Зимна кал

Фаровете разсичат нощта, и шосето струи под мен. Но непрекъснато съм на нокти. Чистачките едва успяват да избършат от предното стъкло пръските кал, хвърляни от колите пред мен.

Лепкава зимна кал. Уж мокра, а не иска да се изчисти от стъклото – маже се като лепило, заради замръзването от студа. Различна и от пролетната, и от лятната, и от есенната кал. Най-противната от всички. Непрекъснато пръсвам по малко вода на стъклото, за да я отмие.

Спирам, за да долея вода в резервоарчето за чистачките. Минаваща кола ме обсипва целия с фини пръски кал. Същата, все така лепкава. Панталони и яке, току-що от пране – и пак за пране! Мразя зимната кал! Мразя я!…

… А напролет същата тази кал ще бъде мека и плодородна почва, дала живот на всичко наоколо. Същата, изхранвала безброй поколения – растения, животни, хора… Същата, която мои прадеди са наричали кърмилница и майка, и са й се кланяли.

… И фаровете отново разсичат нощта, и пътят тече под мен, вечен като земята. И докато ръцете ми привично насочват колата, умът ми броди – по същия този път, същата тази земя, но… в друго измерение. Или план, или страна на кристала, или сетиво… В друга част от същността им.

Дали когато дойде пролетта, и направя крачка встрани от пътя, и погледна усмихнато земята с напъпила по нея млада трева, ще я позная? Дали ще си припомня, че вчера тя беше гадната и лепкава кал, която ругаех? И дали ще имам сили да й се извиня – защото аз съм, който я вижда веднъж като гадна кал, а друг път като майка-кърмилница, а тя просто съществува, просто Е?

(Да, на нея не й пука извинявам ли й се, или не. Нито е жива, за да се вълнува, нито е от вчера и за днес, за да не е видяла хиляди като мен… Но на мен ми пука. Аз съм, който ще бъде различен, ако се извини, или не. И искам да съм този, който се извинява за обидата – а не този, който само я наругава отново, и продължава да я вижда като кал.)

Не е трудно да отгатна какво я прави за мен различна. Студът. Той превръща живата и топла земя в мъртва, студена, лепкава мръсотия. А топлината е, която отново я превръща в земя, и й дава живот… Точно както и с хората.

И тази промяна навлиза през очите ми, достига до сърцето ми, и ме превръща в студен гнусливец – или в топъл приятел… Странно, нали? Едно и също определя отношението ни и към мъртвото и неодушевено, и към хората около нас. Тогава къде всъщност е разликата? В света, или в нас?

Иска ми се да съм Борхесовият Алмутасим. Господи, колко ли щастлив, пълноценен и истински би бил животът ми!

… А фаровете все така разсичат нощта, и пътят сякаш не забелязва промяната. Но аз я зная. Калта по стъклото е все така лепкава и мръсна, дрехите ми – все така за пране. Но в мен има необяснима, нелогична на пръв поглед топлина. Зная – усмихне ли се слънцето, същата тази кал отново ще е майка и кърмилница.

И колкото и да ме замерят с нея колите, студът й вече не стига вътре в мен. Вместо това гори едно слънце, готово да се усмихне, и да превърне калта в подкрепа и обич.

… Преживях изпитанието на зимната кал – простичкото, неусетното, ежедневното. То не можа да убие човека в мен. Вместо това го направи по-силен.