САЩ: Фискалната пропаст – причини за неразбирателството

Всяка страна може да закъса финансово, ако бъде управлявана достатъчно безотговорно. А управлението на САЩ през последните десет, че и повече години беше именно безотговорно. Бяха водени няколко войни, често по повече от една по едно и също време, чиято единствена цел беше да покажат на света какви каубои са американците (и най-вече съответният президент). Данъците и регулациите на големите бизнеси бяха орязани, което им позволи да си изнесат производството където работодателството е по-близо до робовладелство (предимно в Китай). Социалните разходи не бяха намалени, за да не изригне недоволството на гражданите (и за да не почне да се говори в прав текст, че войните и отпуснатият край на свръхбогатите може да не са добри идеи)…

Но не това е темата. Закъса ли страната финансово, е нормално управниците ѝ да си седнат на четирибуквията, докато народът не ги е наритал, и да вземат някакви мерки да оправят нещата. Особено ако държавата се очаква да остане без пари до месец или дори няколко дни. В САЩ обаче не се случва дори това. Закъсването можем да го обясняваме по какви ли не начини, в зависимост от възгледите си и връзката си с реалността. Но как да обясним нежеланието на американските конгресмени и сенатори да спасят държавата си? Подобно нещо не е нормално.

Едно от обясненията според мен е прерайонирането на избирателните райони в САЩ. Не съм в течение на базата на какви точно критерии е правено. Но забелязвам, че след него настъпи една много рязка и важна промяна. Според мен ключовата за сегашната парализа на американския парламент.

Някои от избирателните райони в САЩ са силно републикански или демократически – трябва да се случи нещо много драстично, за да ги загуби съответната партия. Други са “балансирани” – и най-малката промяна в баланса може да прехвърли победата в тях от едната партия към другата. Преди прерайонирането силно партийните райони бяха общо горе-долу колкото балансираните. След него балансираните се оказаха далеч по-малко от силно партийните.

Какво означава това?

При неуспехи на парламента да се справи с проблемна ситуация избирателите ще обвинят за неуспеха, естествено, представителите си там. Ако депутатът (конгресмен или сенатор) е избран „на косъм“, е естествено той непрекъснато да се вслушва в настроенията на избирателите си и активно да търси как да им угоди. Ако обаче представлява силно партиен район, мястото му е почти гарантирано – може да си позволи доста своеволия.

Неуспехите на парламента да се справи с проблемна ситуация обикновено идват от неспособност на партиите в него да се разберат помежду си за общи действия. А размерът на желанието им за разбирателство е функция от силата на принудата да правят компромиси. Избраните „на косъм“ депутати обикновено разчитат на тази прослойка от избирателите, която не е твърдо зад определена партия, а определя гласа си в зависимост от представянето на депутата. Докато избраните в силно партиен район обикновено разчитат на „твърдото ядро“ на партията си в него. (Преди да спечелят изборите, те са спечелили първичните избори на своята партия в този район, а на тях гласуват най-вече твърдите партийни членове. И като гласуват, си правят сметката – дали техният район е силно техен партиен и могат да изберат по-краен кандидат, който ще защитава точно техните интереси, или районът им е „на косъм“, и е по-добре да изберат по-мек кандидат, който ще има повече шансове да спечели срещу конкурента от другата партия.)

По тази причина, избраните „на косъм“ депутати са по-склонни към обединителни компромиси, докато избраните в силно партийни райони са по-склонни към политиканстване и упорство в името на партията си. Промяна в избирателните райони, която намалява процента на силно оспорваните райони и качва този на силно партийните, намалява процента на склонните към компромиси депутати и качва този на не-склонните, и от двете партии. Естественото следствие е междупартийните компромиси да станат много по-трудни.

А ситуацията с финансовата пропаст в САЩ изисква точно такъв компромис. Конгресът е под контрола на демократите, Сенатът – на републиканците. Законовите мерки, които са нужни за избягване на пропастта, трябва да бъдат утвърдени и от двете камара, тоест да получат одобрението и на двете партии. Уви, подобен компромис в момента е обективно по-труден отпреди.

Компромисът е затруднен допълнително и от още един фактор. Демократите начело с Обама виждат, че липсата на споразумение вреди предимно на републиканците – повечето американци смятат тях за виновни за липсата на компромис. Това прави демократите още по-упорити – от противопоставянето те само печелят избирателна подкрепа. Много републиканци разбират това, но са притиснати от силното влияние в организациите им на „чаеното парти“ – силно консервативна и идеологизирана фракция, която е срещу компромиса с демократите. Опитът да се противопостави на „чаеното парти“ би означавал за повечето депутати-републиканци почти сигурна загуба на първичните партийни избори, в полза на по-краен кандидат. И понеже и те като нашите депутати си ценят топлите местенца, повечето предпочитат запазването на личните позиции в партията, дори на цената на нейна изборна загуба.

Накъде ще излязат нещата е много трудно да се предскаже при това положение. Нямам и намерение да се опитвам. Но си признавам, че съм пообезпокоен от ситуацията.