Wankata:
Между другото докато ти пишех осъзнах, че минути преди това гледах изключително интелектуалното предаване “Огледала” по БТВ, където се вихреше възвишеният спор, дали един мъж трябва да бъде оценяван по часовника му или по колата?
В крайна сметка един скъп часовник, може да се окажа имитация, но един Лайбах трудно ще да се имитира, обясняваше една от култовите жени в ефира.
Чудя се, какво би могло да направи хората толкова повърхностни?
И дали наистина са такива, или просто подценявайки другите, решават да са като тях, за да не се чувстват някак откъснати… и нещата да се завъртат в някакъв омагьосан кръг… не знам и не искам да знам – моля се само да има по-малко такива хора около мен(ех, егоизъм, егоизъм…)
Не зная дали за “Огледала” може да се съди по този спор – никога не съм го гледал, не съм смогнал. Но за хората, които са спорели, може.
Някога Чингис хан, пиян като свиня, попитал придворния си певец, и той също пиян:
– Я кажи тук пред всички, колко струвам аз? Колко би дал за мен?
– Петстотин жълтици, велики хане!
– Глупости! Че толкова струва само ханският колан, символът на властта ми!
– Именно! Без него ти и пукнат грош не струваш.
Не зная какво е струвало това на певеца. Но той е умеел нещо, което Чингисхановците не умеят. Да прави разликата между това, което имаш, и това, което си… Власт, пари, имот и още много други неща могат да ти отнемат със сила. Достойнството, добротата и някои други обаче – единствено ако сам се откажеш от тях. Те са част не от това, което имаш, а от това, което си. От същността ти.
Човек абсолютизира нещата, които можеш да притежаваш, когато не усеща другите – които си. Или защото ги няма, или защото са го излъгали да повярва, че ги няма, или че са маловажни. (Което е пак същото, но прикрито – лъжа в лъжа, като матрьошка.) Обикновено случаят е вторият, защото страшно малко хора са лишени наистина от всичко, което човек може да бъде като човек.
Понякога хората биват излъгани за това умишлено, от някой друг. Който не вярва, че е нещо истинско и ценно, е дефектна личност. Той усеща в себе си бездънна празнота, която се самозалъгва, че може да запуши с показност, но всъщност не може – нуждае се от постоянно подхранване, както куклата се нуждае от връвчици, за да я движат. И лъжците знаят това, и така превръщат хората в кукли на връвчици, държани от тях, в инструменти за целите си… Много по-често тази лъжа ти я сервира самият живот, случайно – но ефектът е същият. Рано или късно някой кукловод забелязва връвчиците, и ги хваща.
И ефира завладяват култови жени, за които въпросът е по часовника ли да съдят мъжа, или по колата. Част от така наречената “култура на чалгата”, може би не съвсем точно – за мен лично поп-фолк и чалга са две съвсем различни неща, едното вид музика, другото вид култура и начин на мислене. Няма значение дали ги изтикват там прозаични обществени настроения, или тайни конспирации на кукловоди, които имат изгода хората да възприемат чалга-културата и мисленето, да забравят завинаги, че да си е повече от да имаш. Ефектът е точно еднакъв.
Само че срещу тях има кой да се изправи. Блоговете на хора като Йовко, Дончо, Пейо, Калоян, и още сигурно хиляди… хм… воини на доброто? Търсачи на светлината? Бардове на красотата? Сигурно има още хиляди подходящи определения, и всичките в крайна сметка значат едно и също.
Това са гласовете на тези, които СА нещо – и искат и другите да бъдат нещо. Искат всички да чувстват себе си пълноценни и истински хора. Ако си вярващ, би могъл да си представиш всички тези гласове като един събирателен глас на Доброто, Бог или в каквото вярваш.
И сборният им глас е безсмъртен, или поне много по-траен и могъщ от този на чалгата. Защото всеки ден някой от тях го затрупват грижи, или се разочарова и угасва, или се разболява, и престава да пише – но всеки ден се включват нови и нови. Както на всеки няколко години клетките на тялото ти се подменят напълно, но ти продължаваш да си пак ти, може би дори по-мъдър и човечен.
Още преди да си направя блог, бях писал в блога на Йовко на една посетителка – ако иска да живее в по-добър и струващ си свят, да си направи блог, и да показва чрез него доброто и красотата около нас и в нас. Надявам се един ден да го направи – тогава сигурно към блоговете, които чета с удоволствие, и ми дават светлина в труден миг, ще се прибави още един. И ще ми помага да бъда човек. И на тези около мен – да осъзнаят, че си струва да бъдат хора.
И така, докато някой ден не видим как култови жени обсъждат в ефира по благородството ли е по-добре да се съди един мъж, или по добротата.
А на мен ми се струва, че това си е тъжната и все по-обгръщаща ни действителност – общество на консуматори. Факт – хората не ги интересува какви сме, а какво имаме и с какво можем да им бъдем полезни. Ако не можем да им бъдем полезни – банн. Миналата година останах без работа. Приятелите ми за отрицателно време стигнаха мощната цифра – 1. Не съм им искала нищо. Просто станах безполезна. Но съм доволна – така разбрах кои са били истински.
Както се радвам и на това, че попаднах на блоговете на хора като теб и Йовко – така разбрах, че не всичко е загубено. Има ги и хората с душите. Които няма да забележат, че дънките ми не са модни, примерно, а ще забележат усмивката ми?! Хм, нали?!
Май все още ми е твърде тъмно, за да раздавам светлина.
И при мен остана един, но знаеш ли, аз не се разочаровах от това, а напротив, останах много доволен. Защото бях сигурен в този макар и един приятел и знаех, че е много по ценен от десет!
Не е все по-обгръщащо. Простаците винаги ги е имало, има ги и ще има. Но винаги ще има и свестните хора.
И това сред кои ще бъдем си е наш избор.
А колкото до дънките – поне мъжете с гаранция няма да го забележат. Поне хетеросексуалните рядко са много наблюдателни за дрехи, гримове, и всичката подобна “маскировка”. Но пък обикновено забелязват добре усмивки. 🙂
С души са много хора – нужно е единствено да го осъзнаят, и да си повярват. И ти също.
Единствено мога да кажа, че краставите магарета се подушват през девет планини в десета 🙂 Така че – споко 🙂 Всичко си идва на мястото.
Лошото на чалга-културата не е чалгата (аз междудругото си я слушам чат-пат :-), а традиционния материализъм, описван и осмиван през вековете. Лошо няма, хубаво е човек да има кола, жилище, “онова, дето прави музика”, телевизор. Но истински беден е тогава, когато няма приятели и той на никого не е приятел.
Сами, не се притеснявай – трудностите са сито. Дълги години и аз нямах приятели, около мен беше пълно с хора, които споделяха своите неволи, но не споделяха моите. Докато един прекрасен ден спреш да търсиш приятели и те – хоп! появяват се сякаш от нищото. Може би съдба, може би е нещо друго – не зная. Ще се надушите, това искам да кажа 🙂 При това може би по-скоро, отколкото очакваш..
ПП: някой знае ли дали оптимизмът е заразен?
Не, не е наш избор сред кои ще бъдем, мисля. Където ни постави социалният и въобще житейски, статус. Можем да избираме само кои да допускаме до себе си.
Роси: Да! 🙂 Наистина е заразен. Примерно твоят оптимизъм – че хубавото тепърва предстои – неведнъж ме е заразявал в труден момент.
Сами: Това не е ли пак същото? Ние сме сред тези, които сме допуснали до себе си – независимо дали те са близо или далече, и кои ни обграждат физически.
Пък и социалният и житейски статус не е фиксиран веднъж завинаги. Не живеем в древна Индия, няма въведена кастова система… И слава богу.
Защото хората гледат и се учат от най-издигналите се. През изминалите години съм изгубил сметката колко пъти съм виждал хлапенца да си мечтаят да станат мутри, като пораснат… Чак сега почват отново да се появяват такива, които искат да бъдат учители, лекари, учени… По мъничко. А ако се издигнат такива като нас (да не казвам ние конкретно), вероятно ще станат и повече.
А това вече си струва много – дори да искаш да се издигнеш. 🙂
Ама аз много съм бляла….бе-е-е-е.., защо си мислех, че съм изчела всичко, пък то… 🙂
Това си е направо изненада, и то много приятна 🙂