В събота бях на демонстрация на сенсей Таджири. За срам, не запомних – седми или осми дан.
Дребничък, сух японец. Движи се по татамито като балерина – без женственост, но със същата мекота и лекота. И още по-неправдоподобно леко събаря и най-едрите и яки противници, които повика. Ако това го дадат на филм, в залата ще има викове: “Уууу! Това пък вече е прекалено!”…
По време на тренировките непрекъснато обикаляше залата, показваше и помагаше. Надали остана човек, на когото да не е обърнал внимание, от над сто души. Демонстрациите какво ще се тренира като техника бяха добродушни и с чудесен хумор.
Една от тях направо сътресе залата от смях. Докато обикаляше и гледаше как хората изпълняват една техника, Таджири се намусваше все повече и повече. Накрая излезе отпред, спря всички и спокойно обясни:
– В айкидо не се работи със сила. Тук презумпцията е, че противникът е по-едър и як от вас. Действа се с умение и техника, силата нека идва от противника.
Сто чифта недоумяващи очи – азбучна истина, но как да я вържеш с техника за отбиване на удар в корема и събаряне на атакуващия? Там си трябва известна сила, особено срещу едър и як човек… Таджири видя това, и се усмихна:
– За да съборите противника при такова нападение са ви достатъчни два пръста. – Огледа се и си избра един наистина здрав момък. – Атакувай ме. Но истински. И внимавай да не паднеш!
Юначагата го изгледа с любопитство – как ще стане тая с два пръста? След това стана и се засили право към него. В момента, в който замахна да го удари, Таджири се отмести петнайсет сантиметра настрани, и отклони ръката му с два пръста, само колкото да не го закачи. И с всичка сила кресна право в лицето му.
Сещате се какво се получи. Цялата зала се късаше от смях. Таджири се приближи до насядалите по пода и обясни:
– Двата пръста трябват, за да отклоните мъничко замахващата ръка. Самото събаряне става и въобще без допир…
Повече недоумяващи погледи нямаше. Надали някой беше схванал нещата докрай. Но поне всички бяха разбрали, че наистина става и без много сила. Как точно – няма значение. Важен е принципът.
Понякога импровизациите помагат повече от заучените техники, стига да се сетиш навреме – като в “Срещата” например 🙂
То това е идеята на айкидото – да се работи без форма. Ама докато се стигне до това ниво…
Божо: Да, много път е… Но понякога пътят е по-интересен от целта. И си струва дори повече от нея…
Неведнъж съм виждал момичета и момчета, увлечени до такава степен от айкидото, че да искат да тренират всеки ден, по два пъти. Заради усещането за хармония и “вписване”, което то дава. Не съм виждал подобно нещо (освен единични случаи) в никое друго бойно изкуство. Да си призная, и аз се сражавам с подобни желания. 🙂
Вярно е, некадърен и несръчен съм, и надали ще стигна скоро (ако изобщо някога) до “това ниво”. Но и така нещата са удоволствие.