Хладният вятър въртеше около спирката пожълтели листа. Чаках вече почти половин час – беше неделя и автобусите бяха нарядко. Но истинският хлад беше вътре в мен. Не страх, не боязън – хлад от едно внезапно откритие.
Преди месец бях започнал шести курс. И докато се връщах от веселия купон с колеги в един от блоковете на Студентски град, внезапно бях осъзнал, че след по-малко от година ще съм завършил.
До този момент бях очаквал завършването с нетърпение. Медицината не е от най-леките висши, в четвърти и пети курс имахме по над 40 часа лекции и упражнения седмично. А от нас се очакваше основната част от подготовката ни да минава в къщи или при самостоятелни занимания, извън тези 40 часа. Често това значеше по 60 и повече часа здраво учене на седмица, ако искаш да си знаеш нещата. Нищо чудно, че студентите са пословични с калпазанството си – колко можеш да издържиш на такъв режим? То да не е работа, че 60 часа да са нищо за двайсет и малкото ти години? Как няма да ти се иска центрофугата да спре колкото се може по-скоро?
На купона бяхме разнородна компания. Двама-трима с гаджетата си. Аз – самотник към момента. Едно младо семейство с двегодишното си хлапе. И момичето, към което проявявах интерес (и което така и никога не прояви към мен), заедно с шестнайсетгодишния си брат. Ококорено, невероятно любознателно и любопитно хлапе – едно към едно аз, въпреки десетте години разлика. Усетила, че си приличаме, девойката ме хвана да забавлявам братчето ѝ, докато тя помагаше за съвместната гощавка.
По липса на по-добра идея първият ми въпрос беше за какво си мечтае. Юнакът се позамисли, нетипично дълго за хлапе на тази възраст (и още повече за него). След това ме погледна право в очите и заяви:
– Искам да стана студент. Такъв купон е! Никой не ти нарежда кога да се прибираш и къде да ходиш, не трябва да висиш на даскало, да спазваш вечерни часове. Сам си водиш гаджето където решиш, правиш каквото ти скимне, имаш си стипендия. Да си ученик е… абе, съкс.
Едва се сдържах да не се изсмея. И да му кажа, че бих заменил студентството си за неговото ученичество на секундата. Удобството да те хранят татко и мама, вместо да разчиташ на мижавата стипендия. Смешното количество учене, поне на фона на нашето. Веселбата по цяло лято, вместо да учиш за сесии и изпити. Липсата на задачи, задължения, ядове, тормози. Изобщо, слънчевото безгрижие на детството – най-прекрасното време на живота. Жал ми беше за малкия наивник, решил, че студентството ще му даде повече свобода, а не по-малко…
Купонът отмина, почистването и оправянето след него – също. Но когато зачаках на спирката автобуса, за да се прибера, внезапно осъзнах – и аз съм същият наивник. Който си мисли, че свърши ли следването, грижите му ще намалеят, вместо да се увеличат. Че няма да се налага да изкарва не само храната и харчовете си, а и всички разходи за жилище, сметки и прочее – че и да помага на възрастните с малките им пенсии. Че няма да трябва да отговаря не само за себе си, а и за спътника си в живота, за децата, за всичко наоколо. Че вместо гадни професори, които остават назад в миналото след изпита, ще има гадни началници, от които няма къде да се махне. И от които зависи много повече… Който си мисли, че го чака свят на повече свобода и щастие, а не на по-малко.
Оттогава животът ми се промени – може би с малко, но осезаемо. Давах си честичко сметка, че завършва не етап на мъчения в живота ми, а етап на относително безгрижие, радост и полет. Че след него ще последва етап, който в очите на недораслите изглежда могъщество и свобода, но всъщност е по-малко свобода и повече грижи и отговорности. И че да, можеш да се направиш на ударен и цял живот да бягаш от тези отговорности – но околните ще те смятат за вдетинен, и с право. Отговорностите не са измислени, за да тормозят хората – съществуват, за да може да си помагаме и да се крепим. Не ги ли поемаш, не носиш своята част от общия товар. Поне така мисля.
… Напоследък забелязвам в света първия полъх на нещо. Все още твърде тихо, за да може да го чуят повечето ми познати. Все още твърде аморфно, за да мога да го формулирам с пълна яснота и точност. Може би най-близо ще е, ако кажа – оформя се възможността човек да подсили интелекта си. Или да създаде изцяло изкуствен интелект, по-могъщ от човешкия. Една от възможностите е имал предвид Рей Кърцуел, когато създава Института по сингуларността. Усещам и други… Но до какво ще ни доведат те?
Казват, че който има пари, няма нужда от вещи – потрябват ли му, ще си ги купи. По същия начин който има власт, няма нужда от пари. А който има достатъчно интелектуално превъзходство пък няма нужда от власт… Затова и принципно не би трябвало да ме е страх от свръхинтелекти. Но все пак нещата зависят от създателите им. Дори и много могъщ интелект може да е изкривен и дефектен в аксиоматичната си основа, а оттам и изцяло… Но не тази линия на разсъждение имах предвид.
Мисля за друго. Създателите на такива интелекти ми приличат на деца, които искат да станат възрастни. Без да разбират, че съзряването не носи повече свобода. Че носи несравнимо повече мощ и сила, но и несравнимо повече отговорност, грижи и тъга… Наскоро слушах пиянско теологично откровение, че в момента, в който Бог е създал света, се е оказал по принуда ограничен до изява само като природни закони. Заради отговорността, с която се е натоварил чрез акта на създаването. И мисля, че в това има голяма доза истина. Колкото по-могъщ си, толкова по-вързани са ръцете ти, ако осъзнаваш и спазваш отговорността си истински. В противен случай си просто вдетинен, живееш щастливо „детство“ за сметка на свободата и щастието на децата наоколо.
Така че дойде ли този „преход“ – било под формата на Кърцуеловата сингуларност, било под друга – това може да се окаже всъщност краят на детството. За всички, поискали да минат на следващия етап от развитието. (И си мисля колко ли прав може да се окаже един от големите мъдреци на фантастиката – Артър Кларк.)
А дотогава все още имаме време да сме деца. 🙂
Аз съм на малко по-различно мнение за порастването. Да поставя нови, по-големи отговорности за себе си и другите, но също така си поставен пред избор. Искаш ли да си свободен да живееш живота, които ти си правиш и избираш или ще оставиш, някои, най-важните избори на другите, по инерция. За тази свобода се налага да се бориш до края на живота си.
Колкото по-могъщ си, толкова по-вързани са ръцете ти, ако осъзнаваш и спазваш отговорността си истински.
Как се казваше онзи колега на Саша Привалов от НИИЧАВО, който беше решил някакво уравнение, което го правеше всемогъщ? И крайно условие за решаването на това уравнение беше да не нанасяш вреда на никого и никъде?
Знаеш ли, мисля, че се прекален оптимист. В момента вече имаме зачатък на изкуствен интелект – или по-точно би било да се нарече нещо като интелектуална “протеза”. Това е интернет. Той неимоверно разширява възможностите за интелектуална дейност. Но колко хора го използват с тази цел? Всъщност огромна част от капацитета на мрежата се използва за порнография, долнопробни развлечения, игри… и престъпност: измами, машинации, фундаментална религиозна пропаганда, тероризъм, тотален контрол и дестабилизиране на цели общества.
Тъй че… пак се връщам към идеята от “Десетия праведник”: нищо няма да оправим, докато не оправим самите себе си.
@Любо Николов: Би било прекален оптимизъм да очаквам, че някога ще оправим напълно самите себе си. И би било прекален песимизъм да смятам, че не сме се оправили достатъчно, за да можем да продължим напред. 🙂
Моят опит е друг. Студентските години бяха по-хубави от ученическите, а сегашните ми години са по-добри от студентските. (За студентските си години съжалявам единствено, че не знаех как да се възползвам от възможността за секс с колежките, които сега си давам сметка, че са ме харесвали. И че не дадох достатъчно възможности на пламтящия си мозък по това време. В този смисъл съм склонен да се съглася с мисълта, че най-хубавите години в живота на човек са студентските.) Понякога имам кошмари за това, че отново съм дете, тийнейджър или студент. Дори един поглед към стари снимки ме подсеща за духовната и чисто материална мизерия на онова време.
Имаше популярни детски книжки, в които децата си мечтаеха да останат завинаги деца. Нито едно дете, което познавам, не им вярваше. Наскоро видях седемгодишни деца, които пушеха в стремеж да се изкарат възрастни. Разбирам ги. С времето трупам сила. Не бих я заменил за безгрижието, наивността и робството на детството. Няма смисъл времето ти да е свободно, ако нищо друго не е.
Още като студент си осъзнал, че след това не те чака нищо по-лесно. Горкият. Нито един ученик или студент не трябва да осъзнава това. Този урок трябва да се научи чак в контекста на новото. Ако един ученик знае, че живота след училище е гаден и труден, той ще е най-нещастния ученик на света. Освен това няма да е прав.
Аз пък си мисля, че живота ми след университета е най-добрия период в живота ми. Правя каквото си искам, когато поискам почти през 90% от времето. По-щастлив не съм бил. Ако съм изключение, както твърдиш – горко на държавата ни, а и на света.
Този “преход” по-скоро ще постави началото на детството. Когато машините изземат от нас повечето функции (надявам се да спестят най-вече мисленето на хората, че много проблеми носи на света), товарът който вселената е поставила на плещите ни значително ще намалее. Детството е лукс, който само свръхразвити или комунистически общества могат да си позволят. Какво детство е имало само преди шейсетина години, когато децата са почвали с тежкия труд от невръстна възраст? За средновековието да не говорим… Колкото по-могъщ си, толкова по-вързани са ръцете ти на едно ниво и толкова по-отвързани на друго, по-високо ниво.
Когато машините почнат да мислят вместо нас смисълът
от съществуване на човечеството ще изчезне. Вместо деца
хората ще станат животни които обаче имат хубава ферма
с осигурена храна. Значи идеалът ни е да станем нещо
като кокошки в птицезавод.
Виашето призвание на човека е да мисли. И точно това ое най хубавото нещо да изледваш да
ваш
да измисляш нови неща. Е на някои
най хубаворо нещо което може да прави. Ако това не ти е
приятноо
Много добре казано.
Почвам да се чудя какво имате предвид под детство, но като чета контекста си мисля, че е добре все пак да преосмислите този период. Ще бъде добре, ако все пак сте или ще ставате родители.
Най-обичам да ми дават акъл какъв родител да бъда, знаейки, че моето дете се катери по-добре, тича и скача по-добре, действа по-свободно и е по-здраво от другите деца на неговата възраст (2 г.) и отвъд нея.
Няма какво да му се мисли на детството. Биологическото детство приключва при влизането в пубертета. Социалното детство може да трае докато се пенсионираш и тенденцията върви натам. Това е.
Е значи е хубаво, когато децата опознават света и се развиват съобразно него.
@neuromantic: Съгласен съм, че само много развито или много социално общество може да позволи истинско детство. С малко уговорки. Много развитото общество може да позволи истинско детство на големия процент от децата само ако е добре балансирано в икономическо отношение – много средна класа, малко свръхбедни и свръхбогати. Социалното общество може да позволи истинско детство само ако е поне малко задоволено – моето детство (роден съм в 1966 г.) беше много социално, но откъм задоволеност имаше какво да се желае. Твърде често не съм могъл да си позволя книги, филми или дори интересни учебници, защото нямах достатъчно пари.
@ilian: Развитото общество, ако е добре икономически и прочее структурирано, може да ти даде сравнително много свободно време и сравнително добър жизнен стандарт. А съчетанието на тези двете е добра възможност да се самоусъвършенстваш, а не само да лежиш по гръб и да грухтиш. Оттам нататък, който както реши да си я използва. То насила не става.
Добре си разбрал. Повечето хора ще
лежат по гръб и ще грухтят. Това и сега
вече се наблюдава в особено големи
размери. Интересите им се ограничат
от храна и развлечения. Ето това е детство
мама и тате дават мангизи а тях ги мързи
да си учат предметите. След това ще жияеят
в детството докато излапат всичко което
остане след тях. Защо все по малко се з
записват с физика и математика. Защото
там не се грухти а трябва мислене. Е ама е
по лесно да си грухтиш нали.
Съжалявам за пунктуацията но пиша през
телефона.
@ilian: Повечето хора винаги ще лежат и ще грухтят. Това е неизбежно. Уви, истинските хора винаги са малцинство, поне на този етап на развитието… Но поне те да получат някаква възможност да творят, все е огромен пробив.
Сетих се за Ломоносов. Който изминал пеш пътя от Сибир до Петербург, за да се учи…
@Любо Николов: И открил един куп неща из половината възможни науки. При положение, че на 19 години още е бил напълно неграмотен…
Нещата си идват по местата, когато се замислим, че като цивилизация сме още в детството си. Вече можем да ходим и дори да тичаме, но дори рефлексът ни за самосъхранение не е докрай изграден, да не говорим за познания и средства, осигуряващи ни надеждна сигурност; всичко ни е интересно, но не разбираме същността и значението на огромна част от това, което наблюдаваме; трупаме знание по-скоро емпирично и интуитивно, отколкото системно и задълбочено; все още чувстваме инстинктивна потребност от закрилник/авторитет/гарант, пък дори и измислен (религията). И най-вече – все още не можем да осъзнаем отговорностите си. Сред които най-важната е да уважаваме, съхраняваме, развиваме и практикуваме РАЗУМА СИ: онова структуроопределящо свойство, което е основната ни отличителна характеристика спрямо всички останали съставки на познатата ни вселена. (Можем да си представим каква огромна част от днешните представители на хомо сапиенс биха се зачудили искрено на подобно съждение, а и колко много въобще не биха го чули…)
Този общ етап на развитие на цивилизацията естествено влияе върху измеренията и усещането и на детството, и на юношеството, и на зрелостта.
А ще сме достигнали зрелост (като цивилизация) тогава, когато дитирамбите във възхвала на първичното и животинското изчезнат напълно поради вопиющата си неуместност, и когато като най-тежка категория престъпления се определят тези срещу разума (включително всякакви ограничения върху свободното разпространение на информация и всички форми на възпрепятстване или обезкуражаване на самостоятелното мислене на индивида). Възможно е тогава един 18-годишен младеж да е по-знаещ, мъдър и свободен от днешния 40-годишен човек, и въобще да е изчезнал стремежът към по-бързо порастване или носталгията по младостта, просто защото развитието на човешкия индивид ще се възприема като една логична и непротиворечива непрекъснатост (каквато всъщност е).
Дотогава ще си щъпукаме безгрижно из вселенската джунгла като един Маугли, който има известни практически умения за оцеляване и това, че те му вършат работа, му дава усещане за хармония и самочувствието на щастливо същество. Дано междувременно в близост не изригне някой вулкан…
За сингулярността има толкова смисъл да разсъждаваме, колкото за 5-6-годишно дете има смисъл да разсъждава за бъдещото си битие на възрастен. Особено ако приемем великолепната хипотеза на Артър Кларк (поне аз я приех за гениално прозрение още от първо прочитане), че в даден момент на еволюцията си разумът се превръща в чиста енергия (и това е всъщност въпросната сингулярност). Кой знае… но пък е красиво, мамка му 🙂
* * *
А ако слезем от космическите мащаби към земните – индивидуалното възприятие за промяна между стадиите ученик-студент-възрастен (или, да вземем по-общото: детство-юношество-зрялост) зависи от съчетанието на два едновременно протичащи процеса. Единият е усещането за натрупване на все повече собствена сила/капацитет/потенциал и свързаното с това нарастване на самочувствието; другият е постепенното осъзнаване, че свободата не е безгранична, и че съществуват огромен брой лимити и условности, които е най-малкото рисковано (ако не и недопустимо) да се нарушават. Как тези два процеса се съчетават – и съответно какво е общото усещане – зависи от конкретния човек и обстоятелства.
Ако самочувствието и увереността вземат превес (било защото наистина имаш таланти и спосбности, които те правят все по-силен, било заради късмета да съществуваш в среда без сериозни ограничения), харесваш всеки следващ етап от живота си повече от предишния. И обратно: ако mindset-ът ти е такъв, че се дразни от всякакви лимити, или пък ако по някаква причина не развиваш потенциала си достатъчно, всеки следващ етап ти е все по-непоносим. Има и други варианти.
Няма как обаче да се мери с абсолютни мерки, става въпрос единствено за субективно усещане. Като ученик се чувствах отлично; като студент отначало също, но към края започнах да осъзнавам тъпанарските ограничения на средата (това беше още при соца) и започна „протестният ми период“ 😉 Когато започнах да работя, до някое време се чувствах добре – заради усещането, че сам си осигурявам съществуването и върша практически полезни неща; после обаче започнах да осъзнавам, че това е в рамките на една клеясала и консервативна система, която обезсмисля привидната свобода и самостоятелност – и ме хвана носталгия по студентските години. Няма смисъл да описвам движенията на кривата нагоре и надолу, докато се оправях в хаоса на прехода.
Днес не бих искал да съм отново ученик или студент. По различни причини, но има една основна, която и сама е достатъчна: никакви плюсове на младостта не биха ме изкушили да пожертвам удоволствието да наблюдавам и осмислям света така, както мога да го правя сега. Като одъртея още и ме хванат артритът и Алцхаймерът, може би ще съм на друг акъл, но засега това е положението 🙂
Тъй че (за кой ли път) нещата са относителни…
Най-много лимити има в детството. Може ли дете да избере къде да живее? Да сключи договор? Да прави законно бизнес? В много случаи няма право да избере дори най-елементарни неща за себе си като какво да облече, какво да яде, и в колко часа къде да се намира и какво да прави. И докато преди децата в саксия като мен бяха изключение, сега все повече се превръщат в правило, и дори държавата може да санкционира родителите, които дават на децата си някаква свобода.
Това е едно от най-големите престъпления на училището. Че създава идеята за период “детство”, в който “учиш”, и след това вече си се “научил” и не си “дете”. Че има “разписание” на живота ти, което трябва да спазиш и което определя какъв си. Трябва да почнеш да учиш алгебра на 14 – не по-рано и не по-късно. Трябва да прекарваш времето си сред объркани свои връстници, вместо сред хора от всякакви възрасти, които имат какво да ти дадат.
За щастие училището започва да се разпада, и да му се намират по-добри заместители, а се надявам с времето това да се случи и с концепцията за детство, така че всеки, независимо от възрастта си, да може да положи някакъв изпит за зрелост, да му дадат правата на свободно човешко същество и да приключва с глупостите, вместо да бъде принуден да прахосва най-ценните години от живота си.
@Жилов: В детството ограниченията не се осъзнават – и/или инстинктивно се компенсират с въображение. Никой не е по-свободен от едно дете, което има правото да си играе из целия двор: този двор се превръща в царство, космически кораб, приказна гора и каквото ти дойде на ум.
Колкото повече знаеш какво има отвъд оградата, колкото повече въображаемото в света ти отстъпва на реалното, толкова повече разбираш колко много са „червените линии“. Това имах предвид.