Братя Стругацки

Преди двайсет и една години си отиде единият – Аркадий. А преди няколко дни и другият – Борис.

И светът стана осезаемо по-сив, по-малко любопитен и по-малко мъдър.

Аркадий и Борис Стругацки бяха уникално явление не само в съветската, но и в световната фантастика. С поне две неща.

Едното е измисленото от тях бъдеще, наричано от феновете „Пладне, 22 век“. Не са първите, които сътворяват бъдеще, в които човек да е щастлив да живее. Творението им не е така вдъхновено и с такъв невероятен размах като „Мъглявината Андромеда“ на Иван Ефремов. (Която също препоръчвам горещо – човек трябва да си спомня, че освен глава има и сърце.) Но е до немай-къде истинско, живо и убедително. Едно бъдеще, в което бих могъл да повярвам.

Другото е техният навик да създават творби, които се грижат не да дават на читателя отговори (или дори направо да му промиват мозъка – с такива е пълно). Техните книги поставят на читателя въпроси, без да му пробутват плитко завоалирани решения. Опитват се да покажат не Единствено Правия Път, а колко богат, сложен и интересен (и понякога труден за преценка) е светът. Защото да си свикнал да търсиш отговорите е по-важно от това да имаш няколко отговора наготово. На гладния му трябва не риба, а въдица – особено ако не разбира колко гладен е.

Всъщност, тези две неща може би са едно. Бъдещето им е убедително именно защото е нееднозначно, сложно и пълно с проблемите си. И на читателя му е интересно да чопли поставените от тях проблеми и да им търси отговори в немалка степен защото бъдещето, сред което те се развиват, е убедително и естествено. Няма го усещането за празна схоластика – има усещане за свят, в който децата ни доста вероятно ще живеят. Дали е вярно, е друг въпрос – но го има.

Техните книги не са пуканки за ума – сладка, но празна храна. Не са дори и просто пълноценно ястие. Те са площадка за игра, където с удоволствие и увлечение се занимаваш по цял ден, неусетно прихапвайки по нещо полезно и вкусно. И на края на деня откриваш, че не само се чувстваш отпочинал и доволен, но и мъничко позаякнал, по-пъргав и с по-избистрен поглед. Това, което Борис Стругацки казва за брат си: „Беше феноменален учител – жалко, че в класа му имаше само един ученик“, аз бих го казал с чиста съвест за тях двамата. Феноменални учители – жалко, че повечето днешни ученици са ги пропуснали.

Но никога не е късно, въпреки че тях вече ги няма – книгите им са наоколо. Продават ги за по лев-два търговците на стари книги по спирките. Достъпни са в Нета и на български, и на руски. Ако бяха хранителни стоки, на тях щеше да има големи предупреждения: „Внимание! Високо съдържание на калории! Може да доведе до разстройство или повръщане свикналите на рядка и блудкава храна!“. Не е обозначено, така че внимавайте – ако сте свикнали на сапунки, може да не ви понесат. Но ако сте в състояние да ги смелите, ще разберете каква помия е повечето от духовната храна наоколо.

Трудно ми е да определя коя от книгите им ми е най-любима. Сблъскам ли се с почти средновековната безпросветност и отчаяние наоколо, често неволно си спомням за Румата Есторски от „Трудно е да бъдеш бог“. Опитам ли се да анализирам сложни етични проблеми, често се улавям в спомени за късните книги от цикъла „Пладне“. Или за „Грозните лебеди“, или за „Обреченият град“, или за „Хищните вещи на века“… Замисля ли се за обществените проблеми, за взаимодействията на старото и новото, за мъчителната еволюция на човешкия морал и разбиране, един от примерите ми винаги е „Обременени със зло“. Доближа ли в ума си границата на познаваемото, неволно се сещам за „Пикник край пътя“. (И не мога да си простя, че съм забутал някъде първия сценарий на Стругацки по нея за „Сталкер“.)

… Ако бях вярващ, сигурно щях да отида да запаля свещ за тях. Не съм. Затова ще изтръгна утре час-два от бясното въртене в катеричето колело на ежедневието и ще седна да препрочета някоя хубава тяхна книжка. Мисля, че е добър еквивалент на паленето на свещ. 🙂