Университети и окупации

Седях край пилоните на НДК и чаках познат, на когото бях обещал да го прегледам. Докато чаках разсеяно облаците, внезапно вниманието ми привлече леко креслив глас:

– Ами, мързеливци! – обясняваше лелка с дълго палто на възрастен мъж с шапка и старичък костюм. – Само пречат на истинските студенти да учат. Окупирали били, гражданска позиция имали, дрън-дрън! Политика правят и се борят за кокала, това е всичко. Заради тях цяло поколение ще излезе необразовано и ще пропадне в работата. А нали се борим за добри специалисти…

Замислих се. И ме връхлетяха спомени.

През 1990 г. беше ред на моето поколение да окупираме университети. Направихме го. Със същите искания – да се махне от власт същата мафия.

И тогава срещу нас беше казвано точно същото. Познайте от кои и чии вестници и други медии, ако не помните. Няма да ви е трудно. Изляха се купища сълзи как идеите ни са много морални и хубави, ама не е това начинът и мястото. Как всъщност пречим, вместо да помагаме. И как заради нас страната ще остане без добри специалисти. Имаше студенти, които вдигаха пара, че искат да учат…

Опитвахме се да не обръщаме внимание на пороя „загриженост“, въпреки че съмненията ни гризяха отвътре. Не пречим ли наистина на истината и доброто?… И се надявахме, че времето ще ни покаже прави ли сме били.

Борихме се колкото можахме. Постигнахме това-онова. Уви, не достатъчно. Мафията сдаде малко позиции, но не се махна… Нищо, казахме си. Започнахме. Оттам нататък нещата ще вървят. Време е да наваксваме с ученето, Трябва да станем добри специалисти, ако искаме да живеем нормален живот.

Върнахме се в аудиториите и залите. Учехме с немалко желание и мерак. Завършихме – много от нас с отличен успех. Дойде ред на времето да ни покаже прави ли сме били… И сега, двайсет и три години по-късно, то вече е дало отговора си.

Половината, ако не и повече от нас емигрираха. Почти всички не към по-богат живот, а към живот с повече надежда. Отидоха не където се живее нормално сега – избягаха от където вече не вярваха, че ще се живее нормално изобщо някога. От останалите тук много не работим по специалността си. Но не защото не ни биваше. Защото не искаме да споделим съдбата на тези, които работят по специалността си. Постигнаха това да станат висококвалифицирани и професионални мизерстващи роби на мафията, срещу която се борехме.

Преуспяха само студентите, които на времето вдигаха пара, че искат да учат. Не защото научиха каквото и да било – тези от тях, които помня, не се отличиха с успех или професионализъм. А защото станаха доверениците на въпросната мафия. На тях тя можеше да разчита, така че им повери властта над отличниците. Не дораснаха до мерцедеси и лична охрана, това бе запазено за мафията, но управляват и отговарят за нейните фирми. И живеят нормалния живот, за който ние мечтаехме. Защото в държава като нашата те са специалистите, които са нужни и потребни.

Гледам сегашните студенти, които вървят по нашите стъпки. И се боя – дали няма да се хванат на пак същите лъжи на пак същата мафия. Дали няма да поискат да се върнат в аудиториите и да учат, да станат добри специалисти, за да живеят нормален живот… Този филм вече е прожектиран у нас. Знаем как свършва.

Не вярвам да успеят да свалят мафията докрай. Тя е точно така нагла и безочлива, каквато беше и преди 23 години. И с измама да е взела властта, пак няма да я даде без кръв. Особено на народ, който не си е научил урока и не е готов да си зареже всичко друго, за да се обедини срещу нея.

Но ще мине време и наследниците ни ще знаят и помнят – някои не са се крили под миндера, а са се борили, колкото и както са могли. И народът ни ще се учи малко по малко какъв да бъде. Ще знае, че дори да не донася свободата, всяко Априлско въстание я доближава. Че дори да ни освобождава чужда армия, без вдъхновените от въстанието балканджии няма да има кой да разрие двуметровия сняг в проходите и да изведе Гурковата конница пред София. Нито ще се съберат опълченци, които да спрат на Шипка армията на Сюлейман паша и да му попречат да обърне хода на войната…

Звучи патетично и сълзливо, нали? Сигурно. Така го усещам – така го пиша.

Кураж, деца! Уви, вече не съм студент, за да бъда сред вас. Но ще ви подкрепям – вечер с присъствие при Университета, денем с гласа си сред хората, нощем със стискане на палци. Ваш ред е да отстоявате достойнството на наследниците ни.

Не се предавайте – иначе ще последвате нашата съдба.