И още литературни вести

Вече се писа по блогове неведнъж – Любомир Николов написа книга под работното заглавие „Легенди от Средната земя“. Сборник увлекателни легенди, събрани от един млад кралски легендариус около 250 години след възцаряването на крал Елесар. За мен – нещо, което чаках дълго и с нетърпение. Та кой в България (и колко хора изобщо в света) могат да напишат нещо, което фен на Толкин би могъл да сбърка за негово?

Не вярвате ли? Нахално и без разрешение ще пусна парченце от една от легендите:

—-
Рони Старофук беше тиквеник.

Това едва ли звучи изненадващо, когато става дума за хобит от рода Старофукови (впоследствие Брендифукови), дал на Графството цяла плеяда несравними и епохални тиквеници. Но трябва да се признае, че дори сред подобна безмилостна конкуренция Рони изпъкваше със своята самобитност и оригиналност. Ако го пратеха за вода, той непременно изпускаше кофата в кладенеца заедно с въжето; събирането на яйца в кокошарника завършваше с донасяне на готов за пържене омлет, а да го допуснат на работа в зеленчуковата градина не се осмеляваха откакто усърдно изкорени всички краставици. Постепенно роднините престанаха да търсят Рони за каквото и да било, и го оставяха да се тутка и мотка както намери за добре. С което, длъжни сме да споменем, той се справяше великолепно.
—-

И – прости ми, Любо, просто нямам сили да се удържа, ще пусна още едно! Такива неща трябва да се четат!

—-
Но всичко това Алвин щеше да узнае много по-късно. А сега крачеше по улиците на Брее, търсейки удобна и не много скъпа страноприемница, където да отседне за няколко дни докато разпитва за местни легенди и предания. И търсеният оазис се появи пред него под формата на стара табела от ковано желязо, изобразяваща шишкаво пони, изправено на задните си крака върху надпис „Скокливото пони”.

На стената отдолу бяха изобразени двама червендалести юнаци с чаши в ръце. Единият, с корона на главата, размахваше меч, а другият, с дълга бяла брада и сива островърха шапка, стискаше здраво дълга чепата тояга, тъй че не беше съвсем ясно дали вдигат наздравица или пийват за кураж, преди да започнат да се пердашат. За избягване на подобни недоразумения отстрани бе пояснено с големи, малко криво изписани букви: ЛЮБИМОТО ЗАВЕДЕНИЕ НА ГАНДАЛФ СИВИЯ И НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЕЛЕСАР. А малко по-долу някое хлапе бе надраскало „и на Назгулите”.
—-

След дълги преговори с Толкиновия тръст издателството най-сетне е успяло да получи разрешение (или по-скоро благосклонно затваряне на очите) за издаването на книгата. (Корекция на погрешна по моя вина информация – преговорите са водени не с Толкиновия тръст, а с адвокатски колектив, който да прецени нещата.) Не зная дали оригиналното заглавие ще остане същото, но съдържанието определено ще бъде! И се надявам да видя книгата на Панаира.

(А още повече се надявам да видя там Любо Николов и да си взема автограф върху нея. Обещал е да присъства и да раздава автографи.)

… Добре, дотук това е една чудесна вест. Но понякога дори в живото доброто не идва само. След първата лястовичка се задава и втора. Който е чел блога на Любо Николов, знае – там вече се мъдри в удобен за четене вид началото на бъдещия тритомник „Елесар“. След като книжката с легендите можа да бъде издадена, става по-лесно да излезе и такава масивна творба. Така ни чакат нови и нови разкошни четива! 🙂