– Извинявайте, идвам да получа пратка.
– Дайте бележката… Ама тя е за фирма!
– Точно така. За моята фирма.
– Имате ли пълномощно?
– Фирмата е моята. Аз съм й управител и собственик.
– Булстат и съдебна регистрация на фирмата тогава.
– Ооох… Като дойде пратка за Мултигруп, примерно, ще ги пратите ли да ви донесат лично Булстата и съдебното решение?
– Те идват с пълномощно.
– Добре. Дайте ми уведомлението. Това на гърба му е формуляр за пълномощно, нали?
– Да.
Такааа… Упълномощил: Григор Колев Гачев. Лична карта номер. Адрес. ЕГН. Упълномощавам Григор Колев Гачев, лична карта номер, ЕГН, да получи от името на фирмата пощенска пратка. Подпис.
– Заповядайте.
– Не може така. Трябва да има фирмен печат.
– Няма проблем, дайте го. – Вадя от чантата си печата. – Така?
– Може…
С усилие на волята се сдържам да не се смея на глас, докато служителката старателно попълва в някакъв тефтер данните от пълномощното, телбодва го към тефтера и ми дава да се подпиша. Взимам плика, излизам от пощата, сядам на пейката отвън, и се насмивам до насита. Охраната – възрастен чичко с мустаци като на руски генерал – седи пред входа и ме гледа недоумяващо.
Вървя по улицата и продължавам да се подсмивам. Хубаво е, че има някакви правила. Но когато правилата са такива глупави, те са по-лоши, отколкото да ги няма. Така всеки се научава, че правилата са за нарушаване, а не за спазване. И дори когато правилата бъдат оправени, навиците остават. Пред мисления ми поглед изниква запис в бъдеща енциклопедия: “България – вж. Абсурдистан”…
Довечера трябва да участвам в представяне на книгата на Кевин Митник “Изкуството на измамата” – за това как хакерите мамят хората. Чудя се дали да не разкажа как просто съм преодолял набора от правила на пощата, за да мога да си свърша работа – като съм упълномощил сам себе си, в прав и открит текст, и съм го подпечатал с печат, за който служителката с гаранция си няма представа принадлежи ли на моята фирма, или не. Май по-добре не.
Това пък ме навежда на хиляди мисли – като например дали всеки не може да получи пратка, изпратена до мен. Но за тях – някой друг път.
В едно обаче съм сигурен. Ако някой иска документално доказателство, че страдам от множествена личност, знам къде да го пратя да потърси.
Което ме кара отново да прихна пред учудените погледи на минувачите.
Да си зяпат. Като идат в пощата, аз ще се смея.
Григоре, позволявам си една забележка! Хакерите не мамят хората, хакерството е етична общност – за повече детайли виж есето на ЕСР. Моля те, недей така, туй не е сценарий за холивудски “хакерски” екшън, нали?
Доколкото за правилата в Абсурдистан: доказано е, че единствено крайно малоумните, дребнави правила са тези, които се спазват. Важните правила, като тези да си хвърляме боклука на определените за това места, като тези да даваме път на пешеходците, като тези да не мамим на дребно (защото като се умножи по 2 милиона става мамене на едро) и т.н. – та всички тези важни правила отдавна са задгърбени, за да може да се отдаде почит на дребничките такива – като това, което ти описваш.
Иначе случаят не е смешен, той е жалък. Аз бих опитал да подам официално оплакване от тая патка и нейното странно разбиране за наредбите и “правилата”!
Моля, махни болда от по-горе! Получило се е донякъде в контекст, но и идея си нямам как е станало така, че това е болд…
Ти пък сега, за един болд… 🙂
Есето на ESR съм го чел неведнъж, но в случая цитирам Кевин Митник. (Всъщност, книгата е посветена на един точно определен вид хакерство – социалното инженерство.)
А колкото до правилата – важните не се спазват именно защото се спазват малоумните, и по малоумен начин. А те се спазват, за да има оправдание да не се спазват важните – и това се налага отгоре, от тези, които искат важните правила да не важат за тях, и те да ги нарушават когато си поискат. Точно както едно време умишлено се налагаха малоумия в обслужването, за да ругаем и да се съюзяваме срещу продавачките, а не Политбюро. Би било странно, ако не са го измислили дори същите хора – знаем добре какво са работили преди трима от всеки четирима сегашни по-известни политици и бизнесмени.
Опитът на служителката да спазва малоумните е именно опит да не я накажат, за официално неспазване на официалните правила. Именно защото ако си позволи да спазва важните и истински, с гаранция ще я накажат, за неспазване на неофициалните правила. Това е нейният опит да спазва правилата поне колкото и както може. Не искам да го провалям – върху него някой ден ще се съгради спазването на важните правила.
(Пък и да подам оплакване, ще я накажат именно защото не ме е разходила да й донеса от майната си всички официални фирмени документи, а е приела странното ми пълномощно, за да ме улесни…)
Виждаш ли защо аз не виждам бъдеще в тази държава 🙁 ?
Това е омагьосан кръг… излизане от него няма.
И аз не виждам. Но няма да спра да се боря.
Надежда винаги има. Или поне трябва да има. Ако не заради страната или държавата, то заради самите нас. Това, че й даваме подслон в себе си, ни дава много други неща, дори ако тя не се осъществи.
За книгата на Митник – превода на български е меко казано отвратителен. Дамата, която е превеждала, и личи, че грам идея си няма от нещата, и не е имало свестен редактор…
Уви, абсолютно си прав. На представянето научих с огромна изненада, че изобщо е имало редактор…