Истини… и осъзнавания

Днес попаднах на едно доста старо – още от януари – интервю на Пламен Николов, парламентарен секретар на кабинета „Виденов“.

И се смаях. Много неща за това време са станали направо пред очите ми, а на очите си вярвам. Други знам от твърде близки хора, за да ги подозирам в лъжи. За много имам информация от не толкова близки, която обаче се връзва открай докрай с реалността. За още други съм се досещал бавно и трудно, сглобявайки хиляди парченца от привидно несвързани информации… Този път ги прочетох, казани в пряк текст. Всичко в това интервю ми е известно като истина. До дума.

В БКП, а после дори в БСП имаше немалко свестни хора. Мъжкари, понякога с различни от моите възгледи, но без съмнение достойни личности. С времето оставаха все по-малко. Дори в кабинета Виденов обаче ги имаше. Един от тях си отиде – Николай Добрев, лека му пръст. Не беше безгрешен човек (кой ли е), но беше мъжко момче и му свалям шапка за това. На друг понякога кърпя компютъра на приятелски начала, защото е така изтикан и смачкан от „неокомунистите“, че няма пари да си оправи зъбите. (Не е нито некадърен, нито мързелив. Не споменавам името му, за да не се срамува.) Трети – Александър Маринов – също не е безгрешен човек, но не е и доносник, за какъвто го набедиха. Просто не изтърпя „пировете по време на чума“ на олигарси през Виденовото управление и си тръгна. И то от поста на координатор между БСП и икономическата мафия… Не ми се вярваше обаче да има повече такива.

Е, имало. Не бях чувал преди почти нищо за Пламен Николов. Но ме смайва до каква степен той потвърждава всичко, което знам. С общи думи, заобиколно, но го потвърждава. Нещо повече – смайва ме колко честен и откровен е за себе си и собствената си еволюция. На това му казвам мъжка позиция. И колкото и да съм далеч и от социалистическите (всъщност тази дума реално означава в България „комунистически“) възгледи, му се възхищавам.

Ако бях политик, бих искал политически противник да ми е той. С него ще може да се работи за доброто на страната. Който може да еволюира във възгледите си и да си признае, че е грешил, ще знае, че може да греши и сега – с него ще може да се търси съвместно истината. И пак той ще може да разбере противниците си, когато грешат. И вместо да търси начин да ги ликвидира чрез грешките им, ще търси начин да им помогне да се избавят от тях. За да помогнат те на свой ред на него, когато той греши. И за да може чергата не толкова да се дърпа на различни посоки до скъсване (дърпането винаги е в някаква степен неизбежно), но и да се наплита по малко, че да става по-голяма, за всички и за всеки.

За някои хора казват – с такива приятели не ми трябват врагове. Но май е вярно и обратното – с враг като него вероятно си все едно с приятел. Защото за да цъфти една държава са нужни не приятелства и враждувания, а откритост и истина. Където ги има тях, държавата върви напред. Където има само приятелства и враждувания… виждаме наоколо какво става с нея.