Американски впечатления – 3

(Продължение от предишния запис.)

Предишните два записа изброиха някои чудесни, невероятни неща за САЩ. Има и много други. Не всичко обаче е толкова розово. Видях там неща, които не ми харесаха. От някои направо побеснях.

Въпреки това, когато се опитам да обобщя опита си, добрите неща там са много, много повече от лошите. Предполагам, че това се дължи отчасти на краткото ми прекарване. Когато отиде другаде с добри очаквания, човек е склонен да вижда първо добрите неща. Лошите се забелязват по-трудно и по-късно. А и по природа май съм по-наблюдателен за добрите неща…

Но и така разликата е огромна и това е проблем, когато пиша нещо за масовия българин. Ако няма по какво да се изплюе сочно и мазно, той се чувства лишен от оргазъма си. (По-свестните българи усещат дисбаланс и ако не е казано нищо добро, но обикновено усещането е доста по-слабо.) Чувства се ограбен. Убеден е, че го лъжат. И отчаяно се мъчи да загърби казаното, както капризно дете се опитва да изплюе хапчето от лекаря, нищо че е със захарна обвивка…

Друг проблем е произходът на лошите неща, които имам да кажа за там. От добрите неща почти всичко съм го видял със собствените си очи – няма как да е нечия пропаганда или измама. Докато от лошите една значителна част, вероятно повече от половината, съм ги разбрал по косвен път. Не съм ги видял с очите си. Достоверността им не е малка, но не е като да е личен опит.

… Както и да е. Ето ги.

—-

Може би най-голямото разочарование беше опитът ми с аптеките.

Търсех лекарство за главоболие. Влизам в аптека с размерите на солиден супермаркет. Половината от нея – за лекарства, другата за какво ли не. Двайсет метра стелаж за обезболяващи, пет рафта.

Над двеста вида ибупрофен. Стотина вида аспирин. И… нищо друго! Добре де, и хиляда да са видовете ибупрофен, това си е все същата субстанция! При много видове болка тя просто не върши работа, в какъвто и цвят и размер хапчета да е опакована!…

На гишето – усмихнат възрастен аптекар, направо живият образ на професионализма във фармацията. Решавам да го питам:

– Извинявайте, нямате ли и други обезболяващи?

– Имате ли рецепта, господине?

– Не ми е нужна, аз съм лекар. Ако държите, ей сега ще си напиша. (Знам от познати, че почти всяка аптека в САЩ ще изпълни рецепта, независимо в коя страна на света е издадена.)

– О, не, не, няма нужда. Щом сте лекар, знаете какво ви трябва. Просто кажете.

– Трябва ми нещо, което съдържа нимезулид.

Челото на аптекаря се набърчва. Той вади един масивен справочник и старателно проверява в него. Не открива лекарство на име Нимезулид.

– Нямаме го, господине. Сигурни ли сте, че сте запомнили лекарството правилно?

– Нимезулид е името на субстанцията. За съжаление не зная под какви търговски марки се продава в САЩ.

– Субстанцията ли?… – Той отчаяно се сражава още двайсетина минути с куп най-различни и най-неподходящи за целта справочници. Накрая ме поглежда ужасно извинително:

– Съжалявам, господине, не мога да се справя. Дали случайно няма как да разберете име на лекарство? Веднага ще ви го доставя. А пък може и да го имам, нали на много лекарства съставът не е посочен…

– Не е посочен съставът?! Не може да бъде! – Не мога да повярвам на ушите си.

– Търговски и производствени тайни, господине. Право на фирмите е да си ги пазят – извинително се усмихва фармацевтът.

– Това просто не може да бъде! Сериозно ли си представяте, че ще допусна да пия лекарство, което не знам какво съдържа?! В моята страна такова нещо е непредставимо! Никой няма да повярва, че е възможно някъде!

Човекът се мъчи да потъне в земята от срам, и заради своята неспособност да ми помогне, и заради всичко… Извинявам му се от сърце – той с нищо не е виновен.

Същата вечер ровя из Интернет като побъркан. Оказва се, че почти всички лекарства, с които често работя (и които в България са без рецепта), в САЩ са само срещу рецепта. Не само аулин – всякаква възможна психофармака, почти всички антибиотици и химиотерапевтици… абе, почти всички лекарства освен няколко десетки най-базови, са само срещу рецепта! Започвам да разбирам откъде идват колосалните разходи за здравеопазване в САЩ. И сравнително скромните резултати в сравнение с други бели страни, които харчат значително по-малко.

А на следващия ден посещавам още две аптеки и се уверявам и в другото твърдение на добрия аптекар. На сериозен процент от лекарствата наистина не е обозначено какво съдържат. Почти за всички една проверка в Интернет моментално намира съдържанието, но защо не го напишат на опаковките? Нямам думи… Ама наистина. Да не можеш един аулин да купиш без рецепта?! Или един медрин, или хлофазолин?! За повечето психиатрични лекарства дори не ми се говори. Но дори пирамемът да е под въпрос – това е безумие. Бетер СССР. Просто нямам думи!

Друго нещо, което не ми се понрави, е платеното висше образование в САЩ. (Основното и средното са безплатни, не знам дали във всички щати, но в повечето – определено. Има и частни училища, които са платени и почти всички дават елитно образование, но и общественото завира българското към момента в мечи ***.) Висшето образование обаче е платено, и то доста скъпо. И това според мен сериозно уврежда както способността на САЩ да си създадат достатъчно образовани специалисти, така и възможността за доста талантливи млади хора да получат образованието, с което ще са най-полезни на другите и себе си.

Да, съществуват много начини. Ако родителите ви не са богати и не финансират образованието ви, най-популярният е да вземете т.нар. „студентски заем“, с който да платите образованието си, а като почнете да работите, да го връщате. Държавата предлага някакви улеснения и гаранции по заема, но те хич не са големи. Като цяло такъв заем е заробващ, особено в професии, които средностатистически не са високоплатени.

Има, разбира се, и други начини. Завършете средно образование с отличие и немалко колежи или университети ще ви предложат безплатна или много по-евтина първа година. А ако се покажете отличник и през нея, имате сериозни шансове да получите стипендия, която да ви облекчи следването.

Стипендиите са не само за отличен успех. Немалко щати, населени места и т.н. също предлагат стипендии за своите уроженци. Уви, тези стипендии са много под броя на студентите.

Друг начин е да се запишете в армията. Изслужите ли стандартните десет години (дано не бъркам срока) без да ви изритат за тежък гаф, Чичо Сам после ще ви плати следването, учебниците и пари за съществуване във всеки американски университет. (Да вземете приемните изпити си остава ваша грижа. Тъпунгери не се приемат в университетите дори ако имат чин.) Службата в американската армия не е лека и безгрижна, нито е кратка, но определено е възможност за талантливи младежи, които нямат друг шанс за висше.

Една доста богата възможност е да получите стипендия от някоя (голяма) фирма, срещу задължението после да работите определен срок за нея. Фирмите предлагат ограничен брой стипендии и имат много сериозни изисквания за успех и талант, но покажете ли се като бъдеща звезда, е малко вероятно да ви пропуснат. Ранното откриване и спечелване на таланта е, което ги храни… Не всеки обаче е отличник и талант, а и не най-блестящите също могат да са добри и полезни специалисти с висше образование.

Би ли било от полза и за САЩ, и за американците безплатно висше образование? В Германия то е безплатно, дори за чужденци, и тя не е закъсала от това. Напротив – то е горивото за икономиката ѝ, а германската икономика не е точно закъсала. Нито пък я е превърнало в социалистическа държава… Затова си мисля, че ако САЩ успеят да вземат под контрол бюджетния си дефицит, безплатното висше образование е мъдра стъпка. (А в областта на медицината имат МНОГО мегдан за икономии. Същата Германия отделя далеч по-малко средства на човек за здравеопазване, а резултатът е далеч по-добър от американския.)

На пръв поглед парадоксално, но ми направи впечатление и до каква степен типичният американец е затрупан с работата си. Да, американското охолство е съградено на здравото бачкане – няма как хем да искаш охолен живот, хем да искаш да не работиш. Но на доста американци не им остава време за каквото и да било извън нея. Немалко работят по 10, 12 и повече часове на ден, дори ако са на една работа – а някои са на по две, дори на по три, ако има как да ги съвместят. Прибавете към това честичките два-три-четири часа път в едната посока и ще установите, че остатъкът от времето едва стига на средния американец да се наспи.

Затова и ако семейството може да си позволи един от двамата да домакинства и да гледа децата вместо да ходи на работа, обикновено го прави. Тук идва и интересният момент – американските семейства най-често имат по три-четири деца, но заради хилядите улеснения домакинството и гледането им обикновено не са особено много работа. Което поразглезва по-охолната категория американски домакини доста сериозно. Дори момичета, възпитани да разчитат само на себе си като мъжете, с времето започват да не разбират защо мъжът им го няма в къщи по 12-14-16 часа на ден, и защо като се прибере е уморен и не се хваща да ги забавлява. Тези, които стигат до чиста проба паразитизъм, са по-скоро изключенията. Но уви, в горната част на средната класа немалко дами са се „уредили с богат мъж“ и смятат, че светът им е длъжен на всичко заради пола им.

Контраст с тях по мои наблюдения са повечето жени от долния край на средната класа. Опъват хомота наравно с мъжете си и често дори влачат семейството на гърба си, ако половинката им остане без работа и/или се впиянчи. Малко от тях могат да готвят (не им се налага – продуктите за микровълново приготвяне в САЩ като правило са с качеството на прилична ресторантска порция), но това не ги прави глупави или мързеливи.

Сума сумарум: доста от средните американци (и доста от средните американки) се скъсват от работа до степен да нямат време за хобита, мечти и прочее. А годишната отпуска често е само една седмица – едва успяваш да разходиш децата донякъде. В същото време, някои американки подгонват по манталитет и връзка с реалността Мария Антоанета. Ако питате мен, и това надали е щастлив живот…

Друго, което ми стои малко абстрактно, но ме стряска още повече, е властта в САЩ на големите фирми. Те често успяват да излобират закони в своя полза и да установят де факто монопол, въпреки силата на американското антимонополно законодателство. Толкова големи са, че се налага големи части от обществото да се организират срещу тях, за да могат да им противостоят. А напоследък американците трудно проявяват такава съвест и бдителност, и трудно се организират в толкова големи групи по определени каузи.

(И това ме плаши здравата. Развинтеното ми от фантастиката въображение си представя САЩ като пореден Рим, вече близо до момента, в който ще се превърне от република в империя. Или може би дори вече тайно превърнал се. А империята пося упадъка на Рим – величието му беше посято от републиката, ако и да разцъфтя в началото на империята… Но това е естествен процес в еволюцията на едно общество, европейските държави са далеч по-напред в него от САЩ заради исторически далеч по-силната държава и далеч по-малкото признаване на гражданските свободи. И се чудя дали именно в САЩ няма да е най-лесно, когато големите монополи изпопрекалят до дупка, хората да се организират и да им дадат нужния отпор, точно заради исторически повечето граждански права. Така че това „лошо“ май не е само, нито предимно американско.)

Неведнъж съм писал за безумията на тема „интелектуални права“, които стигат до чиста проба феодализъм. САЩ са центърът и сърцето на тези безумия. Не съм видял с очите си тежки изцепки, но всички мои домакини бяха здравата наплашени от идеята да потребяват някакъв интелектуален продукт, който не са си платили. Дори когато става дума за неща от типа на Шекспир или Бах, с изтекли преди векове права… А повечето не са пъзльовци. Нещо в тази работа не е наред, ама никак.

Да, подкрепям идеята авторът да има права върху произведението си за някакъв начален срок, за да може да си изплати труда по него. (Въпреки че практиката недвусмислено показва – доброто произведение се изплаща при подходящи маркетингови стратегии дори ако може законно да бъде използвано безплатно. Точно както ако ползването му без закупуване е тежко престъпление.) Но „начален срок“ за мен е няколко години. Струва ми се несправедливо един интелектуален продукт да бъде защитавана собственост десетилетие и отгоре след написването ѝ. А сегашните закони по въпроса – доживот плюс още 70 години, или 95 години за корпорациите – ми се струват безумни.

Кой нормален човек има нужда да продължава да печели 70 години след смъртта си?! Да осигурял децата си ли? Когато един дърводелец прави столове, редно ли е да иска да му плащате за всяко сядане на тях до 70 години след смъртта му?! Щото и той, разбирате ли, има деца… Нещо повече. Ако той не ви продаде стол тип виенски, можете да си купите такъв от всеки друг дърводелец. Ако обаче праводържателят на „Спасителят в ръжта“ не ви го продаде, няма откъде другаде да го купите – интелектуалните права са естествен монопол. Прибавете към него тези срокове и той се превръща във вечен монопол. Иначе казано, капитализмът се превръща във феодализъм. Ако това е хубаво…

Неприкосновеността на личността е издигната в САЩ в култ и това изглежда чудесно. Само че всяка крайност е вредна. Там принципно е възможно (рядкост е до степен да е вестникарска сензация, но се случва) да ви съдят и осъдят, защото сте се бутнали неволно в тях. Или защото сте ги погледнали по начин, който им се е сторил с нещо нарушаващ спокойствието им. Недай боже да сте им казали нещо, което те да са успели с достатъчно въображение да изтълкуват по начин, който конкретно на тях не им е приятен… В реалността подобно нещо е изключителна рядкост, от категорията на това да ви падне саксия на главата. Но въпреки това човек неволно започна да се свръхопазва – да не би случайно нещо някак да сгреши, да не би без да иска да сгафи към другия. И това причинява един кротък, но постоянен дискомфорт. А когато сумирате кроткия дискомфорт на стотици милиони хора, си се получават мегатонове страдание. Да, звучи малко абстрактно, но морално ми ходи по нервите. Трудно ми е да го приема.

Не съм фен на социалната държава. (Всъщност много социални инициативи ги одобрявам – рационални и оправдани са от либертарна гледна точка.) Но не мога да отрека, че пълната липса на осигуреност често кара бедните и затъналите да губят надежда. Благотворителността в САЩ облекчава този проблем доста, но не може да го реши напълно – нуждаещите се неизбежно са повече от заделените за благотворителност пари. А има и друг проблем – средният американец иска не просто да има какво да яде, а да си го е изкарал със своите ръце, с честен труд. Остане ли без работа, е способен да се депресира дори ако благотворителни инициативи са се погрижили той да не умре от глад… Да, в един свят, в който две трети гладуват не на шега, това си е жива претенЗия. И да, нямам ясно и надеждно решение, което да предложа за този проблем. Щедрите социални помощи за неработещите, извадени от джоба на скъсващите се да работят, са МНОГО груба грешка. Но наличното положение не ми харесва и си го казвам. И съм готов да мисля за начини как то да се подобри някак.

… Дотук с моя опит от Америката – или поне с основната му част.

В добавка: преди да тръгна натам, за пръв път в живота си купих нещо, което може да снима. Съответно наснимах там всичко, което можах. И понеже нямах нито капка опит, поне 95% от снимките са размазани, не на фокус, криви, тотално изгорели или пък черни като нощ, а най-често всичко или почти всичко заедно. (Имам сигурно две-три хиляди снимки от движеща се кола – много малко са поносими.) Отделно, на тях се вижда (когато се вижда нещо) не важното или красивото, а каквото ми е дръпнало окото…

Обмислям идеята да ги кача в Нета под свободен лиценз. Ей така, ако на някой случайно може нещо да му свърши някаква работа. Но преди това трябва да намеря времето да пресея некачествените, а това се очаква да е доста работа. Ще оставя само тези, на които с известно усилие може да се разпознае какво е снимано – вероятно малък процент. Така че може да се забави.