Речта на Матиас Хьопфнер

Матиас Хьопфнер е германският посланик в България.

На времето той подписа заедно с френския посланик Филип Отие писмо в подкрепа на протестите в България. Като резултат, външният ни министър Кристиан Вигенин протестира, че те се месели във вътрешните работи на България. И се погрижи Отие да не получи традиционния за всеки посланик с изтичащ мандат орден „Стара планина“. Предполагам, че същото ще се случи и с Хьопфнер, когато мандатът му изтече.

(Очевидно г-н Вигенин или не разбира от дипломация достатъчно, за да знае, че посланик подкрепя даден протест, ако неговото правителство му нареди. Или пък смята, че е чудесна идея да се озъби на Франция и Германия, които са основните донори на двата милиарда ежегодна европомощ за България – а без тази помощ ще си мечтаем да сме като Гърция. Вече писах преди, че ще съм любопитен дали „реорганизацията на реда за даване на ордени“ ще засегне посланиците на Русия, Беларус, Северна Корея или Иран… Иначе казано, такъв тъп, нагъл и дипломатически неграмотен некадърник не е бил външен министър на България вероятно откакто тя има външен министър. Мислех, че Бойко е еталонната тиква и кратуна по въпроса, но Вигенин го сложи в джобчето си за кърпички.)

Наскоро Хьопфнер произнесе реч на дискусията „Свобода и многообразие на медиите – къде е България?“, организирана на 1 октомври от немската фондация „Конрад Аденауер“ и ПанЕвропа България. За тези, които не знаят какво значат тези подробности – „Конрад Аденауер“ е финансовият гръбнак на германската Християндемократическа партия. Същата, дето начело с Анжела Меркел спечели преди няколко дни трети пореден мандат в Германия. (Какво е Германия, каква е ролята ѝ в ЕС и в бъдещето на България се надявам да не се налага да обяснявам – да не си наясно с нея означава да си пропуск не на образованието, а на здравеопазването…) А бидейки германският посланик, Хьопфнер е говорителят на германското правителство в България. Затова много внимателното му слушане е прозорец към много и много разбиране на текущата ситуация.

На няколко пъти се опитвах да намеря текста на речта. Може да бъде взета свободно от германското посолство, но е на немски, а аз не умея да превеждам от него. Накрая се принудих просто да открадна превода, публикуван в онлайн сайта на „Дневник“. Поемам пълната отговорност за въпросната кражба, и от сърце се извинявам на уважаемия екип на вестника. Просто речта си струва да бъде публикувана на колкото се може повече места, не просто като линкове към онлайн вестника, а и пряко вмъкната. Толкова е важна за България и българите, че е непростимо да не бъде прочетена. По възможност много внимателно – посланиците често казват между редовете много повече, отколкото с тях.

Оригиналната публикация в „Дневник“ е форматирана със заглавия и курсивни акценти, поставени от редакцията. Моята преценка за точните акценти се различава съвсем леко – използвах тук нея. Всеки е добре дошъл да види преценката на екипа на „Дневник“ и според мен няма да загуби – два различни погледа към нещо толкова многозначно и богато като реч на елитен посланик обикновено значат два пъти повече информация и разбиране за него.

—-

Уважаеми дами и господа,

Първо бих искал да благодаря сърдечно на организаторите на форума – Пан Европа България и фондация “Конрад Аденауер”. Благодаря за това, че ми давате възможността да открия този форум с няколко встъпителни бележки.

Защо медийният сектор е толкова важен, че всички ние му обръщаме толкова внимание? Моят кратък отговор е:

Медийният сектор има огромно значение за демокрацията

Когато концентрацията на медиите е толкова висока, когато отношенията между собствениците са толкова непрозрачни, когато медиите са зависими от малцина икономически влиятелни и олигархично оплетени, тогава демокрацията е застрашена.

Бих искал да се върна малко назад, за да обясня.

Откакто демокрациите са по-големи от градовете държави в гръцката античност, те имат един проблем. Демокрацията означава, че държавният кораб не е управляван еднолично от един водач, или от група офицери на палубата. Демокрация означава, че всеки има право да участва във вземането на решения за курса на кораба.

Не всеки обаче има възможността да си изгради пълна представа какво се случва на палубата, как изглежда машинното отделение, как ще се развива времето, кой навигатор какви способности има или кой курс е правилният за кораба.

Който не може да е на място, трябва да може да разчита на посредници и това са – поне до известна степен – медиите. Човек трябва да може да разчита, че те отразяват събитията по съвест, позовавайки се на истината и знанията си, че не пропускат нищо с цел манипулация, че не добавят нищо и не представят тенденциозно, че осветяват “управлението на кораба” от различни ъгли.

Човек също трябва да знае кои са хората, които му доставят информацията от палубата

И той трябва да може да бъда сигурен, че те пазят критична дистанция от действащите лица на палубата и поставят действията им под въпрос.

Медиите са живителният еликсир на модерната демокрация. Само с подкрепата на медиите демокрацията може да функционира и да доказва големите си предимства.

Авторът на американската декларация за независимост Томас Джеферсън, е описал това през 1787 г. така:

“Тъй като основата на нашата форма на управление е мнението на народа, нашата първа цел трябва да бъде, той да бъде информиран; и ако трябва аз да решавам, дали трябва да имаме правителство без вестници или вестници без правителство, няма да се колебая нито за миг да избера второто.”

Когато предаването на политическите процеси чрез медиите функционира правилно, една авторатична или олигархична политическа система все някога сама ще се демократизира. Когато обаче то не функционира, всяка държава ще продължава да губи своите демократични постижения, дори и демократичната фасада да е запазена.

Уважаеми дами и господа,

Нека от тази гледна точка да хвърлим заедно поглед към медийната ситуация в България.

Всъщност медийният пейзаж изглежда формално добре: На глава от населението има много повече телевизионни канали, радиостанции и вестници, отколкото в Германия. За страна с население от около 7.5 милиона души броят на медиите е впечатляващ. Българската конституция гарантира свободата на мнение.

Теория и практика обаче невинаги са еднакви. Който гледа по-внимателно, открива някои развития, които не са толкова добри. Те ни дават повод за сериозни притеснения.

Бих искал преди всичко да подчертая следните проблеми, както съм правел и преди.

– Собствеността на медийните компании де факто е в ръцете на няколко бизнесмени. Зад пъстрата гора от издания обаче се крият малцина действащи лица, всеки един от които контролира шарен букет от вестници и други медии.

– При това отношенията в собствеността често не са напълно прозрачни. Разбира се, има регистрация, но за външни хора не е ясно кой зад коя медия стои и преди всичко кой упражнява фактическия контрол.

– В България има едно само привидно медийно разнообразие. Именно в близкото минало видяхме как определена медия подхвана вълнуваща скандална история. Другите медии я поеха и също писаха за това.

Това всъщност е съвсем нормално развитие. Има го и в Германия всеки ден. Всичко изглежда съвсем нормално. Обаче и тук идва уловката, редовно виждаме как едни скандали се отразяват подробно, а други истории отпадат от масата. Те въобще не се появяват в големите медии.

Защо става така? Когато човек погледне зад кулисите, може да разбере, че изданията, които единно отразяват определен скандал или заедно мълчат за друг, принадлежат на една и съща медийна група.

Очевидно редовно изборът на теми се определя, дирижира се отгоре. Отделният журналист има малко влияние върху това. Това е лошо и изгражда една недобра картина на медийното разнообразие в страната.
Няколко медийни магнати си създават “държава в държава”.

Бих искал да приложа още един пример:

Човек може да чуе нерядко, че определен вестник е купен от бизнесмен, който няма никакъв опит в медийния бизнес. След покупката му името му повече не се появява.

Освен това човек може да чуе, че

определен вестник или медия са купени от личности и никой не може да обясни откъде те имат парите за покупката

Дори само тези примери ясно показват заплахите за медийното разнообразие в България. Когато човек погледне зад фасадата, се натъква на малък брой действащи лица. Те де факто контролират медийния пазар по монополен начин. Те могат да поставят една история на обществения дневен ред и друга да заглушат. Те могат също категорично да подкрепят едно правителство, докато това им е изгодно, и след това изведнъж да сменят курса, за да подкрепят управление от другия политически спектър.

Това е реалността днес в България. Някои стават медийни предприемачи, някои го наричат медийни магнати, имат възможността значително да влияят на общественото мнение в България. По този начин те разполагат с голямо политическо влияние. Държавните институции трудно могат да се дистанцират от него. Така възниква опасността от “държава в държавата”. За медийните бизнесмени собственият икономически интерес не е толкова важен, много повече става въпрос за увеличаването на благосъстоянието на специфичните групи от интереси.

Много малко качествени медии застават срещу тази тенденция на медийна концентрация, срещу непрозрачната собственост и

срещу изкуствено симулиране на критична медийна публичност.

Дами и господа,

Медийният пейзаж в България не се познава единствено по влиянието на малък брой собственици или медийни магнати. Има и натиск от други действащи лица върху начина на отразяване в България. Може да се говори за “Култура на натиска”, или по-добре “Безкултурие на натиска”.

Каналите за това за установени. Едно обаждане на политик тук, едно посочване на важен рекламодател там и вече се появяват забранени теми.

Вече видяхме как определени скандални истории заемат челно място в медийното отразяване, защото са засегнати политически или икономически конкуренти. Не искам да казвам имена. Но това засяга високопоставени представители на държавата.

Това е вече знак, че системата отказва. Много журналисти знаят, че тази форма на натиск съществува. Те знаят кои личности имат особено голямо влияние в техните медии, могат да упражняват натиск. Те имат предвид това в своите размисли, когато решават какво да отразят. Тук става дума за автоцензура, тя съществува и това е много жалко.

Това може да бъде потвърдено от тазгодишно проучване на Асоциацията на европейските журналисти на тема “Медийна свобода в България” сред 169 журналисти. 87% от запитаните смятат, че намесата в журналистическите материали е действаща практика в България. 30% признават, че редовно упражняват автоцензура.

Тези числа показват колко широко разпространен е този феномен.

Дами и господа,

Позволете ми да засегна още един проблем. Става въпрос за платените публикации.

Някои медии развиха практиката да изискват пари за отразяването на определени организации или събития. Все по-често чуваме това от по-малките партии. Особено преди изборите те имат проблеми да популяризират събитията си пред широката публика. Чуваме, че те трябва да плащат за всяко интервю. Често те не могат да си го позволят. И когато някой им предостави средствата за това, те стават зависими от дарителя. Това не е добре и впрочем беше разкритикувано от наблюдателите на ОССЕ.

Освен това някои частни фирми предпочитат формата на вестникарска статия и се отказват от традиционната реклама. Съответните статии се появяват в редакционната част на вестника и читателите придобиват грешната представа, че с темата обективно и непредубедено се е занимавал журналист, и след това е взел отношение по нея. Това, разбира се, няма нищо общо с обективно отразяване.

Потребителите на медиите в този случай са съвсем съзнателно заблудени

Затова в Германия и в много други страни тази практика чисто и просто е забранена. Нарушения на забраната са строго санкционирани.

Последиците от тези проблеми са очевидни: случва се едно достойно за критикуване намесване на действащите лица в политиката, икономиката и медиите. Така е засегнато разнообразието на мнения и малцина икономически влиятелни личности могат чрез заплащане да влияят на изграждането на мнение.

Гражданите на една демокрация трябва да могат да разчитат, че медиите са независими и критични за взаимодействието между политика и икономика.

Дами и господа,

В последно време по-често се чуват обвинения, че правилата за надзор на досега с право независимите национални радио и телевизия трябва да бъдат променени. Чува се все по-често предположението, че става въпрос за това да се позволи по-силно политическото влияние над тези оператори. Критиката идва от редиците на парламента. А мишена на тази критика е също и Съветът за електронни медии.

Затова не бива да се учудваме, че тези изводи могат да бъдат намерени и в анализите на уважавани неправителствени организации. Те редовно сравняват медийната ситуация в различни държави.

В рейтинга на “Репортери без граници” от тази година България е паднала от 35-о място през 2007 г., когато влиза в ЕС, до 87-о място от общо 179 държави. С този резултат България е на последно място от всички държави в ЕС.

Докладът на Freedom House “Свобода на пресата” разделя ситуацията на пресата в 196 държави в три категории – свободни, частично свободни и несвободни. Българската медии са със статус “частично свободни”.

Дами и господа,

Описаната картина не е особено положителна, без съмнение. Но все пак виждам светлина на хоризонта. Настоящите в момента по-скоро в отлив, но

продължаващите от месеци протести са знак за постепенно заздравяване на гражданското общество

Това е добре – напълно независимо от повдигнатите там изисквания. Младите протестиращи, но и голяма част от българското население, изискват освен всичко независима, качествена информация.

Гражданите имат неоспоримо право на изискват това. Медийната свобода и разнообразие са основните ценности на ЕС и основно право на всеки гражданин на ЕС. Едно постепенно еманципиращо се, активно гражданско общество е тясно свързано със система на свободни и независими медии. В крайна сметка едното не върви без другото.

Дами и господа,

това ме навежда на въпроса кой какво може да направи, за да подобри актуалното състояние на българските медии?

От моята гледна точка държавата има категоричното задължение. Всяка страна – членка на ЕС, е задължена да гарантира разнообразния и независим медиен пейзаж. И това е в собствен интерес на всички нас. Редица обществени, политически и икономически проблеми като корупцията и пропуските в правосъдието, всичко това може да бъде решено, като една независима преса редовно и критично отразява тези събития.

Само по този начин ще бъде изградено съзнанието за проблемите, за сериозното справяне с тях.

И все пак трябва да сме наясно: ролята на държавата в регулацията на пресата естествено трябва да бъде ограничена. Държавата като гарант на свободната и разнообразна преса трябва да се ограничи до поставянето на основополагащи правила.

Към тези правила принадлежат действащи закони срещу медийната концентрация, това означава закони срещу нелоялната конкуренция, антикартелни закони. Към тях принадлежат и правила за създаването на прозрачността на собствеността, както и забрана на скритата реклама.

Бих искам да дам един пример за правилата за създаване на прозрачност на собствеността. В Германия собствениците на вестници трябва да се публикуват на всяка половин година. За промени трябва да се съобщава незабавно. Освен това издателството трябва да съобщи вида и размера на участието на всеки отделен собственик. Трябва да се декларира и ако издателството или неговите собственици по някакъв начин имат участие в други медии.

Така бързо става ясно кои медийни компании са свързани и в Германия тази система функционира много добре.

И все пак какво се случва, когато един човек официално е собственик на една медия, но политиката всъщност се определя от съвсем различен човек?

Какво се случва в такава ситуация?

От конкурентното право са познати редица примери как монополни структури или картели могат да бъдат прикрити. Това е естествен рефлекс на монополите. Може да се поставят официални собственици за пред обществото или да се създадат офшорни участия. В германското право такова нещо е нарушение срещу медийните закони. В зависимост от случая има глоби, които могат да достигнат до 50 000 евро.

Освен това нарушение на задължението за обявяване на издателите чрез регистрацията на формален собственик може да представлява и нарушение на правилата за конкуренцията и да бъде санкционирано по силата на закона за нелоялна конкуренция.

Смятам, че в България това трябва да бъде по-често практикувано, отколкото досега. Събирането и публикуването на истински данни за пазарните дялове в медийния сектор в България би било стъпка, достойна за приветстване. Досега трудно можеше да се достигне до данни за пазарните дялове и тиражите. Как се е стигнало до такова разпределение, също не е много ясно и прозрачно.

В Германия има допълнително създадена Комисия за разследване на концентрацията в медийната сфера. Тя е създадена през 1997 г. като допълнение на картелния контрол в телевизиите. Членовете на тази комисия са както експерти по икономика и радио- и телевизионно разпространение, така и представители на медийните организации по провинции. Задачата им е да следят за разнообразието в телевизиите и да избягват големи концентрации. По този начин трябва да се предотврати случай, в които една фирма или една група хора да постигне голямо влияние над мненията.

В Германия говорим за прекалено голяма концентрация, когато чрез излъчването на една програма едно предприятие има среден годишен дял на зрителите от 30%. Преди няколко години тази комисия предотврати придобиването на телевизионната група ProsSieben/Sat1 от влиятелното издателство “Аксел Шприндег” АД. Комисията проверява съвсем конкретно кой стои зад съответните предприятия. Тя полага усилия да разкрие формалните собственици и съответно да реагира с глоби. Освен това на страницата на комисията е достъпна информация за дяловете на зрителите на отделните телевизии, както и собствеността на телевизионните канали.

Мисля, че това е модел, който може да е интересен и за България. Ние сме готови да споделим опита си от Германия и да предложим експерти.

Дами и господа,

Когато става дума за медийна свобода и разнообразие, освен държавата голяма отговорност имат, разбира се, на първо място журналистите и гражданското общество. Досега в дебата за медийната свобода в България гражданското общество и журналистическите сдружения не са заемали изцяло ролята, която им се полага в другите държави – членки на ЕС.

Наистина има журналистически етичен кодекс. Но след всичко, което човек чува, нарушенията на кодекса често не са особено ефективно санкционирани. Понякога те въобще не са регистрирани.

Саморегулацията на медиите не функционира достатъчно добре

И все пак тук също има редица добри подходи и инициативи, както показа по-рано проучването на АЕЖ. Това са позитивни подходи и многообещаващи начини.

Всичките споменати обстоятелства и практики, будещи притеснения, могат да бъдат отстранени само когато журналистите станат активни участници.

Признавам, че за журналистите в България това не е просто. Който изкарва семейните доходи от журналистическа работа, трябва да взима трудни решения в екстремни случаи. Трябва да си зададе въпроса дали ще участва в една странна игра, или ще изложи на риск икономическото си бъдеще.

Още по-важно е нито един журналист да не бъде оставен сам с това решение. Той трябва да може да разчита на една силна мрежа. В България има нужда от система за журналистическа солидарност, която да защитава отделните журналисти от политически и икономически натиск и да критикува тези, които налагат нелегитимен натиск над журналистите.

Не трябва да забравяме и властта на гражданското общество. Всеки може да използва властта си като потребител. За нормалните граждани наистина невинаги е лесно да намерят качеството в медийната джунгла и да разберат кой коя медия контролира. Но днес в ерата на интернет много неща са възможни. Мога само да препоръчам на гражданите да използват много различни медии и винаги да се отнасят критично към тяхното качество и съдържание. Онлайн медиите в това отношение днес имат безспорно нарастваща роля.

Дами и господа,

Позволете ми накрая да засегна и европейския аспект на темата за медийната свобода. Правилните решения на проблемите в медийния сектор трябва да се намерят, разбира се, на национално ниво и с помощта на гражданското общество. Но Европейската комисия и държавите членки не бива да се уморяват да засягат темата за състоянието на медиите и да предлагат съвети и подкрепа, за да се постигнат конкретни подобрения.

Еврокомисарите Нели Крус и Вивиан Рединг направиха добър пример с изказванията си за медийната ситуация в България.

В България има още един много специфичен аспект:

ЕК трябва да помисли за това как да бъде увеличена прозрачността на използваните евросредства в медийния сектор.

Често се чуват слухове за злоупотреби при средствата, предоставени от ЕС за публична употреба. Това е сфера, която според мен ЕК може да погледне още по-внимателно.

Дами и господа,

като германски посланик представлявам една държава, която е тясно и приятелски свързана с този регион. Смятам го за мое задължение да насочвам вниманието към съществуващите проблеми. Това не е замислено като поучаване, а като знак за тясната привързаност с приемащата страна България. Впрочем много мои колеги посланици от други страни от ЕС гледат на нещата по същия начин.

Германия има в миналото добър опит с една смесица от журналистическо саморегулиране и държавно регулиране.

В миналото сме правили много предложения за съвети, правили сме форуми по медийни теми, да могат решаващите действащи лица да си създадат добра представа.

Под “ние” имам предвид редица участници от Германия, не само държавните представители. Особено германските политически фондации в това отношение имат големи заслуги.

Апелирам към тези групи и също към вас, скъпи гости, да направите усилията си още по-интензивни. Темата е наистина много важна. Дефицитите в медийните системи застрашават не само развитието на демокрацията, но и нашите общи европейски ценности.

Казах още в началото: олигархично оплетените кръгове имат естествен рефлекс все по-силно да контролират медиите, за да могат да защитават икономическите си и политически интереси. Това обаче не може да продължава така.

Докато държавата приема това и дори до насърчава, тогава властва слободия. Тази дума произлиза от класическата дума свобода. В системата на слободията свободата е превърната в анархично изглеждащ вакуум на правилата, при който важи правото на по-силния. Вече нямаме свобода, а слободия.

Настоящата криза показва, че съдбите на страните членки са прекалено тясно свързани, за да игнорират подобно положение. Неоправдана снизходителност и управленски дефицити в отделна държава в крайна сметка се отразява на цялата общност.

Обвинението за “намеса във вътрешните работи”, което се чува заради политическите изказвания на посланици от ЕС, е наистина прекалено краткотрайно. В ЕС има все по-малко вътрешни работи на страните членки (като изключим, разбира се, ордените).

Все повече обаче има вътрешни работи на ЕС, за които всеки гражданин на ЕС трябва да може да си изгради мнение и да има позиция. Германската позиция към дефицитите в сферата на медийната свобода и независимост е ясна.

Позволете ми накрая, това считам за много важно, да засегна темата за отговорността на всеки от нас. Чрез вашето присъствие днес вие показвате, че подкрепяте свободата на медиите и сте наясно с отговорността си.

Бих искал да ви окуража. Не си затваряйте очите, съмнявайте се, дръжте темата свобода и независимост на дневен ред. Това служи на заздравяването на демокрацията в тази прекрасна страна България.

Благодаря.

—-

Ако тази реч не ви е накарала да си зададете въпроси, ето от мен няколко:

– Речта е много важна и полезна за българите – с гаранция е по-важно събитие от второто цъфване на кестените еди-къде си или поредният брак на поредната чалгалетка. Иде да ни каже, че Западът вижда положението ни и не е щастлив или толерантен към него. Иначе казано – че не сме сами в борбата си за по-добро положение… Кои други медии освен „Дневник“ я публикуваха? Или изобщо съобщиха за съществуването ѝ?

– „Именно в близкото минало видяхме как определена медия подхвана вълнуваща скандална история. Другите медии я поеха и също писаха за това.“ Коя е медийната история, която има предвид Хьопфнер, а.к.а. правителството на Германия? Защо дава за пример именно и точно нея, какво иска да ни каже с това?

– „Често се чуват слухове за злоупотреби при средствата, предоставени от ЕС за публична употреба. Това е сфера, която според мен ЕК може да погледне още по-внимателно.“ Като ЕС спре кранчето за мафиотите ни, те ще има ли от кого да крадат, след като са докарали народа до мизерия? Освен като вземат външни заеми. (Подсетка: свръх дискутирания един милиард наскоро правителството ни тихомълком упълномощи финансовия министър да вземе още 300 милиона външен заем, през главата на парламента. Било за диверсифициране на посоките на задлъжнялост. Това добре, а за какво ще идат тези пари реално? Дали няма да е за каквото и повечето от единия милиард?

– Последните три курсивни абзаца: значат ли те нещо различно от: „ЕС разбира, че мафия в една негова държава вреди на целия ЕС, и няма да я толерира. Аргументът за национален суверенитет вече не важи, опитите на мафията да противостои на ЕС чрез него няма да минат. Не се бойте да се борите срещу мафията, хора, Германия е с вас.“ Ако значат това, дали борбата ни срещу мафията няма силен съюзник? Да, който ни освободи, той ще ни зароби. Но в момента поне ни е заробил някой, от когото сме равноправна част… или поне ще бъдем, като се освободим. От мафията си.