Не зная кой би повярвал в това. Преди двайсет години и аз нямаше да му повярвам. Но сега го знам. И, без да ми пука ще ми повярват ли, и няма ли да ме презрат, ще го напиша.
—
Всеки егоист знае, че е по-изгодно да се преструваш на алтруист. Лъжеш околните, впримчваш умовете, печелиш повече… Кой обаче би могъл да се преструва успешно цял живот? И най-умелият лъжец е слаб в някои отношения.
Ако егоистът е умен, ще забележи тази си слабост. (Или ако съдбата му я навре в очите.) Ще се опита няколко пъти да я прикрие, ще види, че не става. Да кажем, не умее да крие емоциите си, и да лъже хората за това какво изпитва в момента… Е, защо тогава просто да не казва истината? Какво му е лошото или странното да си понякога ядосан, понякога тъжен, понякога весел? Човешко е.
Да, но (да кажем) нашият егоист се радва на чуждите неуспехи, а това дразни хората. Няма как да го скрие 100%… Добре, а какво ще е, ако се научи да им се радва? По-празен ли ще стане джобът му? Напротив, по-пълен – повече хора ще му вярват. Супееер!
А не е ли добра идея и да помогне на закъсалия? Малко, колкото да не се преработи. Но все пак нещичко, ей така. Нищо не му струва… А закъсалият после е благодарен. Изгодно е. Я да почнем да го правим.
Всъщност, не е да не струва нищо. Труд, време – но се изплаща… Ами ако направим понякога някоя и друга лична жертва? Дребна. Ще се изплати после. Не винаги, но в статистически достатъчен процент… А не толкова дребна? Да, и те се изплащали! Интересно…
Като се замисля, вече доста добрини правя. Не са ми по сърце, ама са изгодни… Дали тогава не ми е изгодно и отвътре да бъда малко по-добър? Само колкото да оправдава каквото правя така или иначе, колкото да ми е все пак приятно, животът е за кеф, нали?…
А ако съм и още малко по-добър? И така вече ми се носи слава. Хората са готови да ми вярват за всичко. Още малко, и за светец ще ме обявят… Я да видим? Сладко е всеки да ти вярва, и да ти се възхищава. Изгодно е.
… Като се замисля назад във времето, това да си егоист било много тъпо. Я колко по-добре съм сега, и материално, и иначе. И всеки е добър и щастлив с мен, честен, благ… Бе тия хора не заслужават ли някоя добринка гратис? Я колко много ми дават. От малко няма да се разоря. Нито ще прокопсам, ако си го стискам. Какво толкова…
Това да даваш от сърце май е приятно. Чувствам се… ами, някак много по-значим отпреди. Имам стойност сам по себе си, усещам го. Тежа на мястото си. Център съм на приятелите си. Страхотни хора са тия приятели. Дават ми това да се чувствам човек. Я и аз да направя за тях по нещичко. Заслужават го. Пък сигурно и аз ще имам полза, не знам точно как, ама все някак…
.. Не знам как да го кажа, ама… в хармония съм със света. Такъв хубав свят заслужава да го подкрепяш, и да работиш за него. Струва си. Разкошни хора, винаги мога да разчитам на тях за всичко. Как да не се боря за тях. Щастлив съм. И материално съм добре. Май даже по-добре, отколкото реално ми трябва. Като се замисля…
… Днес се подмотва някакъв егоист около мен. Чуди се как да изкелепири нещо. Прави се на алтруист. Мисли си, че не му личи от километри. Хубаво, на ти малко. Къде не отишло… Я как ме гледа, все едно съм марсианец. Не може да повярва. На ти още малко, няма да си го нося в гроба… Не, нямам нужда да ми се отплащаш. Имам си всичко. Дай го на някой закъсал. Хем ще почнеш да се учиш да даваш…
—
Това описание има точен прототип. Аз. (И егоистът от края пак съм аз, погледнат назад през годините.)
Да, наистина съм бил егоист и сметкаджия, в най-лошия смисъл на думата. Така се случи, че животът ме научи колко глупаво е, и колко лошо е.
Всъщност, спрял ли съм да бъда егоист и в момента? Ако трябва да съм напълно честен пред себе си, не. Просто това е потънало някъде надълбоко в мен, при наследените от маймуните неща. На далечен долен етаж, малко над човекоядството и убиването на съперници с остър камък в гърба. Сега с удоволствие и щастие се грижа за другите – а това интересите ми да са задоволени се случва някак от само себе си. Колкото по-безкористно се грижа да другите, толкова по-често и повече получавам отплата. Не само като вътрешна пълноценност (въпреки че и тя вече струва за мен повече от другото), но и като чисто материална.
Отначало възприемах егоизма си като единствено разумен подход. Гордеех се с него.
След това, като се отървах, изгарях от срам от спомена, и се чудех как да го крия, и да се крия от него. И мразех егоистите около мен – напомняха ми какво съм бил.
Сега гледам на това с добродушна усмивка, както човек си припомня пакостите, които е вършил като малък. И егоистите и себичните са ми весели, и дори симпатични – като пакостливото дете вътре в мен. Зная си, че не съм престанал да бъда егоист.
Просто се оказва, че най-добрият, умен и ефективен начин за това е да си искрен алтруист.
Аз пък си мислех, че прототипът съм аз. Много хубаво си го написал. 🙂
Исках да кажа – прототипът в частта му най-вече с егоизма, защото все още не съм се научила да давам така, въпреки че се опитвам.
Благодаря за хвалбата. 🙂
Всъщност, предполагам, че много хора биха се познали в това описание. И тук е парадоксът.
За тези хора изцяло важи древната даоистка мъдрост: “Казаното не е вярно”. Защото единственият начин да се познаеш в това – или поне да си го признаеш пред себе си – е да НЕ бъдеш егоист.
Не зная какво мислят за себе си повечето от тези хора. Но аз съвсем сигурно бих мислел за тях по-добри неща, отколкото те за себе си.
Пак благодаря от сърце – с ето това.
Великолепно е, Калине! Толкова свежо, и искрено и простичко – и в същото време дълбоко и мъдро!
Щастлив съм, че го прочетох – и, моля те, създавай и дарявай на света по-често такива неща!
Радвам се,че попаднах на това:),моят проблем е че аз съм такава егоистка,или може би страхливка че понякога като се огледам ми се повръщаааа,осъзнавам проблема си,ненавиждам го,изключително грозен порок да мислиш единствено и само за собствената си изгода,полза,състояние без да се замисляш за околните,които обичаш или може би така си мислиш ,немога да преценя.Смятам че имам нужда от психолог или психотерапия,ако някои от хората които може би ще прочетът това и са на ти с човешката или по скоро с жеенската психика и евентуално не са в моята форма на егоизъм за да отделят от времето си,моля да ми помогнат,да ме посъветват,препоръчат терапия.Благодаря Ви предварително
@Рал: Не мисля, че имаш нужда от психолог или психотерапевт. 🙂
Истинските егоисти осъзнават егоизма си не като проблем, а като достойнство. Те го ценят високо, защото им носи изгоди, или поне така вярват, защото не забелязват къде и как ги прецаква. Не биха се разделили с него за нищо на света, камо ли сами да търсят как да го изоставят. И смятат другите не за нормални и в някаква степен за пример, а за глупаци, които трябва да бъдат използвани.
Мисля, че можеш чудесно да си доставиш сама всичката терапия, която ти е нужна. Тя е простичка – прави по нещичко за другите, когато можеш. Без да се нахвърляш непременно на големи и важни неща, без да прекаляваш и да се пресилваш. Просто когато не ти коства твърде много да подадеш на някой паднал ръка, или да упътиш загубил се, го прави. Това вече е много.
И не мисля, че женската психика е различна от човешката, точно както не е различна и мъжката. Всички сме просто хора. Несъвършени. Търсещи как да бъдат по-добри, в най-добрия случай. И заслужаваме да бъдем обичани такива, каквито сме – особено ако търсим начин да бъдем по-добри. Дори ако не прекаляваме с търсенето. 🙂
Здравей,Григор.Благодаря ти за думите,харесвам мнението ти.
Усмивки