Прозорецът

Вчера получих по пощата от Таня Джекова нещо, което направо ме разтърси. Просто и ясно е, сякаш винаги съм го знаел – а в същото време още съм като замаян.

Малко по-късно го намерих в блога й – и отново изпитах същото разтърсване. Бях толкова уморен, че на мигове заспивах, така че зарязах всичко, и се запътих към къщи… Днес обаче отново си го припомних. И, напреки на всякакви правила и обичаи, реших да го преведа, и публикувам и при мен – то си струва да бъде четено, от колкото се може повече хора.

С уговорката, че нейният блог беше първи. (И, както я познавам, сигурно ще бъде още много пъти първи за такива невероятни неща.)

—

Двама пациенти, сериозно болни, лежали в една и съща стая. На единия било позволено да сяда в леглото си за по час всеки следобед, за да се оттича секретът от дробовете му. Леглото му било до единствения прозорец на стаята. Другият трябвало да лежи по гръб, без да става. Двамата си говорели с часове. За техните жени и семейства, за домовете и работата им, за казармата и за отпуските…

Този край прозореца убивал прекарания в седнало положение час, като разказвал на другия какви неща се виждат отвън. И другият започнал да живее с тези описания, когато за час всеки ден светът му бил изпъстрян и огряван от богатството на външния свят.

Прозорецът гледал към парк с красиво езерце. Патета и лебеди си играели във водата, а децата пускали в него саморъчно направени лодчици. Влюбени двойки се разхождали, хванати подръка, сред пъстрите цветя, а на хоризонта, на фона на небето, се очертавали покривите на сгради. Мъжът до прозореца описвал всичко това в най-дребни, богати детайли – и другият затварял очите си, и си представял живата, красива гледка.

Един топъл следобед мъжът край прозореца описал парад, който минавал отвънка. Другият не можел да чуе оркестъра – но сякаш го виждал, вътре в ума си, съживен от описанието на човека край прозореца.

Минавали дни и седмици. Една сутрин, когато сестрата пристигнала, открила, че човекът край прозореца е починал тази нощ в съня си. Натъжила се и повикала санитарите да отнесат тялото.

Другият мъж едва дочакал подходящ момент, и помолил да го преместят до прозореца. Сестрата с удоволствие го направила, настанила го удобно, и си излязла. Бавно, сред силни болки, той внимателно се надигнал на лакът, за да може да види за пръв път със собствените си очи чудесния свят отвън. И погледът му срещнал… голата стена на отсрещна сграда.

Човекът попитал сестрата какво може да е накарало починалия му съсед по стая да разказва, че през този прозорец се виждат толкова прекрасни неща. Сестрата му отговорила, че човекът е бил сляп, и не е виждал стената отсреща:

– Може би просто е искал да ви окуражи…

Епилог: Огромно щастие е да правиш другите щастливи, независимо от страданието си. Споделената тъга е половин тъга, но споделената радост е двойна радост. Искаш ли да се почувстваш богат, просто преброй всичко, което имаш, и което не може да се купи с пари. Всеки ден е неописуемо богатство – и често го разбираме прекалено късно.

Произходът на този текст не е известен.

* * *

Хората ще забравят какво си казал.

Хората ще забравят какво си сторил.

Но никога няма да забравят как си ги накарал да се чувстват.