Американски впечатления – 2

(Продължение от предишния запис.)

Доброволчеството в Щатите е… не съм виждал подобно и в Западна Европа. Няколко примера:

Прекарахме с домакините ни един чудесен уикенд в обществен парк, поддържан изцяло на доброволни начала. Косят го, чистят го, правят и поддържат съоръженията вътре, хранят птичките и прочее доброволци от съседното градче. Тоалетните в него са чисти като в добър български ресторант… Когато разбере това, нормалният човек и сам се досеща да почисти идеално и да си прибере боклука, преди да си тръгне. Не защото ще го глобят и затворят, а защото е срамота пред тези, дето си дават всичкия този труд, без да са длъжни или да им се плаща.

В Манхатън има парк, построен върху колоните, останали от демонтираната влакова линия през него (на нивото на третия етаж) – High Line Park. Доколкото разбрах от домакините ми, начинанието е започнато от ентусиасти – парите и административната подкрепа са били важни, но са дошли по-късно. Паркът е само десетина метра широк, но към два километра дълъг, нестандартен и много приятен и красив. Формално се поддържа от града, но реално доста работа по него вършат доброволци.

Вероятно най-често срещаната крайпътна табела в САЩ е Highway Adoption Program. Ще рече програма „Осинови път“. Доброволци – организации, фирми, семейства, частни лица – поемат грижата за отсечки от пътя. Два-три пъти седмично минават по него, чистят го, оправят дребни неща, обаждат се да бъдат оправени по-големите. Всичко това е напълно безплатно, а не е съвсем малко работа.

Както вече споменах, движещата сила е желанието да завоюваш авторитет в очите на околните. Доброволчеството е сравнително лесен и много сигурен начин да се сдобиеш с добър имидж. А този добър имидж после е полезен буквално навсякъде. Ако току-що завършвате образованието си и нямате с каква професионална история да защитите претенциите си при наемане на работа, обикновеният пръв въпрос е с каква благотворителна или обществено полезна дейност се занимавате. Ако отговорът е „с никаква“, моментално влизате в графата „безинициативен мързел и егоист“. Познайте как се отразява това на перспективата да ви назначат. (Напомням – в САЩ уволняват мързеливия и некадърен дори не толкова защото бърка в джоба на работодателя си, а защото бърка в джоба на колегите си, като ги оставя се бъхтят и заради него.)

Една от най-големите заблуди по отношение на САЩ, с която живеем българите, касае американската полиция. Ние масово сме промити да вярваме, че американският полицай има авторитет, защото стреля без колебание, бие без задръжки и законът го пази до степен той да е едва ли не над закона… Нищо подобно. Това ни се пробутва, за да си мислим, че ако си направим полицията такава, ще настане ред и спокойствие като в САЩ. Само че американският полицай изобщо не е такъв – такъв е съветският милиционер или кагебист. Което и издава кой е авторът на тази лъжа, и защо му е нужна.

Като начало, една подробност: американският полицай няма право да стреля по престъпник, който не застрашава пряко живота или здравето на полицая или околни лица. Ако например гони някой, който току-що е обрал магазин, но не се готви да употреби оръжие, полицаят там трябва да го стигне и задържи физически – няма право да стреля по него, дори в краката му, дори по колата му. Да го направи е точно същото престъпление, както за всеки друг да стреля в краката или по колата на някого. Това, че той е полицай, а онзи – преследван престъпник, няма значение. Другото са филми и пропаганда. Ако главата ви е пълна с тях до степен да не ви е лесно да ми повярвате, помислете дали не сте твърде лесни за зомбиране.

Извън това, в САЩ могат да се намерят всякакви полицаи – и злонамерени, и гадняри, и корумпирани, и гъзолизачи на властта. Понякога дори цели управления… Те обаче са изключението. Правилото там е, че полицай ставаш, за да служиш на хората и да ги защитаваш. Полицай, който не си мръдва пръста за да изрегулира задръстено кръстовище, докато мързеливо се оглежда кого да изтръска за рушвет, там е изключително трудно представим. Повечето американски полицаи не биха повярвали, че в някоя страна повечето полицаи са такива, и тази страна още съществува. Първо, откъде в тая страна ще намерят толкова много такива безподобни боклуци? И второ, как хората в нея няма да вдигнат още на втория ден революция и да изметат правителството, което позволява такова нещо? Не може да бъде…

Типичният американски полицай служи и защитава не толкова реда, колкото хората, и се гордее с това. В Манхатън гледах как тълпи хора пресичат на червено, буквално отърквайки се в застаналия насред кръстовището полицай. Той не се хвърля да ги арестува или глобява, дори не си дава зор да ги връща. Няма ли коли, на които те да попречат, не е проблем. Ако обаче коли се появят, полицаят мигновено и много решително спира пресичащите на червено. Редът си има смисъл и причина – да служи на удобството и щастието на хората. Хората и щастието им са подчинени на реда и той стои над тях в комунистически държави и други подобни сатрапии. Там, където на властниците им е нужен повод да мачкат народа си.

Разбира се, има ги и изключенията, но това е правилото. Ако имате в САЩ каквито и да е проблеми, за които полицай теоретично би могъл да ви помогне, разумно е да отидете в участъка и да потърсите помощ. Не сте ли пълна отрепка на вид и по досие, ще ви помогнат – а много често дори ако сте. Немалко полицаи ще направят за вас всичко, което законът не им забранява изрично. Включително ще похабят личното си време и ще рискуват себе си.

Авторитетът на американския полицай тръгва от това. Той не стреля без колебание, не бие без наистина реална и крайна нужда, и законът го пази доста по-малко, отколкото си мислим. Но той е човекът, чиято работа е да ти служи и да те пази, и като правило ще го свърши дори където не е длъжен – ще го направи, за да ти помогне. В страна, в която никой не ти е длъжен с нищо, човек се научава да цени помощта, оказана не по задължение. Затова и масовият американец цени и уважаав полицаите. Те са си го заслужили, с труда и поведението си.

(На точно същата основа е и преклонението на средния американец пред армията и военните. Не е защото той е тъп нацист – не е. Тъпи нацисти обикновено са тези, които се опитват да го изкарат такъв… Военните са хората, които ходят да рискуват живота си за него, докато той си седи на топло и си гледа кефа. Затова и той им се възхищава и им е благодарен дори повече, отколкото на полицаите. Даже президентът не би си позволил надменност към раняван военен ветеран, ако ще той да е изпаднал и пияница… Вярно е и че не всеки американец се замисля дали всяка война, която водят САЩ, е справедлива. Но дори където почти всички разбират, че една война е несправедлива, те знаят и друго – за това са виновни политиците и може би генералите, но не и редниците. Редниците са герои, които по заповед рискуват живота си, и заслужават полагащото им се за това уважение.)

Примерите са много и въобще не свършват с онзи полицай, който беше купил от джоба си ботуши за някакъв бездомник. Той въобще не е единственият. Нито пък е направил нещо кой знае какво по полицейските мерки. Повечето американски полицаи ще останат при нужда след работа, за да ви помогнат, похабявайки време на цена много над тази на едни ботуши… И нещата изобщо не свършват с това. Нито пък с индивидуалното. Ето разказа на мой познат, гостувал в САЩ преди половин година:

Когато ми даде ключовете от колата, домакинът ми каза – ако полиция ме пита за фаровете да кажа, че са оправени и че бележката е изпратена. Видя недоумяващия ми поглед и поясни:

– Ето това е указателен знак, господине. Къде ще попаднете, като завиете в тази посока. А ето това е знак, който ви забранява да използвате прохода между двете платна и да направите обратен завой тук в отбивката. Като подминете кръстовището пък, в която и посока да сте, ще видите най-напред знака за магистрала и знак с надпис “MAX SPEED 65” – това е знакът за позволената максимална скорост… Вървете си сега и моля ви, друг път внимавайте за знаците, не са сложни. И не карайте с превишена скорост! За здравето и живота и на другите, и на вас е.

Не всеки полицай би пуснал без глоба сгафилия неопитен емигрант, но доста биха го направили. Щом казвате, че още не можете да се оправяте със знаците, и лъжата не е очевидна, ви вярват. А ако сте нарушили реда поради незапознатост и от това няма лоши последствия, защо да ви наказват? Щом сте добросъвестен човек, ще се научите. Наказанията са за недобросъвестните.

Хванат ли ви в САЩ да лъжете, доверието към вас и авторитетът ви отиват трайно и гадно по дяволите. Но докато не са ви хванали, доверието обикновено е смайващо. Както в американската правосъдна система сте невинни до доказване на противното, така за повечето американци сте достойни и заслужаващи доверие хора до доказване на противното.

На предпоследния ми ден там решихме да отидем с Ели да разгледаме Статуята на свободата и остров Елис – острова на имигрантите. Сигурността на входа на корабчето е като на летище – претръскват те до дупка. Много учтиво, професионално и добронамерено, но и непоколебимо. Вадиш всяка стотинка, сваляш колан… Минахме проверката, разгледахме и наснимахме, прибираме се към осем вечерта при домакините ми – и откривам, че ключовете от тях ми ги няма! Забравил съм ги на проверката.

И докато се мъчех шашнато да му обясня, че аз трябва да му благодаря, а не той на мен, направо светеше от радост и гордост. Че е помогнал на някого.

Желанието на американците да помогнат изобщо не се изчерпва с полицията. Бяхме излезли с Ели да се разходим покрай градчето, в което бяхме отседнали. Близо до изхода на града видяхме крайпътно заведение, отидох и купих бутилка спрайт, че бяхме ожаднели. Върнах се при Ели с нея, и докато отпивахме, една от посетителките на заведението се приближи да ни пита добре ли сме и имаме ли нужда от помощ. Щом тичам да купя нещо за пиене и го нося на спътницата си отвън, значи може да ѝ е зле… Доколкото разбрах от домакините ни, странното е било, че не са го направили повече хора.

Друг пример беше касиерът на гаричката в Ниагара Фолс. Пристигайки там, най-първо отидохме да си купим билети за влака за Ню Йорк, да знаем с колко време. Попитахме касиера има ли някъде наоколо място, където да можем да оставим багажа си – два тежки куфара – за да не го влачим с нас, докато разглеждаме водопадите. Оказа се, че няма. Касиерът обаче ни отключи склада си, за да оставим там багажа. Безплатно, просто за да ни направи услуга. Разбира се, не пропуснах да му бутна две десетачки отгоре, но не е там работата. Той не ги очакваше – просто искаше да ни помогне.

Ели вече коментира под първия запис от поредицата – там бяхме така свикнали всеки да се усмихва и да е учтив, че още на летището тук намусеното отношение и липсата на учтивост на служителите ни плесна като шамар. „Добре дошли, мога ли да ви помогна с нещо?“, произнесено с усмивка, е задължително в САЩ за всяка работа, която е някаква форма на public service, служба на хората. Това включва всички възможни държавни, щатски, общински и прочее работи (включително всички частни, които изпълняват дейност по договор към държава, щат, община и прочее), но изобщо не се ограничава с тях. В доста магазини ще чуете прибавено към това и „Радвам се да ви видя! Как се чувствате днес?“…

Да, това е учтивост, а не лъчезарен характер. Човекът, който казва това, най-вероятно отвътре е угрижен за работата си, семейните проблеми, задръстването довечера на прибиране и какво ли не още. Но в САЩ това са лично негови проблеми – работата му е да решава вашите, а не да ви товари със своите и последствията им… И това има ефект. Посрещнат ли ви с усмивка и топла дума, неизбежно ви разведряват поне малко. И става лесно и естествено и вие да се усмихнете и да отвърнете с топлина и вежливост. А това пък помага на човека срещу вас да се почувства по-добре и по-разтоварен от своите проблеми. Начин на действие, при който всички печелят.

На връщане минахме през Франкфурт, с няколко часа престой. Просто седнахме при нашия изход и си четяхме… Петнайсетина минути преди бординга внезапно над залата отекна боботещ глас:

Чак такава простащина е рядкост и у нас. И преди щеше да ми направи впечатление. След две седмици в Щатите обаче се почувствах като плеснат с парцал, с който преди това са отпушвали тоалетна. Като оная, с която Давид Черни беше изобразил България… Предполагам, че ако изкарам достатъчно време в САЩ, и там ще видя подобно нещо. Но реалността е, че от американци може би щях да го видя, а от българи го видях. И че ако преди това не бях изкарал две седмици в Щатите, то щеше да ме възмути, а след тях в добавка ме погнуси почти до потрес. Надявам се това да илюстрира поне отчасти разликата в атмосферата.

И този запис стана прекалено дълъг – ще продължа в следващ.