки че етническият състав на училището е останал същият – 40% ученици от бедни семейства, около 1/3 латино и 12% черни – през пролетта на 2012 г. се очаква да завършат успешно 80% от приетите, огромно подобрение на фона на 63-те процента отпреди курсовете по писане. Някога черната овца на училищата от района, сега Ню Дорп е пример за успешно издигане на училище. „Способността да мислиш критично и да изразяваш това мислене е нещото, което искаме да постигнем“, казва Денис Уолкът, отговорникът за училищата в Ню Йорк. „Впечатлени сме от резултатите тук.“

Очаква се през идващите месеци разговорите за важността на обучението по добро писане и мястото му в курикулума на обществените училища да се водят из целите САЩ. (Това са разговорите, довели до промяната на културата в Ню Дорп.) През следващите две учебни години 46 щата ще приемат щатските стандарти от програмата Common Core. За пръв път учениците в началното училище, които сега учат писане главно като съставят описания, съчинения и кратки разкази, ще бъдат карани да пишат информативни и добре структурирани есета. От гимназистите ще се изисква да пишат зрели и богати на разсъждения есета, не само в часовете по литература, но и в часовете по история и естествени науки.

Архитектът на Common Core Дейвид Коулмън казва, че новите стандарти за умения по писане са предназначени да бутнат обратно педагогичното махало, което е достигнало до крайност. Сега то подкрепя самоизразяването и емоцията за сметка на яснотата в комуникацията. „Колкото повече се запознавате със света, толкова повече разбирате, че на хората изобщо не им пука как се чувствате или какво мислите“, казва той веднъж на група преподаватели от Ню Йорк. Миналата пролет училищните власти във Флорида вкараха в матурата по писане за десетокласниците изискване да напишат изложение, което ще се оцени съгласно критериите на Common Core. Процентът на покрилите критериите на матурата рухна от 80 предишната година на 38.

Според Nation’s Report Card, през 2007 г. (последната, за която има такива данни), само 1% от дванайсетокласниците могат да напишат сложно и добре организирано есе. Други изследвания са показали, че 70 до 75% от учениците от четвърти до дванайсети клас пишат зле. През последните 30 години, през които икономиката започна да изисква все повече умения, базирани на познание, американските гимназии подобряваха резултатите си по математика, като въвеждаха по-обширно обучение и по-сложен материал. В същото време обаче повечето от завършилите ги имаха умения по писане, подходящи по-скоро за фабрика или дори ферма, отколкото за офис. През всичките тези десетилетия уменията по писане си оставаха слаби.

Въпреки че учителите в Ню Дорп са виждали как учениците са се проваляли година след година, те никога не са свързвали провала им с възможността да куца нещо в обучението. Те просто гледаха пасивно как Дейрдре ДеАнжелис разкарва „гнилите яйца“ от персонала, преборва се за спонсорство от фондации да създаде в училището по-малки, по-персонализирани обучителни общности, и примамва корпоративните партньори да поддържат програми за допълнително обучение. Като че ли нищо не беше способно да промени критериите им.

Решението на ДеАнжелис през 2008 г. да обърне внимание как учителите преподават писане в час не срещна одобрение. Нел Шарф, наета от ДеАнжелис експертка по преподаване, казва: „Повечето учители приеха оценяването им с крайна неприязън.“ Те ѝ заявяват в прав текст, че си вършат работата, и че учениците в Ню Дорп просто не са достатъчно интелигентни, за да пишат на гимназиално ниво. Един от учителите казва: „Просто слушай как говорят децата. Рядко довършват изреченията и още по-рядко изразяват по-сложнички мисли. Фран Симънс, която преподава начален английски, заявява: „Изглеждаше ми очевидно, че тези деца не искат да си използват мозъците. Просто бяха мързеливи.“

Шарф, която преподава в Baruch College, част от City University of New York, продължава да оказва натиск: „Какви умения, които водят до добро писане, липсват при изоставащите ученици?“. Изисквала от учителите да обърнат внимание на най-голямата група: деца с добро поведение като Моника, които просто като че ли не могат да скалъпят и един абзац. „Тези деца идват на училище всеки ден“, казва Шарф. „Очевидно искат да се справят добре.“ Постепенно неприязънта отслабва. „Всяка задача, всеки тест, всяка домашна работа ставаха нова отправна точка“, спомня си Шарф. „Преглеждахме внимателно съчиненията им. Отново и отново се питахме – какво не е наред с децата от целевата ни група, какво им липсва?“.

Може би изоставащите ученици просто не умеят да четат, предполага един от учителите. Няколко от тях провеждат неформални диагностични тестове следващата седмица и обобщават резултатите. Учениците, които не могат да пишат добре, изглеждат способни като минимум да разберат простички изречения. Един учител по история обаче анализира по-внимателно и посочва, че изреченията на тези ученици са къси и нескопосани. Шарф задава въпроса какви думи използват учениците, които се справят добре, но не и тези, които пишат зле. Учителят по история открива, че авторите на добри есета използват координиращи конструкции, за да свързват простите идеи – думи като „понеже“, „и“, „нито“, „но“, „или“, „въпреки че“ и т.н. Друг учител съставя простичък тест, който изисква учениците да използват такива думи. За изумление на персонала тя съобщава, че една значителна част от учениците не са способни да използват тези прости думи ефективно. Скоро учителите разбрали, че колкото по-внимателно проучват, толкова по-трудно е да определят дали учениците са интелигентни или не – начините им да изразяват мислите си са толкова ограничени, че преценката е почти невъзможна. (Курсивът е мой – Григор.)

Проучванията продължили. Един от учителите забелязал, че най-добре написаните абзаци съдържат сложни изречения, които използват условия за зависимост като „обаче“ и въпреки че“, които съобщават за промяна на идеята в рамките на същото изречение. Любопитна за връзката, Фран Симънс създава свой собствен малък тест. Тя иска от учениците по начален английски да прочетат „За мишките и хората“ и по информацията от книгата да продължат следното изречение, без да започват ново:

„Въпреки че Джордж…“

Тя е очаквала изречения като: „Въпреки че Джордж работел много усилено, той не успял да постигне американската мечта.“

Някои от учениците се справят успешно, но много не успяват. Значителна част написват нещо от типа на „Въпреки че Джордж и Лени били приятели.“

Чак тогава в ума на Симънс просветнало. Тези 14 и 15-годишни ученици не знаели как да използват някои основни части на речта. С такива пропуски в граматиката е било чудо, че са научили и колкото са успели. Да, те се справяли с простички изречения, но неща като Гетисбъргската реч не са им били по силите. Не защото ги мързи да потърсят и научат какво значат думите, които не знаят. А защото им липсват ключови познания как се използва езикът като средство за комуникация. Те не разбират, че важната информация в едно изречение не винаги е в началото на изречението.

Някои от учителите задават въпроса как е възможно това. „Изгубихме сума ти време да се чудим как е преподавано на учениците ни“, казва учителят по английски Стиви Д’Ърбънвил. „Как е възможно те да са завършвали клас след клас и да стигнат до гимназия, без да знаят как да използват думата „обаче“?“

Истината е, че проблемите на учениците от Ню Дорп засягат сериозна част от американските ученици. Преди петдесет години учителите в началното училище са преподавали общите правила на правописа и структурата на изречението. След това преподаването е било съсредоточавано на сглобяване от добре написани абзаци на цели есета. Някои от децата са се справяли, много обаче – не. Преди около 25 години, в опит преподаването да бъде направено по-живо и да увлече повече деца да пишат, училищата са започнали да преминават към различен подход. На широко признание се е радвала идеята, че писането трябва да бъде „запалвано като идея, а не наливано в главите с фуния“, обяснява Стивън Греъм, професор по образователни науки в Аризонския държавен университет. Като цяло се е очаквало на учениците да бъдат давани интересни задачи и писането да бъде превръщано във веселие и удоволствие, в споделяне на труда между децата. Теорията твърди, че децата ще уловят сами каквото им е необходимо, за да могат да пишат добре. Формалните уроци по граматика, структура на изречението и писане на есета отстъпили място на креативността в изразяването.

Методът на „улавянето“ е работел при някои деца, поне донякъде. „Проучванията показват, че някои ученици хващат доста неща, но не всичко“, казва Греъм. „Някои обаче хващат малко или дори нищо. Деца, които идват от бедни семейства, не са минали детска градина или не са ги понаучили на нещичко родителите, или пък имат образователни затруднения, хващат значително под необходимото за писане на есе.“ През повечето от 1990-те децата в началното и средно училище често са имали дневници, в които са писали лични записки, поезия и спомени, и често са редактирали едни на други нещата, без да обръщат особено внимание на формалното структуриране. Учителите в средното училище и гимназията се е очаквало да ги научат на писмено изложение и аналитично писане.

През 2001 г. идва програмата No Child Left Behind. Задължителните държавни тестове оценяват само математическите познания и уменията за четене. И познатият рефрен: „Преподава се каквото се тества после“ се оказва верен. Грамотността, която някога е дефинирана като умението да четеш с цел учене, да пишеш смислено и да изразяваш сложни мисли за писмен текст в писмен текст, става синоним просто на четене. Формалното обучение по писане отстъпва на заден план.

Учителски проучвания, направени от Артър Епълби, директор на Center on English Learning and Achievement към University at Albany (част от State University of New York), откриват че дори където има класове по обучаване в писане, предимно учителят сглобява текста, а учениците само попълват оставени от него празни места. Епълби казва: „Писането като начин да изучаваш, да учиш, да конструираш ново познание или да генерираш нови мрежи от разбиране става все по-рядко.“

В Ню Дорп все повече учители започват с опасения да осъзнават дълбоките пропуски на учениците си – а също и своите собствени. „В колежа за учители изчиташ сума ти теория, като „Педагогика на подтиснатите“ на Пауло Фрейре, но не научаваш как да преподаваш писане“, казва Фран Симънс. Как персоналът би могъл да попълни със задна дата липсващите базови умения, от които учениците се нуждаят, за да се научат да пишат?

Търсейки идеи, ДеАнжелис посещава заедно с няколко учители Windward School, малко частно училище от първи до девети клас, разположено в White Plains, предградие на Ню Йорк. За да бъдат приети в него, учениците трябва да имат поне средно ниво на интелигентност, свързано с езика образователно затруднение… и родители, които могат да си позволят годишната такса за обучение от 45 000 долара. Учениците изкарват в Windward по две-три години, преди да се върнат в обществените училища. И тъй като доста състоятелни деца минават през училището, учебната му програма по писане, създадена от бившата му директорка Джудит Хохман, е легендарна сред администраторите на частни училища. „Случва се понякога наш ученик да иде в Windward“, казва Скот Нелсън, директор на Rue Country Day, елитно независимо училище в Уестчестър Каунти. Нелсън е преценил, че децата в Rue Country Day биха имали масово полза от програмата за обучение по писане на изложения на Windward. Преди три години Нелсън е пратил всичкия си персонал, който преподава в средното училище английски език и социални науки да бъде обучен от Хохман.

Програмата Хохман, както я наричат някои, не би била непозната на монахините, които преподаваха в католическите училища около 1950. От децата не се изисква да „улавят“ нищо. Биват учени изрично как да превръщат идеите си в прости изречения и как да сглобяват от тях сложни чрез даване на отговори към три начала – „но“, „понеже“ и “така че“. Преподава им се как да използват апозитивни клаузи, за да променят начина, по който започват изреченията им. По-късно ги обучават как да разпознават частите на изречение, как да извличат от абзац основната идея и как сами да формулират основна идея. По начало това е твърда и негъвкава формула. „Предпочитам рецепта“, казва Хохман, „но и с формула съм напълно съгласна, разбира се!“.

75-годишната Хохман има руса коса до под ушите и едри черти. Гласът ѝ, обикновено мек, се повишава почти до вик, когато тя говори за лошото преподаване по писане. „Работата е, че децата имат нужда от формула, поне отначало, понеже искаме от тях да направят нещо доста трудно. Така че, за бога, нека престанем да действаме все едно те се очаква да го знаят по рождение. Дайте им формула! Когато разберат правилата на доброто писане, тогава ще се научат как да ги нарушават за добро.“

Тъй като основите на доброто писане не се преподават лесно по абстрактен начин, обучението по писане в Windward включва голям брой задачи, давани от учителите по почти всички предмети. След като ДеАнжелис посещава училището, казва: „Имам точно един въпрос: Как да откраднем това и да го въведем в Ню Дорп?“.

Хохмън също е заинтригувана от предизвикателството Ню Дорп. Научните изследвания показват, че мисленето, говоренето и умелото четене са свързани и се подпомагат от доброто обучение по писане. Ако изследванията са верни, казва Хохман на ДеАнжелис, едно добро обучение по писане в Ню Дорп трябва да доведе до значително подобрение на ученическото представяне във всички области.

Само след месец Хохман става чест посетител в Ню Дорп. Под нейно ръководство учителите започват да преработват курикулума си. Към есента на 2009 г. почти всеки учебен час, освен тези по математика, е посветен не само на преподаването на темата си, но и на писането на есе по нея. Например, в часа по химия през зимата на 2010 г. урокът на Моника ДиБела за качествата на водорода и кислорода завършва с формуляр, който тя трябва да опише елементите чрез подчинени клаузи – например трябва да започне едно от изреченията с „въпреки че“.

Въпреки че… „водородът е експлозивен и кислородът поддържа горенето“, пише Моника, „съединението им гаси пожари.“

Освен когато… „водородът и кислородът са свързани, те са експлозивни и опасни.“

Ако… (Това се оказва по-трудно, но Моника успява да измисли как да го довърши.) „водородът и кислородът са свързани, те губят оригиналните си качества да са експлозивни и да поддържат горенето.“

С растежа на познанията на Моника върху частите на речта, читателските ѝ умения отбелязват драматично подобрение. „И преди можех да чета, де. Ама бях като сред море от думи,“ казва тя. „Колкото повече учех как се пише, толкова по-добре разбирах кои думи са важните, като четях.“

Обсъжданията в училищните стаи се оказват възможност Моника и съучениците ѝ да бъдат накарани да се слушат един друг, да мислят по-внимателно и да говорят по-прецизно. Което после могат да оползотворят, когато се налага да пишат изложения или убедителни форми. От тях се изисква когато говорят да използват определени начала на изречения, които са напечатани на афиш, закачен пред класа:

„Съгласен съм / не съм съгласен с ……, понеже …..“
„На различно мнение съм …“
„Искам да добавя нещо …“
„Можеш ли да обясниш защо мислиш така?“

Добре структурираното изразяване е постигнато отлично през петия семестър от обучението по английски на Моника, при обсъждането на началната сцена от „Смъртта на търговския пътник“ от Артър Милър. „Какво е настроението на Уили Ломън? Уморен ли е? Ако да, защо?“, пита учителят Анжело Катерина. „Уили Ломън изглежда уморен, понеже остарява“, обажда се къдравокосо момиче, което обикновено седи на предните чинове. „Можеш ли да обясниш защо мислиш така?“ намесва се Моника. Момичето прехапва устни и хвърля поглед към книгата на чина. „В сценичните указания пише, че е на 63 години. Това си е старост!“

Вдигат се други ръце. Използването на изреченията от афиша кара учениците да звучат, все едно са излезли преди малко от заседание на британските лордове, а не от училищното кафе. „Съгласен съм, че възрастта му е посочена в сценичните указания,“ казва Джон Фелисиано. „Но не съм съгласен с извода ти. Мисля, че той е уморен, понеже работата му е много трудна и му се налага да пътува много.“

Робърт Фосет, кльощаво момче с бяла фланелка, взема думата. Той си докарва по някоя пара, като помага на училищните чистачи. „Не съм съгласен с тези изводи,“ казва той, хвърляйки поглед към афиша. „Начинът, по който Уили Ломън описва работата си внушава, че го кара да е уморен начинът, по който работи. Еднообразен е. Изглежда безсмислен. Кара те да се чувстваш изцеден.“ Класът респектирано замълчава за момент, признавайки, че Робърт е анализирал сцената и е извел добра идея от собствения си опит.

През втората си година класът на Моника учи как да конструира уводен абзац, а след това и как да оформя параграфите на изложението. „Има фрази – „по-точно“, „например“, „в този случай“ – които ти помагат да добавиш подробности в абзаца“, обяснява Моника. За миг тя се замисля: „Откъде да ги знаеш, ако някой не те научи?“ Домашните стават много по-трудни. Учителите престават да дават безформени задачи от типа на „Напишете пощенска картичка до приятел, която описва живота в окопите на Първата световна война“. Вместо това те изискват от учениците да предадат изложение, което анализира три основни причини за конфликта.

Някои експерти по писане предупреждават, че фаворизирането на изложенията и аналитичното писане за сметка на креативното писане не е добра идея. „Тайното оръжие на нашата икономика е поощряването на креативността“, казва Кели Галахър, гимназиална учителка по писане, авторка на няколко книги за образоваността при подрастващите. Строго формалното обучение ще накара някои ученици да изгубят интерес, предупреждава Люси Калкинс, професор в Columbia University’s Teachers College. Тя одобрява повечето преподаване на писане на изложения в училищата, но казва, че строго формалното обучение няма да ускори ученето. „Децата имат нужда написаното от тях да достига до други читатели. Имат нужда да имат избор по какви въпроси ще пишат, и от начин да намерят собствения си глас.“

Програмата по писане определено не е решила всички проблеми на Ню Дорп. Високият процент на деца от бедни семейства прави учениците уязвими на злоупотреба с дрога и насилие. Също, по някои предмети точките от изпита Regens тази година не са пораснали колкото учителите са се надявали. Но все пак е постигнат драматичен обрат, чиято слава се носи наоколо: директории администратори от други изоставащи гимназии чак от Чикаго идват на посещения в Ню Дорп. Докато другите училища се борят да пригодят курикулума си да съответства на стандартите на Common Core, учителите от Ню Дорп казват, че са готови.

Дълбоко и окуражително иронично е, че успехът на Ню Дорп да се докаже като жизнеспособна институция е получен не чрез радикално нововъведение, а чрез подобрена стара идея. Постиженията на училището показват, че може би определени образователни положения, които повечето училища са изоставили или недооценяват, имат нужда от преоткриване, обновяване и въвеждане отново. И че ако това бъде направено по правилния начин, традиционното обучение, давано от наличните сега учители, може да се окаже най-мощният лост за подобряване на резултатите на учениците.

Колкото до Моника ДиБела, нейните перспективи също са по-добри. Вдигне ли ръка, тя изразява по-сложни и детайлни идеи. Преди постиженията ѝ в четенето бяха далеч под гимназиалния минимум, а тази година получи 77 точки на изпита Regents по английски (75 или повече показват, че ученикът би се справил с обучение на нивото на колеж) и 91 по американска история („Да, правилно чухте“, казва Моника.) Въпреки че повечето от съучениците ѝ вече пишат есета с лекота, тя си признава, че все още писането я затруднява. На изпита си по обща история тя е прибързала с есето, и резултатите не са точно брилянтни. Първият му абзац е:

„Историята показва, че обществата са развили значителни технологични постижения. Технологичните постижения са имали както положителни, така и отрицателни ефекти върху обществото на човешкия род. Две големи технологични постижения са заводите и пестицидите.“

(По днешните български критерии деветокласник, който напише това, сигурно ще е отличникът на класа – Григор)

Дина Золео, която е обучавала Моника предишната година, обаче смята, че съставеното от общо шест абзаца есе показва, че Моника вече е способна да пише стройни, логически подредени абзаци за наученото, да цитира примери и да използва преходи между идеите. Заедно с отговорите ѝ на частта от теста за въпроси и отговори, то е спечелило на Моника 84 точки. В момента тя се подготвя за кандидатстване в колеж. „Винаги съм искала да уча в колеж, но никога не съм имала увереността, че мога да кажа и напиша нещата, които знам“, усмихва се тя и бръсва кичурите настрани от очите си. „Само че вече ме научиха как да го правя.“

Авторката на статията, Пег Тайър, е ръководител по стратегията на фондацията Едуин Гулд и автор на „Доброто Училище: Как умните родители дават на децата си образованието, което те заслужават“.

—

Безспорно статията е в немалка степен едностранна. Това обаче не значи, че всичко в нея е безполезно. Мисля, че идеята за добро формално обучение по структурирано писане е наистина добра – научните изследвания наистина доказват връзката му с ученето, заучаването и способността да разбираш сложни изречения и концепции.

Като минимум всички сме чували, и повечето сме забелязвали, че истински разбираме нещо, когато се наложи да го обясним на някого. Причината е проста: тогава ни се налага да формулираме нещата ясно, точно и еднозначно, за да ги предадем на друг максимално безпогрешно въпреки възможните разлики в разбиранията и познанията ни. Това изисква далеч повече обмисляне и по-дълбоко разбиране на предмета, отколкото простото му разпознаване. А обясняването изисква обличане в стегнати, стройни и логични изречения – именно това, на което обучава структурираното писане.

Също ме спечели тезата, че няма как да нарушаваш правилата креативно, без да ги владееш. Точно както добра музика, която не спазва правилата, може да твори само който ги владее – който не ги владее бълва какофония, която звучи добре единствено в собствените му уши. Отдавна съм забравил вече колко пъти съм подлагал на съмнение това правило. Случай да не се е доказало не съм видял.

Затова бих подкрепил държавно изискване за писмени умения, включително формално писане, на определено ниво. Ще е от полза за децата.

Толкова от мен – за издържалите да дочетат дотук.