Детска му работа…

Тази случка направо щеше да ме накара да се пукна от смях. Всички имена са сменени, и някъде съм си позволил да попрочета “между редовете”, но останалото е автентично.

С такова удоволствие бих я написал като разказ – но, уви, животът ме е изпреварил.

Той, животът, обича такива шеги.

—

Иванчо е на единайсет години. Интелигиентен, и доста разсъдлив и зрял като личност за възрастта си. Но все пак… не, не дете. Вече пубертет. Изкушен от новите усещания, и разкриващия се пред него свят на възрастните. И нетърпелив да пристъпи в него.

Само че единайсетгодишни там не пускат. Ех, да можеше някак да бъде поне двайсетгодишен!…

Бащата на Иванчо има компютър. И разбира от него колкото да цъка най-прости неща с мишка. Иванчо също не е професионалист, но поне може да инсталира ICQ или офис пакет, и помага на баща си при нужда. Срещу това може спокойно да ползва компютъра между 4 следобед и 12 вечер, когато таткото е на работа. Взаимна изгода… А компютърът е свързан с Интернет – най-великият бал с маски на света.

Една вечер Иванчо се обзавежда със старателно прикрит ICQ акаунт. В него той е Добромир Христов, двайсет и една годишен студент по плуване в НСА. Обича уиндсърфинга и бързите коли, не харесва чалгата и не гледа Биг Брадър (нали е голям вече, де), и т.н. Прикрит зад тази маска, Иванчо почва и да се появява из разни форуми за възрастни. Чете каквото се пише там, плямпа си с посетителите от различни полове, разменя си ICQ номера с тях, чати си. Както за секс, така и за други възрастни неща. Понякога прави детински грешки, които извинява с разсеяност и умора от тренировки. Понеже е приятен за общуване (предпочита да слуша, а повечето чат маниаци – да говорят), му ги прощават, без да им обръщат внимание. Като цяло, оставя впечатление за малко инфантилен и глуповат, но симпатичен, и без съмнение двайсет и една годишен спортист.

И малко по малко узрява за идеята да се опита да си хване гадже там. Някоя какичка, която не подозира, че той е само на единайсет… Голям гъдел, а? Хем шега, хем едно такова… Съвсем като големите.

След няколко неуспешни опита симпатичният Добромир среща душа, която откликва на търсенията му. Казва се Лина, на 19 години е. Студентка е по изобразително изкуство, дълго време е играла балет и аеробика, но откакто следва, няма време за тях. Обожава да се катери по планини, но и за това няма време. И също си търси някого, с когото да си плямпа и да се разсейва от ежедневието.

Иванчо е на върха на щастието си. Премисля по няколко пъти всяка своя дума в чата и ICQ-то. Старателно изразява симпатия, интерес и внимание – и с удоволствие вижда, че Лина им откликва.

Известно време трепери от ужас дали Лина няма да очаква да се срещнат – примерно да излязат на планина. Повече от месец това не става. Една вечер Иванчо разбира защо – тя по цял ден е на лекции и упражнения, а вечер трябва да прави компания на старата си пралеля – единствената й роднина в София, при която живее. Пралелята е стара мома, майчински настроена към Лина, но непрекъснато я опекунства, и е безмилостна на тема момчета. Лина горещо съжалява за това, и е щастлива на всяка минута заедно с Добромир, па макар и в чат.

Облекчен, Иванчо в първия момент изказва горещи съжаления, че няма как да я срещне. След това се сеща, че е попресолил супата, и добавя извинително, че и с него това е проблем. Добромир е резерва в националния отбор по плуване, и три четвърти от времето му минава извън София, по лагер-сборове и тренировъчни школи. Но също е изключително щастлив с Лина, и му е приятна всяка секунда с нея. (Не е лъжа – допирът до света на големите, на равностойни начала, е като наркотик.)

Един ден Добромир иска снимка на Лина. Уви, тя няма свои снимки в София, но обещава да помоли някой колега да я снима, и да прати снимка. Три дни по-късно от екрана гледа Иванчо истинска красавица – лъчезарно момиче, чиято усмивка сякаш разтапя всичко наоколо. Той се чуди къде да се дене от радост и гордост – свалил е такова гадже, за което кой да е батко би си изял ботушите!… Нейната ответна молба за снимка на Добромир не се оказва проблем – изобретателният Иванчо на бърза ръка изрязва от вестник и сканира снимка на някакъв симпатяга спортист, поиграва си малко с PhotoShop, за да понамали приликата с оригинала, и я праща.

Добромир и Лина всеки ден откриват нови съвпадения във вкусовете си. Когато тя скланя да изпрати на файлове някои свои рисунки, реакцията на Иванчо е: “Невероятни са!”. И вероятно наистина го мисли, защото две от тях, разпечатани на принтер, скоро увисват в стаята му. Изглеждат едно към едно като ранни рисунки на някой голям майстор. Лина пък обожава Добромировия вкус за музика и познанията му за коли и мотоциклети. Двамата неведнъж си казват открито, че буквално се чувстват като един човек, като перфектни допълнения. Обикалят заедно сайтове за картини, за музика, или за снимки на природа, и си представят, че са заедно наистина. И са щастливи.

Една вечер Иванчо събира смелост, и предлага на Лина да правят секс по Интернет. Неопитно и малко нахално, но Лина се съгласява. Дори споменава, че е мислила от известно време насам да му го предложи тя, но нали е момиче, не върви… Жребият е хвърлен, и от редовете на ICQ-то потичат удоволствие и телесни сокове. Когато свършват, Лина е смаяна: “Толкова хубаво нещо ли бил сексът?! Пък дори и виртуален? Трябва да го правим по-често!”. Добромир се съгласява мъжки: “Никога досега не ми е било и отчасти толкова приятно с момиче! Даже и наистина!”. Двамата вече са не просто приятели, а любовници.

Сексът се повтаря вечер след вечер. Почти всеки път изпробват нови, неопитвани досега неща. (Иванчо с часове разглежда разни еротични и порнографски сайтове, вероятно за идеи.) Добромир е смаян от това колко щастлива е Лина с него, и колко добре вкусовете й се съчетават с това, което той й предлага. Лина също е изумена – възможно ли е наистина да има на света мъж, който да е толкова… толкова…! А Иванчо е впечатлен и от това колко свободна и без притеснения е какичката, и как спокойно дискутира всички тези неща около секса. Това е то да си истински възрастен!

Връзката на двамата вече не е тайна и от форума, в който са се запознали. Двамата с удоволствие споделят колко щастливи са заедно. Околните понякога въздишат завистливо – намират манталитета и взаимната им привързаност за донякъде детински, но им завиждат.

Един ден обаче бащата на Иванчо открива, абсолютно случайно, скрития акаунт. Сигурно би го подминал, но случайността отново го насочва да отвори записаните логове със сексуалните подвизи на сина му. Два часа, докато Иванчо е на училище, баща му чете, и не може да повярва на очите си.

Първата му идея е да не действа прибързано – мъдър и спокоен човек е, обича сина си и не иска да му нанесе психотравма. Консултира се с юрист, и научава, че в тази дейност няма нищо незаконно или подсъдно. Това го успокоява, и той решава, че всъщност синът му е открил един много добър начин да научи, безопасно и пълноценно, доста неща за птичките и пчеличките, и че лошо няма. И че няма смисъл да показва, че го е разкрил, за да запази взаимното доверие.

Безпокои го само едно – коя всъщност е Лина? Неизвестността плаши… И той се обръща към свой познат с молба да го научи. Думите му са: “Не ме интересува коя е и каква е – просто ми кажи, дали тя или родителите й са хора, от които е добре да се боя, или не.”

Познатият, когото бащата смята за велик хакер, всъщност е най-обикновен пишман компютърджия. (Случва се. Животът обича и такива шеги.) На следващата сутрин, докато Иванчо е на училище, той старателно разравя всички логове по машината, и си сглобява картинката. С разрешение на бащата човръква малко настройките, и същата вечер вече следи от своя компютър кога Иванчо ще се превъплъти в Добромир, и ще срещне Лина. Когато това става, “хакерът” разбира коя е машината й, и с малко опити успява да влезе вътре в нея. И се заема да търси информация коя и каква е Лина.

Богатството на намерената информация го изумява. На компютъра са не само всички документи и работи на Лина. Там е и дневникът й за последната година, средно по страница на ден, стандартен текстов файл. В него тя е описала абсолютно всичко за връзката си с Добромир. Всъщност се казва Марийка, и е връстничка на Иванчо. Любопитна за света на възрастните, и умна и изобретателна, тя един ден решила да си създаде измислена (възрастна!) личност в Интернет, и така да научи повече…

—

Прочетох два пъти въпросния дневник, докато повярвам на очите си. След в продължение на сигурно повече от час се смях без прекъсване, като истеричен. Накрая коремните мускули така ме боляха, че ми беше проблем да стана. Мислех си – как пък тия двамата уникати се натресоха точно един на друг! (По-късно се замислих, че те хич не са уникати – сума ти деца го правят, с различен успех. И че ако някой такъв тръгне да прави свалки по Интернет, най-вероятно ще успее да свали точно друг такъв… Но въпреки това изглежда като на кино.)

Успокоих бащата, и обявих случая за приключен. Но не можех да се сдържа, и да не мисля повече по него.

Какво ли правят сега нашите Иванчо и Марийка? Сигурно продължават да се срещат, като Добромир и Лина, и да са щастливи заедно. Както казва бащата на Иванчо, нещо лошо в това? Ако ще сме възрастни, а не деца?

Дали един ден няма да им писне да са заедно, и няма да се разделят? Възможно е. На тяхната възраст годината е век, а вкусовете се менят много бързо. Хубавото е, че дори това да стане, те сигурно още няма да са дори в началната възраст за не-виртуални преживявания. Вече ще имат немалко опит, а животът ще продължава да е пред тях, целият.

Но в същото време, те двамата са направили страшно много, за да се нагаждат един към друг, и да са щастливи заедно. Да са наистина като един човек, като перфектни допълнения. И продължават да работят по въпроса. С гъвкавостта на характерите и вкусовете на деца, и което е още по-важно – с желанието и енергията на деца… И немалко от мъдростта на възрастни.

Затова и си мисля, че не е изключено Лина и Добромир още дълги години да обикалят виртуални галерии, дискотеки или планини, да се прегръщат и сближават все повече и повече, всеки път, и да продължават да се опознават и да търсят пътища един към друг. И да не искат да се разделят, и да са готови да жертват какво ли не, за да продължат да бъдат заедно.

И когато Иванчо и Марийка пораснат достатъчно, за да вършат същото, нищо чудно да съберат смелост, и да свалят маските. За да открият, че са свалили само излишна фалшива външност, а Добромир и Лина продължават да живеят вътре в тях, да бъдат тяхна неотделима същност. И да продължават да се обичат, и да са щастливи заедно… Да, може би Марийка не е красива като Лина, нито пък Иванчо е симпатяга и спортен тип като Добромир. Но това е само външност. Същността, истинското, е другото – и то ще е останало в тях.

Така че, може би, ще са открили себе си – и тази близост и връзка, за които много хора мечтаят. Дълго и търпеливо са плащали за нея с желанието и борбата да се напасват един към друг, да се приемат и обикват. Заслужават я.

И може би тези, които им завиждат из форумите, не подозират, че са прави.